Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (34)

33.
Последно пророчество

Седмица по-късно започнаха празненства, които обхванаха и двете земи — Калипсос и Дешрет.

Слънцето грееше ярко и Джейк се разхождаше сам в двора на замъка Калакрис сред цялата суета и глъчка, които съпровождаха сближаването на двата свята. Свиреха рогове и биеха барабани, а акомпанимент им правеха лютни и арфи. Стените на замъка бяха покрити с гоблени от Калипсос и Дешрет. Бяха наредени и банкетни маси, отрупани с деликатеси от двете земи, тъй като готвачите и от Калипсос, и от Дешрет искаха да покажат най-доброто от себе си.

Пред стъпалата на замъка Калакрис се издигаше подиум, на който бяха застанали членовете на съвета на старейшините на Калипсос, а мястото си до тях бе заела свитата на фараон Неферхотеп. Състоянието на възрастния фараон се подобряваше бавно след отравянето, но организмът му все още бе доста слаб. Наложи се да го пренесат през портала върху паланкин, отрупан с възглавници. Джейк наблюдаваше бащата на Пиндор, старейшина Марцел Тиберий, свел глава, увлечен в разговор със стария фараон. Тепърва щяха да се водят безброй разговори и преговори, преди двете земи да се опознаят добре, но все пак това бе началото.

На същия подиум бе застанал и Джер, който се смееше в компанията на Астрид Улфсдотир, старейшината от племето на викингите. Той определено изглеждаше заинтригуван от нея. Тя на свой ред не откъсваше поглед от бебето, което Джер дундуркаше на коляното си. Египтянинът бе решил да отгледа братовчед си Кре. С негова помощ и следвайки неговия пример, Кре най-вероятно щеше да израсне като много по-добър човек отпреди. В този момент обаче Джер изглеждаше доста ангажиран с малкия Кре и Джейк знаеше причината.

Горкичкият Кре, толкова го боли! Никнат му зъбки!

Джейк обаче не изпитваше никаква симпатия.

Той отиде в другия край на двора, където се издигаше дъсчен подиум, ограден с въжета. Там се редуваха да свирят музиканти от двете земи. Смехът избухваше най-силно, когато някой се опиташе да повтори стъпките на чуждоземен танц. Точно в този момент звучеше игрива песен — на Джейк му заприлича на шотландска — и танцьорите подскачаха на един крак със своите партньори.

Сред тях той откри и Пиндор. Приятелят му бе облякъл традиционната римска тога, но очевидно бе положил сериозни усилия да изглежда по-представително — сложил си бе кожен портупей, накичил се бе с бронзови медали, като не бе пропуснал и нагръдния знак на кавалерията на Калипсос. Несъмнено се опитваше да впечатли партньорката си в танците, нищо че през цялото време придържаше тогата си с една ръка, за да не би да се спъне и да стане за смях пред всички.

Партньорката му не обръщаше внимание на тези неща, тъй като полагаше сериозни усилия да разучи стъпките на танца. Нефертити се бе гримирала по египетски маниер, но бе облякла разкошен ловен костюм с наметало. Тя видя Джейк и се усмихна широко.

Усмивката й обаче не бе предназначена за него.

Някой потупа Джейк по рамото и той се обърна.

Марика стоеше свенливо на крачка от него. Беше облякла дълга бяла ленена рокля и бродирано елече. Черната й коса се спускаше свободно по раменете й, хваната с панделка по средата на гърба й. На врата й грееше нефритено колие във формата на ягуар. Озарен от слънчевите лъчи, камъкът хвърляше изумрудени отблясъци, досущ като очите й.

— Марика… — прошепна Джейк, изгубил дар слово.

Руменина обля лицето й.

Зад гърба му прозвуча отчаян призив:

— Хайде де, покани я на танц!

Джейк се обърна и видя Кейди, хваната под ръка с Херонид, по-големия брат на Пиндор. Двамата бяха неразделни през последната седмица. Използваха всяка свободна минута, за да подновят приятелството си, а това бе свързано с много целувки.

Младият римлянин обаче не бе единствената причина Кейди да остане тук. При завръщането си в Ка-Тор Джейк бе прекарал цяла вечер, за да й разкаже случилото се. Фокусът на неговия разказ бе изненадващата поява на майка им. Кейди го накара да повтори всичко — всяка нейна дума, всеки неин жест — от тази кратка среща. През цялото време бе плакала със сълзи на щастие, но и със сълзи на разочарование.

Защо ти, а не аз?, бе простенала накрая тя, заровила лице в шепите си.

Джейк нямаше отговор. В крайна сметка и двамата трябваше да приемат горчивата истина. Образът в огледалото на Тор бе отдалечен с векове от тяхното време. В огледалото като че ли се бе появил призракът на майка им и нищо повече.

След този разговор Кейди май се бе отчуждила от брат си, може би защото присъствието му й причиняваше болка. Дори в този миг Джейк забеляза, че в очите й има тъга, примесена с ревност, че той бе зърнал майка им, а тя — не. Той нямаше представа какви думи да използва, за да облекчи тази болка.

Въпреки това Кейди го прегърна и допря лицето си в неговото.

— Танцувай — прошепна му тя с едва доловима тъга в усмивката. — Просто танцувай.

Хвана го за раменете и го завъртя към Марика.

Може би и двамата не бяха в състояние да направят нищо повече за момента.

Той протегна ръка.

Марика я пое.

Звучеше друга мелодия, по-бавна, но изпълнена с оптимизъм. Джейк тръгна към дансинга с Марика, прегърна я, сетне двамата затанцуваха и оставиха света да се завърти около тях.

Друго не можеха да направят.

 

 

Часове по-късно, когато нощта отдавна се бе спуснала над Калипсос, някой почука на вратата на стаята му.

Джейк се бе събудил от кошмар, в който очите му горяха и от тях излизаха черни пламъци, които поглъщаха всичко, до което се докоснеше. Подскочи в леглото, тъй като почукването отекна силно в помещенията, които делеше със сестра си. Опипа лицето си. Очите му бяха на местата си.

Е, поне една добра новина!

Този кошмар го преследваше нощ след нощ. И той добре знаеше причината. Не бе казал на никого за образа, който бе видял в огледалото на Тот: самия себе си с очи, пламнали от черен огън. Може би това не означаваше нищо, може би бе плод на въображението му, изострено от целия този хаос. При всички случаи обаче щеше да запази тайната за себе си. А тя не спираше да го измъчва и да навестява сънищата му.

Почука се за трети път — вече доста по-силно и Джейк отметна завивките и тръгна към вратата, както си бе по боксерки и чорапи. Двете спални — неговата и на сестра му — бяха свързани с обща дневна. Видя Кейди, облечена в дълга нощница, да стои на прага.

— Кой ли ни притеснява по това време? — зачуди се тя.

Гласът й явно бе достигнал до коридора.

— Аз съм… Шадуф.

Джейк се намръщи и отиде да отключи. Когато отвори вратата, чичото на Нефертити нахлу забързан в стаята. Беше облечен в прашно наметало и ръсеше песъчинки при всяка своя стъпка. Най-сетне бе избръснал брадата си, а това бе подсилило приликата с по-големия му брат, фараона. Погледът му обаче бе запазил лудешката си искра.

— Шадуф — попита Кейди, — какво има?

Той определено изглеждаше развълнуван. Отиде до масата и разстла върху нея навит на руло пергамент.

— Дойдох направо тук — каза. — Вие първи трябва да го видите.

Джейк застана до него. Кейди мина от другата му страна.

— Бях в пустинята — обясни Шадуф. — Проучвах района около Процепите.

Джейк знаеше, че сега Шадуф прекарва по-голямата част от времето си под открито небе. След като бе стоял две години в тъмницата на Кре, той не понасяше затворени пространства. Освен това Шадуф винаги бе проявявал интерес към пясъците около Анкх Тави и кристалите, които откриваше там.

— Разпънах палатката си в сянката на скалите, но скоро след като изгря луната долових някакво стържене, което ме накара да отида до стената. — Той погледна Джейк и Кейди. — Стената, на която е написано пророчеството на Лупи Пини.

Джейк се обърна към Кейди.

— Думите, които мама е написала…

— Да, да, точно така. — Шадуф определено бързаше. — Но когато стигнах до скалата, видях, че в камъка са издялани нови знаци. — Очите му се разшириха от учудване. — Стоях и гледах, а новите йероглифи се появяваха пред очите ми — чертичка по чертичка.

Той показа с ръце, а очите му блестяха от вълнение.

— Появиха се точно под старото пророчество. — Шадуф посочи свитъка. — Ново пророчество…, за съжаление не успях да го прочета, затова го копирах и ви го донесох.

— Защо на нас? — попита Кейди.

Той се обърна към тях, беше възбуден, опитваше се да ги накара да разберат.

— Това е ново пророчество… ново пророчество на Лупи Пини!

Шадуф кимна към Джейк.

— Смяташ, че майка ни е написала това ново послание? — попита Джейк.

— Да, разбира се. Че кой друг?

Сърцето му затуптя по-силно. Двамата с Кейди се спогледаха. Приведоха се над масата.

— Покажи ни го — каза Джейк.

Шадуф кимна енергично, разгърна свитъка и го притисна към масата. Появиха се следните думи, написани с разкривен почерк.

— Доста се затрудних да го копирам — обясни им Шадуф. — Струва ми се, че думите са написани от някой, който е бързал и освен това е бил уплашен.

Кейди се обърна към Джейк.

— Това е английски. Възможно ли е мама наистина да го е написала? Това послание от миналото ли е?

Джейк си спомни как майка му бе избягала от Анкх Тави броени минути преди падането на града. Вероятно след това се е сетила за нещо, което непременно е трябвало да му каже, да съобщи на двамата със сестра му. Единственият начин да го направи, е бил да се върне до скалата със старото пророчество и да изпише новото под него. Новите думи би трябвало да са пропътували през вековете, за да се появят върху скалата.

Думите наистина бяха написани набързо — а това бе толкова нетипично за майка им, — затова Джейк предположи, че тя е била отчаяна и е разполагала със съвсем малко време.

— Това трябва да е важно — промълви той.

За да го докаже, посегна към врата си и извади подаръка, който майка му му бе направила: миниатюрната флейта, изработена от рог. Присви очи, за да прочете златните букви, инкрустирани върху повърхността й.

Това определено бяха скандинавски руни. Джейк вече бе направил опит да ги проучи с помощта на ресурсите, с които разполагаше. Посъветва се дори с викингите в Борнхолм, но и там удари на камък. Старейшина Улфсдотир заяви, че написаното е пълна безсмислица. Възможно е текстът да бе написан с азбука, която викингите в Калипсос не познаваха. Единственият знак, който имаше смисъл, бе голямата руна в центъра. Погледна я отново.

Тази руна се наричаше алгиз и представляваше вдигнат щит. Джейк си спомни думите на майка му: флейтата ще те закриля.

Отново се наведе към пергамента.

— Пазете се от Локи — прочете на глас той и погледна многозначително Кейди. — Локи^[1] е древно скандинавско божество на пакостите. — Той вдигна флейтата. — Мама ни даде това. Тази флейта е покрита със скандинавски руни. Едва ли става въпрос за случайно съвпадение.

— Какво ли се опитва да ни каже? — зачуди се Кейди.

— Не зная. Явно е бързала много. Не е имала време за по-дълго послание. — Джейк продължаваше да гледа сестра си. — Освен това ми каза да се приберем у дома. Може би трябва да я послушаме. Искаме ли да разберем какво е написано върху флейтата, трябва да се консултираме със специалисти по скандинавска писменост и езици.

— Значи искаш да се върнем у дома?

Той кимна бавно.

— Кога?

Отговорът дойде откъм вратата, а гласът прозвуча дрезгав и уморен.

— Трябва да си тръгнете още тази нощ, преди луната да залезе.

Тримата се обърнаха едновременно и видяха старейшината от племето ур, застанал прегърбен на прага, подпрял се на дебела тояга. Гъстите му тежки вежди бяха надвиснали над очите.

До стареца стоеше Ба’чук. Момчето влезе в стаята.

— Магистър Меруук разговаря с прорицателите на нашия народ, онези които сънуват в дългото време.

Старейшината на ур кимна:

— Нещо е размътило великата река. То идва за теб, Джейк Ренсъм. Трябва да си тръгнеш, преди това да се случи. За доброто на всички ни.

Кейди сграбчи ръката му.

Дори Джейк да бе изпитвал някакви съмнения, относно взетото решение, думите на Меруук ги разсеяха. Ур бяха първото племе, дошло на Пангея. Бяха живели в сянката на храма на Кукулкан по-дълго от всички останали. Бяха изключително чувствителни към енергията, излъчвана от технологията, дошла от древна Атлантида, чувствителни към потока на времето.

Щом те казваха, че е дошъл моментът да си тръгне…

Час по-късно лунните лъчи продължаваха да галят каменната змия, кацнала на върха на храма на Кукулкан. Джейк и Кейди стояха на най-високото стъпало на пирамидата, заедно с Меруук.

Ба’чук ги бе придружил по пътя им през Свещените гори и бе застанал на стража в подножието на пирамидата. Джейк вече се бе сбогувал с него, но не бе имал време да стори това с Пиндор или Марика. Луната щеше да залезе скоро. Джейк и Кейди едва имаха време да се облекат.

А и без друго какво щях да им кажа?

Раздялата с Ба’чук бе достатъчно тежка. Джейк го бе прегърнал силно. В очите на приятеля му напираха сълзи. Даде му обещание, което се надяваше да спази.

Ще се видим отново.

— Хванете ме за ръка — нареди Меруук.

Джейк улови дланта му, сетне хвана ръката на Кейди. Нуждаеха се от магистъра, за да прекосят бариерата, която пазеше сърцето на храма. Докато минаваха през прага, Джейк усети познатото гъделичкане.

Когато се озоваха във вътрешността, Меруук остана край входа, подпирайки се на жезъла си.

— Трябва да продължите сами.

Джейк кимна. Знаеше какво трябва да направи. Миналият път всичко стана случайно, но сега щеше да е различно.

— Хайде — подкани той Кейди.

Двамата се спуснаха мълчаливо — всеки бе потънал в собствените си мисли — по тунела, сетне прекосиха залата с кристалното сърце на Кукулкан. Джейк не забави крачка, а само хвърли бегъл поглед към огромната сфера, която се въртеше над главите им, идентична с онази в Анкх Тави. Спуснаха се по друг тунел, който ги отведе до зала, разположена под първата.

На нейния под лежеше механизъм, изработен от чисто злато. Стените около него бяха заети от карти на Пангея. Механизмът приличаше на нещо средно между маянски календар и гигантски часовник. Джейк пристъпи към центъра на двете големи златни колела, разположени едно в друго, свързани с безброй зъбни колела като скоростна кутия на автомобил.

Когато се озова в средата им, той спря и се огледа. Нещо важно го измъчваше, откакто бе видял за първи път птерозавъра на Калверум Рекс пред пирамидата.

Кейди застана до него. Явно бе прочела объркването на лицето му, защото попита:

— Какво има?

Той помълча, опитваше се да подреди пъзела в главата си, да реши загадката, която съперничеше на задаваните от Сфинкса. Подобно на гатанките, описани в древногръцкия мит, тази, която измъчваше Джейк, също се въртеше около времето и в нея също участваше сфинкс.

— Гракилът, който Калверум яздеше — започна Джейк и се обърна към Кейди. — Опитвам се да проумея как това чудовище би могло да застине в далечното минало.

— И приятелят ти да го превърне на омлет преди една седмица — добави Кейди и сбърчи нос при мисълта за това.

— Калверум Рекс яздеше същия птерозавър, когато ни нападна в долината на Калипсос — обясни Джейк.

— За да застине на площада в Анкх Тави, той би трябвало да е пътувал в миналото, след като го спряхме в Калипсос. Претърпял неуспех тук, той е отишъл в Анкх Тави, за да намери ново оръжие. Възможно е да е бил привлечен от нещо, което мама е правела там. Само този ред на събитията има смисъл.

Джейк отново чу думите на майка си:

Наближава голяма война, която ще се простре във времето.

— Но мама успя да го спре там — каза Кейди с преливащ от гордост глас.

Джейк кимна.

— Кралят на черепите избяга, но птерозавърът му застина във времето. Ако съм прав, Калверум е отишъл в Анкх Тави заради мама. Според мен това означава, че тя е жива и се движи няколко стъпки пред него. Което на свой ред означава, че мама и татко могат да се намират на всяко едно място, във всяка една епоха.

— Как тогава ще ги открием?

Джейк вдигна часовника на баща им:

— Първо да се приберем у дома.

Изражението на Кейди подсказваше, че прави това с неохота. Когато тя погледна назад към входа, Джейк лесно се досети какви мисли минават през главата на сестра му. Бяха открили майка си на този свят, а сега трябваше да го напуснат.

Джейк я хвана за ръка.

— Мама и татко са там някъде. Изгубени във времето. Но аз усещам присъствието им. Не там, а тук.

Той стисна пръстите й.

Кейди му отвърна със същото.

Очите им се срещнаха. Тя пое дълбоко дъх, от който цялото й тяло потрепери. Кимна отново, този път изпълнена с решимост.

Със свободната си ръка Джейк извади часовника на баща им. Беше го взел от диплите на расото на Кре. Надяваше се методът, който бяха използвали миналия път, да ги върне отново у дома им. Пъхна нокът под коронката на часовника. Той служеше за навиване на пружинката, но и за сверяване на часа.

Огледа лицето на сестра си за последни признаци на съжаление.

Тя въздъхна ядосано:

— О, направи го най-после!

И той го направи.

Дръпна с нокът, коронката изскочи и огромните колела около тях се завъртяха — отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо, докато очертанията им се размиха.

Джейк стискаше здраво ръката на Кейди, тъй като силата, вградена в механизма под краката им, нарастваше главоломно.

— Дръж се!

В следващия миг светът експлодира и те полетяха сред ярка светлина. Очертанията на стаята се разпаднаха пред очите им и те се озоваха в друга.

Джейк задържа дланта на Кейди, за да запази равновесие. Тя също не искаше да пусне ръката му.

— Никога няма да свикна с това — заяви сестра му.

Кейди установи, че вече стои стабилно на краката си, пусна ръката на Джейк и се огледа.

Бяха се озовали обратно в Ню Йорк, в Американския природонаучен музей и по-точно във вътрешността на египетската гробница, изложена в една от залите му. Бяха заобиколени от стъклени витрини, в които грееха древни артефакти. Анубис им се мръщеше с главата си на чакал. Страховитата мумия с нейните отвратителни ръце, завършващи с нокти и съсухрени кожени крила, лежеше на масата в центъра на гробницата.

Джейк не искаше да вижда повече никакви гракили — нито живи, нито мумифицирани.

— Да се махаме оттук — каза той.

— Това е най-умното нещо, което си казвал от много време насам.

Втурнаха се едновременно към вратата на гробницата и се засуетиха за миг, докато минат през нея.

Навън едва не се блъснаха в Морган Дръмонд. Той разсипа картонената чаша с вода, която носеше, и намокри костюма си.

— Внимавайте къде ходите! — скара им се англичанинът и изтръска няколко капки вода, попаднали върху вратовръзката му. Изгледа сърдито Кейди и добави: — Млада госпожице, изглеждате прекалено жизнена и енергична за човек, който току-що е припаднал.

Джейк и Кейди се спогледаха. Както миналия път и сега се завръщаха в мига, в който бяха напуснали този свят. Тогава Кейди се бе престорила, че й прилошава, а Морган бе отишъл да й донесе чаша вода.

— Сигурно имам здрав организъм — отвърна Кейди и подмина Морган с бърза крачка.

Англичанинът се намръщи на Джейк, който само сви рамене и последва сестра си към изхода. Двамата настигнаха чичо Едуард.

Той изглеждаше объркан:

— Тръгваме ли си вече?

— Видяхме достатъчно! — отвърна му Джейк и продължи, без да спира.

— Определено! — добави Кейди.

Едуард погледна часовника си.

— Минали са едва пет минути! — възкликна той и ги последва. — Пътувахме цели два часа, за да дойдем тук!

Морган въздъхна:

— Деца!

Същата вечер Джейк се бе разположил удобно в стаята си в имението Рейвънсгейт. След като се озова в позната обстановка, събитията от последните няколко дни започнаха да му изглеждат като сън, но изпиташе ли дори най-малкото съмнение в тяхната истинност, достатъчно бе да докосне флейтата, която носеше на кожена връвчица около врата си.

Стана от бюрото и отиде до леглото си. Стаята му и преди приличаше на огромна витрина с артефакти и всевъзможни любопитни експонати — фосили, инструменти за разкопки, схеми, карти, но сега в нея определено се забелязваше скандинавска нотка. Леглото бе осеяно с най-новите покупки на Джейк: книги и списания, посветени на скандинавската митология, руните и историята на викингите. Готвеше се да се потопи в тях, когато се появи Кейди и седна на леглото му.

Тя почука с пръст по една от купчините:

— Мислиш ли, че всичките тези книги ще ни помогнат да намерим мама и татко?

— Трябва да започнем отнякъде. Мама каза да се приберем у дома. — Той махна с ръка около себе си. — Ето, върнахме се тук.

Кейди сбърчи чело.

— Но тя каза да стоим тук, нали?

Джейк вдигна рамене.

— Може да не съм я чул правилно.

Кейди го погледна право в очите, после се усмихна.

— Знаеш ли, понякога ми се струва, че си по-умен, отколкото изглеждаш.

Тя се изправи, разчорли косата му и тръгна към вратата.

— Продължавай да четеш, Айнщайн! Не искам следващия път, когато се озовем в Пангея да се превърна отново в камък.

— Добре, а ти какво ще правиш?

Тя отвори вратата и излезе в коридора.

— Намерих в интернет най-сладкото зимно яке с качулка. Отивам да проверя дали имат моя размер.

Кейди се устреми към целта, която си бе поставила и затръшна вратата зад гърба си.

Джейк понечи да въздъхне дълбоко, но вниманието му бе привлечено от Уотсън. Старият басет, който се излежаваше в кучешкото си легло, го изгледа съжалително. Тъкмо се помръдваше, за да потърси друга удобна позиция, в която да се излегне, когато изведнъж наостри уши. Вирна нос и погледна Джейк, сякаш бе доловил миризмата на заек… на заек, който не му харесваше. Присви муцуна и издаде плътно ръмжене, при което оголи върховете на зъбите си.

Джейк се наведе към него.

— Уотсън, какво…

Тогава нещо изжужа до ухото му. Пред лицето му прелетя зеленикав силует, спря за миг във въздуха и изсъска по адрес на Уотсън.

О, страхотно… просто страхотно…

Явно двамата с Кейди не бяха единствените, пътували във времето. Джейк стоеше между сърдития уислинг и ръмжащото куче. Изправи се рязко. Стигаше му толкова за днес.

— Престанете! И двамата!

Кучето и миниатюрният дракон се обърнаха към него и го погледнаха виновно.

Той седна на леглото си и впери поглед в уислинга.

И как ще обясня присъствието ти?

Сякаш доловил настроението на Джейк, уислингът долетя по-близо до него и наведе ниско глава. Миг по-късно дойде и Уотсън, който постави лапата си на коляното му.

Джейк въздъхна. Не можеше да се ядосва нито на крилатата змия, нито на старото си куче. Погали Уотсън по главата и внимателно вдигна пръст към уислинга. Очакваше да го ухапе, но вместо това миниатюрното езиче облиза върха на пръста му.

Крилатата змия полетя бавно и се уви като шал около врата му. Сви крила и пъхна топлата си глава под брадичката на Джейк. Стаята потъна в тишина, нарушавана единствено от тихото дишане на необикновеното създание, което напомняше мъркането на бебе леопард.

Уотсън се настани в скута му и подуши крилатата змия. Басетът замаха с опашка, което означаваше, че е приел гостенина.

Джейк си спомни какво бе казал на Марика.

Животните ме обичат.

Усмихна се, когато осъзна, че това е самата истина. За добро или за зло, Джейк се чувстваше привързан към уислинга. Когато осъзна това, недоволството му се изпари и той прошепна на новия си приятел:

— Добре дошло у дома, мъниче.

Обърна се бавно, като внимаваше да не обезпокои двамата си приятели, сгушили се в него, и взе една книга от най-близката купчина. Време бе да се залавя за работа.