Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (1)

Пролог
Долината на Царете

Никой не бе в състояние да оцелее в подобна буря. Над пустинята Сахара се бяха надигнали облаци червен пясък, виеха страховито и се носеха в небето над Египет. Бурята скри слънцето и доби такива грандиозни мащаби, че можеше да бъде видяна от спътниците, които обикаляха в орбита около Земята. А там, долу, положението бе още по-лошо. Пясъчната вихрушка жулеше като шкурка всяко непокрито от плат парче кожа на онези нещастници, имали неблагоразумието или лошия късмет да бъдат застигнати от бурята.

Но старецът бе призован и знаеше, че трябва да се отзове.

Професор Насър Хури бе старши куратор в музея в Кайро, водещ специалист по история на Старото царство^[1].

Прегърбен леко, той продължаваше да крачи срещу жилещите като оси песъчинки, носени от вятъра. Обветреното му, загоряло от слънцето лице бе покрито с шал, а очите му бяха защитени от очила, наподобяващи тези на мотористите и пилотите.

Докато прекосяваше Долината на царете, той не бе в състояние да види по-далеч от собствения си нос, но добре познаваше пътя. Това важеше за всеки египтолог. В този лабиринт от варовикови хълмове и песъчливи дерета в продължение на хилядолетия бяха погребвани египетските фараони, включително прочутото момче фараон Тутанкамон.

Целта на Насър лежеше далеч пред него, отвъд района, който повечето археолози проучваха. Той вървеше срещу бурята, навлизаше все по-навътре и по-навътре в долината, към мястото, където се провеждаха най-новите разкопки. Ако някой минеше оттук, едва ли щеше да забележи нещо повече от най-обикновен кладенец, предназначен да напои с вода тази изпепелена от слънцето земя. Разрешения, униформи, екипировка… на всичко това бе изобразен черният грифон, добре познатото лого на компанията, която финансираше разкопките.

Бледсуърт Съндрайс & Индъстриз.

Корпорацията подпомагаше множество подобни благотворителни проекти в региона. Насър обаче знаеше истинската цел на този и бе получил достатъчно пари, за да запази тайната.

А сега бе призован.

Дали корпорацията бе намерила онова, което търсеше?

Разбира се, това бе невъзможно…

Макар да бе обгърнат от горещия дъх на пясъчната буря, Насър потръпна, когато достига ръба на кладенеца. Работниците се бяха изпокрили от бурята, затова мястото изглеждаше мрачно и пусто. Той прекоси купчините изоставено миньорско оборудване и застана пред отвора в скалистия склон, запечатан със стоманена врата в дървена рамка.

Набра кода върху клавиатурата и вратата се отвори. Насър се поколеба на прага. Макар пясъчната буря да виеше зад гърба му, той се сепна и спря неуверено. Под голям наклон надолу се спускаше тунел, осветен единствено от факлите, поставени в ниши на стените.

Насър пребори страха си и пое навътре. Нов порив на вятъра затръшна шумно вратата зад гърба му. Той се стресна и забърза напред.

Колкото по-бързо приключа тук, толкова по-рано ще се прибера у дома…

Постепенно стените се промениха — каменни блокове замениха грубо одялания варовик. Появиха се стъпала, древни, много древни стъпала, които се спускаха надолу и надолу. Насър се придържаше към осветената от факлите пътечка. Тунелът се стесни, стените сякаш се опитваха да го притиснат и да го принудят да се върне. Но той нямаше избор. По гърба му започнаха да се стичат струйки пот, но продължи да върви.

Най-сетне стигна до огромна зала, наподобяваща пещера. Това бе обширна сводеста камера, чиито стени бяха покрити с йероглифи. От залата излизаха други коридори, но Насър не можеше да откъсне погледа си от черните статуи, наредени покрай стените. Това бяха великолепни изображения на египетски воини от епохата на Старото царство. Всеки воин бе уникален на ръст, стойка, облик, но въпреки това всичките имаха нещо общо: изражението на ужас, застинало като маска на лицата им. Изпълнените им със страх погледи до един бяха втренчени в главата на каменната змия в центъра на помещението.

Тя бе висока колкото Насър. От издутата качулка в задната част на главата й ставаше ясно, че е кобра. Тази кобра обаче имаше три очи: две от тях бяха издялани във варовика, а третото бе разположено в горната част на черепа й. Третото око отразяваше пламъка на факлите, по повърхността му танцуваха кървавочервени отблясъци. То бе изработено от скъпоценен камък с размер на мъжки юмрук, шлифован във формата на овална очна орбита.

Приближи се, не вярваше на очите си.

Спря го дрезгав глас. Той прозвуча от тунела в далечния край на залата. Принадлежеше на човека, купил мълчанието на Насър, заплащайки болничното лечение на съпругата му. Парите бяха спасили живота й. Насър никога не бе съжалил за сделката, която беше сключил.

До този момент.

От самото начало бе сигурен, че онова, което непознатият търси, не е нищо повече от мит, от приказна вещ, за която се споменава в една мрачна легенда. Какво лошо имаше в това да позволи провеждането на разкопки на място, към което никой не проявяваше интерес, да позволи издирването на артефакт, който всички смятаха за измислица? И през ум не му бе минавало, че корпорацията Бледсуърт ще успее да го открие.

Познаваш окото…

Така беше. То отговаряше на описанието в древната Книга на Тот. Там бе записано и името на камъка — Окото на Ра.

Донеси ми го…

От сенките в тунела се протегна една ръка. Беше покрита с желязна ръкавица. Пръстите се разтвориха със скърцане.

Насър не можеше да не се подчини, затова запристъпя неуверено към статуята. Посегна към яркото трето око на змията. Когато пръстите му се присвиха около него, косъмчетата им настръхнаха. Насър се вцепени, почувства необикновената сила, излъчвана от камъка. Сърцето му заби силно, но в ушите му отново прокънтя същата заповед.

Донеси ми го…

С неимоверно усилие на волята, Насър хвана камъка с две ръце. Трепна като ударен от ток, но бързо го извади от очната орбита. Запрепъва се назад и сведе поглед към предмета, който държеше в ръце.

Скъпоценният камък бе два пъти по-голям от юмрука му. Огнена светлина грееше по полираната му повърхност и хвърляше хиляди сенки. Насър притежаваше достатъчно познания по геология, за да определи, че това е огнен рубин, изключително рядък по тези места и с размери, които го правеха безценен. Кристалът бе съвършен, само от едната си страна имаше някакъв примес. Насър прокара пръст върху жилката от черен обсидиан, която минаваше през средата.

Тъкмо тя му придаваше вид на змийско око.

Насър погледна към статуята.

Змийско око.

Мъжът излезе от тунела, разположен зад гърба на древната скулптура. Целият бе обвит в сенки, които сякаш танцуваха около него и скриваха чертите му.

Стреснат, Насър отстъпи крачка назад. Бе обзет от ужас, но въпреки това в съзнанието му изкристализира една мисъл. Ако дори само част от историите за Окото на Ра бяха истина, той не можеше да позволи камъка да попадне в чужди ръце, особено в ръцете на мъжа със сенките.

Зловещата фигура се изсмя студено, сякаш бе прочела мислите му.

Няма къде да избягаш…

Насър обаче направи опит да избяга. Обърна се към тунела, който водеше към повърхността. Трябваше да отнесе Окото на Ра по-далеч от този чудовищен човек. Ако успееше да излезе горе, да се върне в музея…

Направи една крачка… или поне се опита да направи. Краката му обаче изведнъж се вледениха и отказаха да му се подчинят. Той впери поглед надолу, не можеше да повярва на очите си. Обувките му се бяха вкаменили, сливаха се с варовиковия под.

Не, не бяха само обувките.

Студът пълзеше нагоре по тялото му. Гледаше как краката му се превръщат в камък, сетне тази участ сполетя и кръста му. Опита се да помръдне, да се извърне встрани, да се измъкне. Студенината проникна в стомаха и в гърдите му, накрая запълзя и по ръцете.

Рубиненото око вече лежеше в каменните му длани.

— Не! — изстена ужасено.

Погледна редицата от египетски воини и осъзна, че в този момент изражението му е досущ като тяхното. Изведнъж проумя причината да бъде призован тук…

Проклятието… — изрече с дрезгавия си глас зловещата фигура, — …който се опита да извади Окото от мястото му…

Гласът приближи зад гърба му. Насър не можеше да извърне глава, тъй като вкаменяващият студ бе сковал врата му. Бяха го измамили, бяха го довели тук, за да поеме проклятието върху себе си.

Насър събра последни сили, опита се да извика: Не трябва… Неистовата му молба остана неизречена, тъй като и езикът му се превърна в камък.

Трябва, трябва… — прошепна в ухото му зловещата фигура.

Тя протегна ръка и железните пръсти уловиха огнения кристал. Окото на Ра бе измъкнато от каменните длани. Насър искаше да се обърне, да зърне лицето на мъжа, който го бе обрекъл на тази участ, но вече не бе в състояние да помръдне, да говори, да диша. Ушите му оглушаха, очите му помръкнаха и тогава чу онзи да изрича последната си заплаха. Тя не бе насочена срещу Насър, а срещу някого другиго. Студените думи го последваха в мрака.

С това ще накарам Джейк Ренсъм да страда…