Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (33)

32.
Време и пространство

Все още разтърсен от срещата с майка си, Джейк пристъпи напред с кипнала от ярост кръв. Измъкна най-близкия кристал — леденосиния сапфир — от бронзовата му поставка, с което предизвика взрив от енергия и ръката му изтръпна, прободена сякаш от хиляди искрици. Уислингът трепна от изненада, разви опашката си от врата с ядно съскане и изчезна във въздуха.

Нямаше право да обвинява крилатата змия. И той би направил същото, ако можеше.

Вместо това Джейк излезе от триъгълника и вдигна заплашително камъка. Голямата кристална сфера над главата му проскърца заплашително.

— Не мърдайте! — извика той.

Жреците на Ка не му обърнаха никакво внимание и продължиха напред с оголени мечове.

— Спрете! — нареди им създанието, обсебило Кре.

Колоната от черни раса спря, сякаш някой бе дръпнал синджира й като на куче. Кре ги разбута и застана отпред.

Джейк махна с ръка към приятелите си.

— Разменете камъните — прошепна им той, здраво стиснал зеления кристал. — Побързайте!

Марика и Ба’чук се втурнаха напред. Всеки грабна по един камък. Когато ги извадиха от местата им, механизмът на голямата кристална сфера спря да се върти и тя помръкна. Това направи сенките в залата още по-мрачни, а черните пламъци на челото на Кре припламнаха по-ярко.

— Каква глупост… — рече Калверум Рекс с гласа на Кре.

Марика и Ба’чук размениха местата си зад гърба на Джейк, завъртайки се по посока на часовниковата стрелка. Понечиха да сложат кристалите в бронзовите купички, но невидимата сила се възпротиви на опитите им. Марика изохка, едва успяваше да удържи своя камък. Ба’чук пуфтеше от раздразнение.

Кристалното сърце над арката реагира, сякаш някой бе включил дефибрилатор към него. То подскочи и изригна мълнии. Трите му слоя се завъртяха лудешки и започнаха да се трият един в друг. Звукът наподобяваше драскане с нокти по училищна дъска.

Кралят на черепите не обърна никакво внимание на случващото се, разпери широко ръцете на Кре и тръгна към тях. Нито за миг не откъсна погледа си от Джейк.

— Толкова лесно ли се отказваш от тези, които обичаш и ги обричаш на смърт?

Джейк погледна Марика.

— Нямам предвид тези тук… — Ръката на Кре посочи огледалото под свода. — А онези, които си загубил отдавна…

Джейк разбра. Калверум Рекс говореше за родителите му.

Кре протегна ръка към него.

— Дай ми този камък… и аз ще ти дам клетва.

— Каква клетва?

— Джейк, не го слушай — предупреди го Марика с напрегнат глас.

Той вдигна длан, също както майка му бе сторила това преди броени минути, и пристъпи към Калверум Рекс, за да чуе предложението му.

— Овладееш ли алхимията на огледалото, всички пътища на този свят ще бъдат отворени пред теб. Дай ми камъка и аз ще ти позволя да тръгнеш по онзи път, който ще ти позволи да събереш семейството си, да го върнеш у дома… да избягаш завинаги от ужаса на тази земя.

— Ти… ти можеш да направиш това? — попита Джейк и пристъпи още една крачка напред.

— Мога… мога да направя и много повече.

Джейк се поколеба, яростта, която бе събрал, се изпари.

Всичко това може да приключи.

— Ако обаче ми откажеш, ще познаеш такова страдание, каквото никой не е изпитвал… Ще започна с онзи римлянин, когото държа в ладията…

Джейк си представи приятеля си като пленник на Калверум Рекс.

— Пиндор е на борда на твоя кораб?

— И той, и много други.

Опитът за бягство очевидно се бе провалил. Пиндор и останалите отново бяха пленници. Джейк вдигна сапфирения кристал. Ако предадеше камъните на Калверум Рекс, щеше да получи това, което искаше, а приятелите му щяха да живеят. Изборът изглеждаше толкова лесен. Джейк се замисли за майка си, за баща си, за Кейди.

Изтри сълзите, които се стичаха по лицето му.

Калверум Рекс пристъпи напред. Застана на няколко крачки от него и протегна ръка.

— Времето за сълзи може да свърши…

Джейк сведе поглед към влажната си длан.

— Понякога сълзите се отразяват добре. Помагат ти да откриеш истинските си чувства. — Сетне погледна третото око, което пламтеше на челото на Кре.

— Освен това са много солени.

Той завъртя кристала в мократа си от сълзи длан, коленичи и удари камъка в пода.

— Не!

Джейк искаше Калверум Рекс да се приближи колкото се може повече. При положение, че Кре бе обладан от толкова мощна алхимия, момчето искаше да порази демона с цялата мощ на камъка.

Солта в сълзите му възпламени кристала, енергията му изригна и се понесе по каменния под. Преминавайки по плочите, тя заличи драскотините и белезите на времето и повърхността им стана блестяща и лъскава. Стрелката до бронзовата купичка на синия сапфир сочеше наляво или назад във времето.

Калверум Рекс се обърна и понечи да побегне, но Кре се оказа лоша марионетка. Магистърът на ордена на Кръвта на Ка изпадна в паника. Волята му се сблъска с волята на Калверум и тялото му се строполи на пода. В този миг го връхлетя вълната.

Тялото на Кре се съпротивляваше, той се извърна към Джейк. Чертите на Кре започнаха да се изглаждат и лицето му ставаше все по-младо. Черното око на челото му обаче продължаваше да грее с омраза, която изгаряше дори от това разстояние.

— Ще те намеря… Ще те накарам да пищиш…

След което третото око изчезна от челото му и кожата му върна вида си отпреди татуирането на символа. Това прекъсна връзката с Калверум Рекс. Кре облещи очи, когато отново възвърна контрола над собственото си тяло. Втренчи в Джейк поглед, изпълнен с учудване и ужас. Изпищя и покри лицето си. Крайниците му сякаш се смалиха, лицето му също. За секунди расото му стана прекалено широко и той потъна в него като удавник.

А може би наистина бе удавник, удавник в реката на времето.

Момчешкият му вик отстъпи място на бебешки плач.

Джейк вдигна камъка си от пода и се изправи.

Скоро прозвуча цял бебешки хор. Подът бе осеян с черни раса, върху които лежаха разплакани бебета.

Джейк се обърна, тъй като се страхуваше за съдбата на приятелите си. Те бяха поставили длани върху своите кристали. Неотдавна изумруденият кристал го бе защитил от магията на рубина, а сега тези два камъка бяха сторили същото за приятелите му.

Голямата кристална сфера над главите им продължаваше да се върти бясно и да хвърля искри. Изглеждаше, че всеки момент трите сфери ще се пръснат и парчетата им ще засипят залата.

Джейк нямаше никакво време.

Хукна към триъгълника, падна на колене и пъхна сапфирения камък на времето в третата купичка. Трябваше да положи огромни усилия. Тримата приятели се бориха заедно. Общата им воля и обединените им сили преодоляха постепенно бариерата, която отблъскваше камъните. Всеки един от кристалите започна да потъва в бронзовата си поставка милиметър по милиметър.

Накрая съпротивата изчезна, като че ли невидимата сила бе решила да отстъпи. Кристалът на Джейк изскочи от дланта му и изтрака при удара си в бронзовата поставка. Звукът отекна два пъти по-силно, колкото тракането, долетяло от другите два върха на триъгълника.

Имаше обаче и четвърти камък.

Разнесе се оглушително бам като удар с чук по кристален гонг. Звукът долетя отгоре и разтърси залата. Косите на Джейк се изправиха, краищата им затанцуваха във въздуха. Същото се случи и с Марика и Ба’чук.

Джейк седна на пода и вдигна поглед. От кристалното сърце се стрелкаха синкави пламъци, които бързо изпълваха пространството под купола.

— Излизайте! — извика им той и запълзя към изхода, без да откъсва поглед от кристалната сфера.

Оказа се прекалено бавен.

Огънят обиколи купола и се върна в кристала, който сякаш го засмука обратно. Сега сферата грееше като слънце, толкова ярко, че Джейк трябваше да заслони очи. Но дори един толкова голям кристал не би могъл да удържи подобно количество енергия. Тя пропълзя по сводестата ниша и превърна металната й повърхност отново в огледало. Проблеснаха образи, сменяха се толкова бързо, че погледът на Джейк не бе в състояние да ги следи. Металът започна да вибрира, тъй като потокът от енергия към него не спираше.

Джейк почувства напрежение в гърдите си, предчувстваше, че натрупалата се енергия ще се отприщи и ще избухне.

— Залегнете! — извика той и направи знак на останалите да се хвърлят на пода.

Докато се обръщаше, периферното му зрение долови един образ, застинал върху огледалото. Това бе самият Джейк, но в очите му пламтеше черен огън. След миг образът му изчезна. Погледна към Марика и Ба’чук. Те лежаха на пода и не го бяха видели.

Джейк се просна отчаян и покри главата си с ръце.

Какво означава това? Това в бъдещето ли е? Предупреждение ли е?

Избухна взрив, който помете всички мисли от главата му. Ударната вълна ги блъсна и запрати телата им на няколко метра по пода, след което изчезна и в залата отново прозвуча бебешки плач.

Джейк се надигна. Кристалното сърце се въртеше спокойно и светеше с приглушено сияние. Сводестата ниша се бе напукала, от нея дори бяха паднали няколко камъка и се търкаляха по пода. Камъните на времето продължаваха да греят в бронзовите поставки по върховете на триъгълника, но изглеждаха сякаш се бяха сраснали с пода.

— Не може да бъде! — възкликна Марика, докато се изправяше на крака.

Джейк знаеше какво е предизвикало учудването й. В огледалото се появи позната гледка. Просторен двор, озарен от лунните лъчи. В средата му растеше огромно дърво, а в края му се издигаше каменен замък.

— Това е Калакрис! — каза Марика.

Тримата се втурнаха напред. Какво им показваше огледалото? Бързоногата Марика стигна първа до него. Протегна ръце, тъй като очакваше металната повърхност на огледалото да я спре, но вместо това премина през нея и се озова в двора на замъка Калакрис в Калипсос.

Смаяна от учудване, тя направи още няколко крачки, преди да спре. Завъртя се в кръг и каза, преливаща от радост:

— Аз съм си у дома!

— Но как? — възкликна Джейк, опитвайки се да проумее случилото се. Протегна ръка към сводестата ниша, в която доскоро бе окачено огледалото. Там нямаше нищо.

Ба’чук въздъхна:

— Времето е счупено.

Джейк го изгледа напрегнато. Ба’чук сви рамене, сякаш отговорът би трябвало да е очевиден за всички. Джейк сбърчи чело и се опита да си припомни думите на майка си.

Алхимията тук е много силна, тя засяга времето и пространството. Подобно действие би повредило времевата компонента.

Джейк проумя — или така поне се надяваше — случилото се. Действията им би трябвало да са разтърсили из основи механизма за контрол над времето, създаден в древна Атлантида. Но както майка му бе споменала, устройството контролира и времето, и пространството. Загледа се в портала, който водеше към двора на замъка Калакрис. След като мостът, хвърлен през времето, бе рухнал, цялата енергия на кристалното сърце се бе насочила към прокарването на мост, през пространството.

Мост към Калипсос.

— Но защо точно там? — промълви той.

Ба’чук сви рамене.

Дали защото Марика и Ба’чук бяха оттам? Това оказваше ли влияние върху местата, които мостът свързваше? Или магистър Улоф, който знаеше, че след време тук ще дойдат пришълци от Калипсос, бе настроил камъните така че да отворят портал, който води именно към Калипсос?

Джейк подозираше, че никога няма да научи отговорите на тези въпроси.

Когато пристъпи към прага, забеляза камъните на времето. Така се бяха споили с подложките си, че по всяка вероятност бяха фиксирали портала и той щеше да остане отворен единствено към Калипсос.

Марика се втурна обратно в пирамидата. Очите й танцуваха от щастие.

В този миг прозвучаха бойни рогове. Тримата се обърнаха към изхода на пирамидата. За миг бяха забравили, че навън се води война. Царската ладия се рееше във въздуха и магията на сапфира не би могла да я достигне. Над главите им летеше цял вражески боен кораб.

Ослушаха се и чуха рева на още рогове.

Какво става?

Джейк се обърна към Марика:

— Събуди баща си! Вдигнете тревога!

Представи си армия от египтяни, верни на Кръвта на Ка, да нахлува през портала в сърцето на Калипсос.

— Хайде — подкани той Ба’чук.

Двамата прекосиха тичешком залата, като заобикаляха бебетата, и хукнаха към тунела. Джейк спря на най-горното стъпало. Над площада продължаваше да се рее царската ладия, осветена от факли, но сега тя бе заобиколена от седем по-малки кораба.

Джейк видя как екипажа на ладията хвърля оръжията си зад борда. От небето се изсипаха мечове и издрънчаха по каменните плочи на площада. От по-малките кораби долетяха триумфални викове.

Група войници изкачваше тичешком стъпалата на пирамидата.

Водеше ги позната фигура.

— Джер! — извика Джейк.

Целият в кръв и рани, египтянинът вдигна уморено меч, за да го поздрави. Явно въстанието в Ка-Тор бе завършило с успех. И след като бяха завзели столицата, въстаниците са се притекли на помощ на Джейк.

Той се втурна по стъпалата, за да ги посрещне, изгарящ от нетърпение да научи новините, да узнае най-вече съдбата на Кейди. Тревогата за сестра му явно бе изписана на лицето му, защото Джер го прегърна и го погледна в очите:

— Сестра ти е добре. Статуите, които оживяха, промениха хода на битката. Ка-Тор празнува!

Джейк — чийто организъм толкова дълго бе разчитал на прилива на адреналин — се отпусна омаломощен на стъпалото на пирамидата. Искаше да попита, да разкаже, да сподели толкова много неща, но сега се нуждаеше от няколко мига, в които да преживее радостта си.

Не му бе писано.

По стъпалата на пирамидата се изкачиха две фигури, които вървяха плътно една до друга.

— Сторете път! — Този глас несъмнено принадлежеше на принцесата.

Джер отстъпи встрани, за да направи място за Нефертити. А тя съвсем не приличаше на принцеса. Дрехите й бяха разкъсани от нокти. По лицето й кървяха драскотини, едното й око бе подуто. Явно бе слязла от ладията, веднага след като екипажът й се бе предал. Спря на стъпалото под Джейк, сложи ръка на кръста и го погледна.

— Радвам се, че поне един човек тук знае как се изпълняват царски заповеди! — на устните й затанцува усмивка, която смекчи високомерното й излъчване. — В знак на благодарност реших да ти върна твоя приятел. Благодаря ти, че ми го даде назаем.

Тя се извърна, за да направи път на Пиндор. Той куцаше, състоянието му не бе по-добро от нейното, но изглеждаше неимоверно щастлив от обстоятелството, че държи Нефертити за ръка.

Явно Пиндор си бе намерил нов приятел. Всъщност, приятелка.

Пиндор се качи на стъпалото до Нефертити. Направи това с известни усилия, тъй като носеше тежък товар. Под едната си ръка държеше огромно кафяво яйце, покрито с червени петънца.

Забеляза интереса на Джейк и кимна към площада.

— Намерих го там.

Джейк разбра какво държи приятелят му. Осъзна, че магията, върнала времето назад, е засегнала и площада, превръщайки птерозавъра в яйце.

Пиндор едва го мъкнеше.

— Умирам от глад — каза той.

Джейк се усмихна. Някои неща никога не се променят и остават неподвластни на времето и пространството.

— Слънцето ще изгрее скоро — каза Пиндор — мисля да си направя омлет.

Джейк се изправи, изтупа панталоните си и го потупа по рамото.

— Смятам, че идеята е чудесна!