Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (23)

22.
Камъкът на времето

В мига, в който чудовищната пясъчна акула се хвърли към него, Джейк отскочи встрани. За частица от секундата зърна зъбатата паст, зейнала в образувалата се пясъчна дюна. Звярът закачи крака му, когато прелетя покрай него, но той използва инерцията, за да се претърколи и изправи на крака.

Забеляза, че в другия край на арената Нефертити помага на Шадуф, който бе привързал въже под раменете си, да се добере до кораба. Марика също се бе озовала на борда му. Кейди бе увиснала на друго въже, затъкнала сабя в колана си. Тя му махна със свободната си ръка.

— Идвай насам!

Какво си мислиш, че се опитвам да направя?

Джейк хукна, когато забеляза необичаен блясък в пясъка от лявата си страна. На арената лежеше изумруд, който грееше, озарен от първите лъчи на слънцето. Той спря и се обърна.

Това бе кристалът от Анкх Тави, същият, който бе взел от пирамидата. Явно беше изпаднал от раницата му.

— Какво правиш? — извика Кейди.

Джейк се стрелна към кристала. Не можеше да го остави, не и след всичко, през което бе преминал, за да го открие. Както тичаше, се наведе и се протегна, без да спира, грабна изумруда с окървавената си ръка и продължи да тича.

Или поне такъв бе планът му.

Миг след като сключи пръсти около кристала, силите му изведнъж го напуснаха и той се строполи на пясъка, плъзгайки се по корем.

— Джейк!

Опита да се изправи, без да изпуска камъка. Тялото му се струваше с пъти по-тежко от обичайното. Ставите го боляха, сякаш бяха пълни с парченца стъкло.

Какво става?

— Зад теб! — изпищя Кейди.

Той се обърна и се претърколи по гръб. Към него се понесе стена от пясък. От нея изскочи едно от чудовищата и отвори широко уста, в която блеснаха няколко редици остри зъби. Акулата се приземи по корем, завъртя се и запълзя на зигзаг към момчето. Движенията й напомняха за току-що скъсана жица на електропровод.

Кейди се пусна от въжето и хукна към брат си. Извади в движение сабята си. Уви, нямаше да стигне навреме.

Джейк вдигна треперещата си ръка, в която стискаше единственото си оръжие — кристала. Беше прочел някъде, че ако удариш акула по носа, тя ще изгуби чувството си за ориентация. Беше се надявал никога да не му се наложи да провери на практика дали тази теория е вярна.

Акулата се хвърли към него.

Той замахна с ръка и стовари кристала върху носа й. Подготви се за сблъсъка, но… сблъсък нямаше. Щом камъкът докосна акулата, тя замръзна във въздуха. Извитото й като дъга тяло увисна за миг, сетне плътта й посивя и се съсухри около костите, които след миг започнаха да се чупят.

Скелетът на чудовището се разпадна на пясъка и се превърна в облак прах. Джейк се закашля, тъй като вдиша от него. Кейди се появи сред облака прах; махаше с ръка пред носа си, а на лицето й бе изписано смайване.

Зад гърба му прозвуча яростен писък.

Джейк се обърна, но все още се чувстваше слаб.

Забеляза на предните редове позната мрачна фигура — цялата черна, скрита под качулката на своето расо — да прелита над предпазната стена и да се приземява на арената. Беше Хека, вещицата на Кре. Костеливата й ръка сочеше към Джейк.

— Намерил е втория камък на времето!

Джейк погледна кристала в ръката си.

Кре извика от трибуните:

— Стража! Убийте чужденеца! Веднага!

Но преди да успеят да изпълнят заповедта му, над стадиона прозвуча рог. С гръмогласен рев Гримхорст поведе воините си, мъже и жени, към трибуните. Те се изляха като порой от всички посоки.

Как бяха преминали през дворцовата стража, строена отвън?

Тогава Джейк забеляза, че голяма част от воините са най-обикновени граждани, както роби, така и египтяни. Всеки от тях се бе въоръжил с каквото му бе попаднало под ръка: сопи, ножове, дори счупени парчета от статуи. Пламъкът, запален от малцина, се бе разгорял и превърнал в грандиозен пожар.

Дворцовата стража сгъсти редиците си около Кре, за да го отдалечи от битката, но вещицата Хека закрачи по пясъка право към Джейк.

При появата й всички акули отстъпиха назад и се отдалечиха на безопасно разстояние.

С едно-единствено движение тя разтвори расото си и извади от него своето оръжие; това не беше жълтеникавата пръчица с кръвния камък на върха, а дървен жезъл с размерите на бастун. На върха му бе инкрустиран камък с размерите на юмрук, който хвърляше безброй сияйни отблясъци. Това бе рубиненият кристал, който Джейк вече бе виждал. Същият камък, който майка му държеше на онази мозайка.

За миг изтръпна от страх. Възможно ли бе под това черно расо да се крие майка му? Или пък вещицата я бе убила, за да вземе рубинения кристал?

Отказа да повярва в което и да било от тези предположения.

Вещицата насочи жезъла си към него. Кристалът заблестя като рубинено око.

— Господарят ми не е приключил с теб!

Нещо в този шептящ, съскащ глас му се стори познато. Не, това не беше майка му…, а беше…

Тогава си спомни.

О, не!

Сякаш доловила, че истинската й същност вече е разкрита, вещицата подскочи във въздуха и разпери полите на расото си досущ като черни сенки. Разгърна черните си крила, протегна ръце, завършващи със закривени нокти, а свинската й муцуна изсъска и разкри остри като игли зъби.

Гракил!

Това не бе някоя от онези дребни харпии, от които най-вероятно бяха произлезли гракилите, а едно от творенията на Калверум Рекс. Гракилът несъмнено бе женски. Беше висока, ноктите й бяха дълги и остри, а интелектът, който грееше в очите й, бе по-силен и по-зъл от този, на която и да било харпия. Гракилът обаче изглеждаше сериозно пострадал, целият бе покрит с белези. Едното му крило бе счупено и не можеше да се разпери докрай. Част от лицето й бе обезобразено.

Тя се приземи на пясъка и въпреки че раненото й крило пляскаше безпомощно, успя да забие жезъла си в арената.

Така създаде вълна, която напомняше вълните, образувани от камък, хвърлен в езеро. Вълната се разпространи във всички посоки, погълна всички цветове и ги замени с мъртвешко сиво. Една от акулите се опита да избяга, подскочи във въздуха, но вълната докосна опашката й, сивият цвят пропълзя по цялото й тяло и тя замръзна, превръщайки се в гротескна статуя.

Беше се вкаменила.

Вълната се разпространи във всички посоки и превърна в камък всяко живо същество, което докосна, независимо дали ставаше въпрос за приятели, или за врагове. Всички, попаднали в обсега й, се вкамениха.

Щом вълната се понесе към Джейк, той положи неимоверни усилия да се задържи на крака. Успя да запази равновесие, но нищо повече. Вдигна собствения си кристал и го насочи към гракилската вещица.

Когато вълната го доближи, тя се раздели на две и го заобиколи, сякаш Джейк се намираше зад защитно поле. Той погледна камъка си.

Може би наистина ме защитава.

Да, но камъкът защити само него и никого другиго.

Зад гърба му прозвуча остър вик. Обърна се. Кейди се намираше едва на няколко метра назад. Сестра му видя какво приближава към нея и хукна, като махаше с ръце. Джейк се опита да я последва, да я настигне, да я скрие зад защитното си поле.

Но беше прекалено слаб, прекалено омаломощен. Каквато и магия да се криеше в кристала, тя бе изсмукала цялата му сила, превръщайки го в немощен старец. Пясъкът под краката му беше твърд като камък.

— Кейди!

Погледите им се срещнаха. Кейди разбираше, че е обречена, но вместо уплаха, излъчваше тъга. Той разбра причината — тя трябваше да го остави.

— Джейк! — извика Кейди.

И тогава вълната я настигна… и я превърна в камък.

Джейк рухна на колене. Или по-точно, щеше да рухне, ако някой не го бе сграбчил за раменете и не го бе вдигнал във въздуха. Сигурен бе, че това е вещицата, която изгаря от нетърпение да разкъса гърлото му.

— Дръж се — извика похитителят му.

Джейк се извърна и видя мъж с крила, зад когото се точеше огнена диря. Беше го спасил един от небесните ездачи. От раницата му изригнаха пламъци и той го понесе към кораба.

Джейк продължи да се взира надолу.

Към каменната статуя на момиче със сабя в ръка.