Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (19)

18.
Двама с един удар

Това беше невъзможно!

Джейк се опитваше да проумее онова, което виждаше. Как изображението на майка му се бе озовало върху тази стена? В същото време обаче не можеше да сбърка русите й коси, чертите на лицето, светлите й очи, направени от парченца мозайка с небесносин цвят. Дори дрехите й напомняха за костюма тип „сафари“, който винаги носеше по време на археологически експедиции.

— Това е мама — повтори Кейди с разтреперан глас. — Сега вече знаем, че е била тук.

Джейк усети подобен прилив на надежда. Въпреки че бяха открили часовника на баща им в храма на Кукулкан, те не можеха да бъдат сигурни, че родителите им са посетили долината на Калипсос, а не са били убити от иманяри, каквато бе официалната версия.

Настроението на Джейк обаче бе помрачено от изводите, до които водеше мозайката.

— Анкх Тави е бил разрушен преди стотици години. Ако мама и татко са били тук… ако са останали…

Не бе в състояние да довърши изречението.

Кейди помръкна.

— Тогава би трябвало да са мъртви.

Марика се втурна и прегърна Кейди. Но изумруденозелените й очи гледаха към Джейк.

— Не можете да сте сигурни в това.

Ба’чук кимна.

— Пясъкът е река. Тече напред и назад. Но никога не спира.

Уплашен за съдбата на родителите си, Джейк не бе в настроение да слуша философията на ур.

Кейди също прегърна Марика, сетне отстъпи назад.

— Ба’чук е прав.

Джейк я погледна.

Тя го изгледа раздразнено.

— Той очевидно има предвид времето. Пясъкът е метафора. Отдели повече внимание на часовете по английски, вместо на онези глупости, с които се занимаваш. Той казва, че времето тече като река. — Тя махна с ръка напред-назад. — А по нея може да се пътува — по течението или срещу него. Виж какво стана с нас. Кой знае къде са мама и татко сега!

Джейк искаше да й повярва, но не бе в състояние да се отърси от обзелото го отчаяние. Въпреки това думите на Кейди запалиха искрица надежда в сърцето му. В края на краищата, тя беше права. Кой знаеше на кое място — или в кое време — се намират родителите им? В този момент бе сигурен в едно — че трябва час по-скоро да се махнат оттук.

Джейк се обърна към голямата порта, но Пиндор го дръпна назад толкова силно, че едва не го събори.

— Видя ли това?

— Кое?

Пиндор го задърпа няколко крачки по-надолу по протежение на мозайката.

— В ръката на майка ти! Виждаш ли?

Изгубил ума и дума при вида на майка си, изобразена върху мозайката, Джейк бе пропуснал очевидното. В дясната си ръка майка му държеше рубиненочервен кристал с идеално кръгла форма, който приличаше на око.

— Размерът му е същият като на изумрудения кристал, който току-що взе.

Възможно ли бе Пиндор да е прав?

Джейк се извърна и свали раницата от гърба си. Затършува в нея и извади зеления кристал. Досега не го бе оглеждал по-внимателно. Повдигна го към една от факлите. На светлината на пламъците забеляза тънката черна ивица обсидиан, която прорязваше камъка през средата и му придаваше вид на котешко око.

Камъкът в ръката на майка му, изобразен върху мозайката, имаше същия дефект.

В този миг Джейк се почувства свързан с майка си. Държеше камък, близнак на нейния, само че с различен цвят. Тя вероятно бе взела своя от Анкх Тави.

Е, крушата не пада по-далеч от дървото.

Свали ръката с камъка и видя, че старецът не откъсва погледа си от него. Очите му блестяха в необичайно съзерцание, което подсказваше, че мъжът притежава далеч по-голям интелект, отколкото бе показал до този момент. Сетне измъкна от сивата си брада нещо миниатюрно, което риташе с крачета, и го схруска между зъбите си.

В този миг вратата се отвори, Джейк подскочи стреснат, сетне направи знак на всички да клекнат и да се скрият.

В залата влязоха двама души и гласовете им отекнаха под сводестия таван. Джейк пропълзя на място, от което да може да ги наблюдава. Стражи ли бяха? Представляваха ли опасност?

Видя, че двамата застанаха под една от факлите край вратата, обходиха с поглед залата и се приведоха един към друг досущ като заговорници. Единият бе висок и слаб, облечен с черното расо на жрец от ордена на Кръвта на Ка, другият имаше закръглено коремче и носеше изящни дворцови одежди. Краката му бяха обути в меките сандали на придворен слуга. По червения руж на лицето му и черните линии около очите, Джейк предположи, че това е човек с влияние в двореца може би дори прислужник от свитата на фараона.

Явно двамата се опитваха да избегнат по-оживените коридори и да открият местенце, където да разговарят на спокойствие. Но акустиката в залата бе отлична и думите им достигаха до всяко нейно кътче.

— Кре успокои момичето — каза жрецът. — Засега. Но тя отново ще започне да го подозира. Особено след като еликсирът от нощна сянка^[1] върне фараона в смъртоносния му унес.

— А това как се отразява на плановете на твоя господар? — попита другият. Вдигна черната стъкленица с форма на сълза, която държеше в ръката си, и я огледа внимателно.

— Кре губи търпение. Не желае да чака повече. Предсказанията, направени с помощта на жертвоприношения, показват, че е време да действаме.

Жрецът извади от робата си втора стъкленица и я подаде на придворния слуга.

Слугата отказа да я вземе, отстъпи крачка назад, а очертаните му с черен грим очи се облещиха смаяно.

— Но двойната доза ще го убие!

— Именно. — Жрецът кимна към стъкленицата. — След което ще оставиш празните стъкленици в покоите на Нефертити.

Слугата пристъпи напред.

— Искаш да обвинят принцесата? Все едно тя е отровила фараона?

Последва ново кимване. Жрецът отново протегна ръката със стъкленицата.

— Двойна доза. Двама с един удар.

Този път слугата взе стъкленицата и я скри заедно с другата в широкия си ръкав.

— Когато елиминираме и двамата, пътят на твоя господар към трона ще бъде разчистен.

— Така трябва! Кръвта на Ка ще получи неограничена власт!

Жрецът заметна полите на робата си и тръгна към вратата, а слугата го последва по петите. Вратата се затвори с трясък подире им.

Джейк и останалите се изправиха.

Марика закърши ръце.

— Какво ще правим?

Джейк й отвърна, докато вървеше към изхода:

— Ще се измъкнем оттук. Ако убият фараона, ще блокират двореца, така че и пиле да не може да прехвръкне. Не бива да сме тук, когато се разнесе новината, че фараонът е бил отровен.

Марика се впусна след него.

— Но, Джейк, не бива да им позволяваме да убият бащата на Нефертити. Замислили са го така, че да обвинят нея.

— Тъкмо Нефертити ни хвърли в тъмницата — отвърна й нетърпеливо той. — Защо да й помагаме?

Отговори му Пиндор. Гласът му бе плътен и сърдит.

— Защото е правилно.

Ба’чук кимна енергично в знак на одобрение.

Вече до вратата Джейк се обърна и изгледа приятелите си. Подозираше, че внезапното и толкова нетипично за Пиндор желание да рискува собствената си кожа е свързано повече с изящната фигура и красивите гримирани очи на Нефертити, отколкото със стремежа да постъпи правилно.

Опита се да ги вразуми.

— Единствената ни надежда да се измъкнем от града, е да стигнем до „Кривият гвоздей“. Това не е нашата битка!

— А това кога те е спирало? — попита Кейди.

Явно мнозинството бе против него. Джейк погледна за помощ последния, най-новия член на тяхната групичка, но старецът човъркаше брадата си и гледаше изпитателно Джейк, сякаш това бе някаква проверка.

А може би наистина бе подложен на проверка.

Марика докосна ръката му.

— Знаеш как се чувства човек, когато изгуби любими хора. Нима няма да направиш нищо, когато същата загуба ще сполети Нефертити? Въпреки цялата си самоувереност и високомерие тя си остава едно малко момиче, което се страхува за съдбата на баща си.

Джейк осъзна, че Марика е права. Останалите също бяха прави. Обърна се към мозайката върху далечната стена и спря поглед върху лицето на майка си. Изненадата да открие изображението й тук го бе развълнувала и разпалила копнежа му час по-скоро да достигне Анкх Тави. Не можеше да пропусне този шанс да научи нещо повече за съдбата на родителите си.

Очите на майка му се взираха в него, озарени от трепкащата светлина на факлите. Спомни си как те танцуваха радостно или преливаха от любов. В този миг една-единствена мисъл натежа повече от всеки друг аргумент. Майка му щеше да остане разочарована, ако Джейк станеше безучастен свидетел на смъртта на фараона.

Той се обърна към останалите.

— Добре, ще предупредим Нефертити.

Представи си как се вмъкват в спалнята й и я заливат с информация относно заговор за убийството на баща й. Принцесата най-вероятно щеше да ги хвърли обратно в тъмницата. А подобен развой на събития би направил Дого извънредно щастлив.

Преди да стигнат дотам обаче, трябваше да намерят отговора на следния въпрос:

— Как ще намерим покоите на фараона в този огромен лабиринт?

Старецът проговори:

— Ще ви ги покажа.

Той тръгна към вратата, готов да поведе останалите.

Кейди измери стареца от глава до пети. Очевидно бе, че не изпитва доверие към него, затова зададе въпроса, който се въртеше в главите на всички:

— Откъде знаеш къде се намират покоите на фараона?

Той им отговори с намигване.

— Защото фараон Неферхотеп, сияйната Слава на Ра, е мой брат.