Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (27)

26.
Пророчеството на Лупи Пини

Когато велосирапторите хукнаха към него, Джейк отстъпи назад и опря гръб в стената. Динозаврите разтвориха паст в хищна усмивка, разкривайки остри зъби, които можеха да го разкъсат за миг. Един раптор вдигна нос и подуши въздуха, след което наклони глава първо на едната, после на другата страна.

Джейк вдигна факела, който бе единственото му оръжие.

Или почти.

В раницата си още носеше зеления кристал, но докато се обърне да го извади, рапторите щяха вече да са му се нахвърлили. От друга страна, едва ли щеше да се справи с такъв многоброен противник без помощта на камъка, макар докосването му да го бе омаломощило предния път.

Ръката му затрепери и тогава отново чу познатото жужене над главата си.

Вдигна поглед и видя на две-три педи от носа му да кръжи крилата змия, която въртеше и извиваше тялото си във въздуха. Беше дълга около метър, тялото й бе по-тънко от градински маркуч, а шарките по гърба й светеха в искрящо зелено. Крилата й, наподобяващи мембрани, трептяха във въздуха. Главата й бе малка, с формата на диамант, а зад нея бе разположена клиновидна качулка. Крилатата змия съскаше по посока на рапторите, оголвайки закривения си зъб.

За миг — може би заради трептенето на факела — на Джейк му се стори, че необикновеното създание мени формата си. Сетне то се втурна напред и полетя сред рапторите. Хищниците се завъртяха, заподскачаха, затракаха с челюсти, опитвайки се да го хванат и съвсем забравиха за Джейк.

Като че ли се опитва да ме предпази…

В тунела зад гърба му отекна гръмогласен рев.

Този път рапторите не се разбягаха, тъй като бяха увлечени в лова си.

Джейк отлетя встрани, когато в отвора на пещерата се пъхна динозавърска глава с размерите на бъчва за бира. Титанозавър. Подобно на останалите динозаври тук, и той бе дегенерирал и туловището му бе толкова слабо, че му позволяваше да се промъква в по-широките тунели.

Стрелна с поглед Джейк, но — досущ като рапторите — насочи вниманието си към крилатата змия. Изщрака със зъби като питбул, когато летящото създание се стрелна под носа му.

Един от рапторите подскочи в напразен опит да улови летящата змия, но вместо това сам се превърна в плячка. Огромните остри зъби на титанозавъра се забиха в задния му крак. Огромният хищник отметна рязко глава назад и запрати велосираптора в стената.

Уплашен да не се окаже следващата жертва на титанозавъра, Джейк угаси факела и приклекна. Свали раницата си от рамо и пъхна ръка в нея. Потните му пръсти напипаха кристала и той го извади с разтуптяно сърце. Нуждаеше се от кръв, за да го събуди. Възнамеряваше да разкъса превръзката на порязаната си длан, но щом ръката му докосна гладката повърхност на изумруда, силите му се стопиха и камъкът му се стори десет пъти по-тежък от обичайното.

Едва не падна по лице от изненада, но успя да се подпре с другата си ръка. Явно не само кръвта събуждаше необикновените свойства на камъка. Джейк го завъртя във влажната си длан и разбра.

Кръвта бе солена. Потта също.

Пронизително писукане привлече вниманието му отново към пещерата.

Един от рапторите бе успял да захапе крилатата змия за върха на опашката й. Дребното създание правеше напразни опити да се освободи, махаше трескаво с крила и извиваше тялото си във въздуха.

Глутницата раптори се скупчи около плячката си.

Крилатата змия се бе опитала да го защити, затова Джейк трябваше да й върне услугата.

— Хей! — извика той. — Намерете си някого с вашите размери!

Прозвуча глупаво, но свърши работа.

Рапторите извърнаха погледи към него. Крилатата змия се възползва от разсейването им, измъкна се от захапката и полетя нагоре.

Джейк последва примера на Хека и удари кристала в земята. От камъка под краката му тръгна вълна, която заля пещерата във всички посоки. Където докоснеше плът, тя посивяваше и мумифицираше за секунди. Сетне дори костите се превръщаха в прах.

След броени секунди в пещерата не остана нито едно живо същество, ако не броим Джейк и крилатата змия, която се рееше във въздуха. Летящото създание се върна назад, спусна се надолу и направи няколко кръгчета около зеления кристал. Изглеждаше омагьосано от блясъка му…, а може би от собственото си отражение в гладката му повърхност.

— Внимавай — предупреди го Джейк. — Не би искал да го докоснеш.

Прибра камъка в раницата си и огледа по-добре летящото зверче. Забеляза по-малките крила, разположени в края на опашката му, бодлите по качулката му, които приличаха на миниатюрни перца. Странно, но създанието му се струваше познато, а това беше невъзможно.

И тогава си спомни.

Бе зърнал подобно животно, изобразено на металния поднос в пирамидата на фараона: крилата змия, захапала собствената си опашка. Как я бе нарекъл Шадуф?

Уислинг.

Зверчето дишаше тежко, раздвоеното му езиче се стрелкаше напред-назад. Несъмнено бе изтощено от трескавия полет. Миниатюрните му очички, досущ като кристали, се взираха изпитателно в лицето на Джейк. Летящата змия изви глава настрани, тялото й се изви във формата на въпросителен знак.

— И аз искам да ти задам много въпроси — каза тихо Джейк и внимателно вдигна ръка. Уислингът изсъска, спусна се и го ухапа, забивайки зъбите си дълбоко в пръста на Джейк. Сетне изчезна. Буквално. Секунда преди това беше там, сетне изчезна.

— Къде…?

Джейк се огледа и тръсна ръка, от която паднаха няколко капки кръв. Дали змията не бе отровна? Той изстиска още няколко капки, но не усети нито паренето, нито пробождането, характерни за действието на токсини.

— Извинявай! — извика Джейк.

В този миг нещо стегна гърлото му. Летящата змия се появи изневиделица и се уви около врата му. Джейк едва се сдържа да не сграбчи зверчето с пръсти и да не го откъсне от врата си, но чу познатото жужене на крила, които гъделичкаха лявото му ухо. Пред очите му изникна дребничкото лице на крилата змия; беше достатъчно близо да близне клепачите му с тънкото си езиче.

Джейк замръзна като истукан, страхуваше се да направи дори най-леко движение.

Летящата змия отърка глава в бузата му, сетне отхлаби примката около врата на Джейк. Прибра крила и се отпусна спокойно.

— Добре… — прошепна той. — Изглежда, че ще си правим компания.

Вдигна раницата и факела много предпазливо. Запъти се към тунела в далечния край и пое по стръмния наклон. Усещаше свежия полъх на бриза, но на няколко пъти се натъкваше на кръстопътища. Поемеше ли в грешна посока, примката около врата му се стягаше. Това му бе достатъчно и той следваше напътствията на крилатата змия.

След петнайсетминутен преход, се измъкна от подземния мрак и се озова под ярко осветеното нощно небе. Слънцето бе залязло, но далеч на запад хоризонтът още розовееше.

— Джейк!

Обърна се и видя Марика да тича към него. Пиндор и Ба’чук я следваха по петите. Той отстъпи назад, тъй като не знаеше как ще реагира уислингът. Летящата змия разви снага от врата му, изсъска и полетя към небето. Джейк изви глава, за да проследи полета й, но тя беше изчезнала в мрака. Докосна врата си — чувстваше се необичайно гол, както и необичайно разочарован.

В този миг приятелите му се хвърлиха да го прегръщат.

— Ти си жив! Успя да се измъкнеш! — извика Пиндор.

Джейк продължи да гледа нагоре.

— Видяхте ли…? — Той завъртя ръка и я изпъна нагоре, имитирайки движенията на уислинга.

— Какво? — попита Марика.

Ба’чук го изгледа разтревожено, сякаш Джейк бе изгубил ума си.

Джейк въздъхна. Може би наистина си бе изгубил ума. И без друго нямаше да му повярват.

Приятелите му го прегърнаха и го отведоха зад голяма канара, където се бяха събрали останалите. Джейк мигом забеляза две неща. Групата, насядала в пясъка, бе доста по-малобройна. Мнозина не бяха успели да преминат Процепите. Отсъствието на един човек му направи особено впечатление. Не видя високата едра фигура на небесен капитан Хор. Политор бе застанал встрани от останалите, навел глава и потънал в скръб.

Толкова много смърт, за да стигна до това място.

С натежало от скръб сърце Джейк се обърна към следващото нещо, привлякло вниманието му. Всъщност нямаше начин да не го забележи.

Пустинята свършваше на петдесетина метра пред тях. Там се издигаше огромна мрачна буря, която образуваше завихрена стена от пясък, устремила се към току-що изгрелите на небосвода звезди. Този чудовищен ураган изхвърляше песъчинки, които се забиваха в лицето и очите на Джейк. Огромна светкавица проряза мълчаливо пясъчната буря и проблесна като ярък зрелищен фойерверк.

Джейк знаеше, че пясъчните бури обикновено са заредени със статично електричество, но не бе предполагал, че то може да достигне такива мащаби. И той си бе въобразявал, че ще успее да премине през подобна буря? Чиста лудост!

Обърна се и видя Политор, паднал на колене, покрил лицето си с длани, потънал в скръб. Това бе отговорът. Много хора бяха изгубили живота си. Нямаше право да се откаже точно сега.

Въпреки това бе изпаднал в отчаяние.

— Може би ще искате да видите това — извика им Шадуф. — Все пак е свързано с вас.

Джейк с радост загърби бурята. Шадуф и Нефертити бяха застанали пред отвесна скала, същата, която бяха заобиколили преди малко. Старецът освети с факела си скалната повърхност.

Водени от любопитство, Джейк и приятелите му се присъединиха към принцесата и чичо й. На светлината на факела проблясваха няколко реда йероглифи, издялани в камъка. Не бяха украсени, нито запълнени с боя, затова изглеждаха груби, изписани много набързо. Въпреки това, йероглифите излъчваха някаква семпла елегантност, която допадаше на Джейк. Неясно защо очите му плувнаха в сълзи.

Почувства се глупаво, затова ги изтри с ръка, но не бе в състояние да се отърси от чувството за тежка загуба. Тъгата го връхлетя внезапно. Той поклати глава. Част от него отказваше да приеме смъртта на Кейди. Беше се опитвал да я потисне, да я изтика на заден план, изместена от друга мисъл — за убийството на онази отвратителна вещица, но напразно.

Шадуф вдигна факела си.

— Тук е записано пророчеството на Лупи Пини.

Джейк пристъпи напред. Доста бе слушал за това пророчество и искаше да го види по-отблизо. Светлината на факела озари красива елипсовидна фигура.

Египтяните използваха подобни йероглифи, затворени в елипсовидни пръстени, за да изписват имена на фараони, царици и богове. В случая пръстенът очертаваше името на човека, записал това пророчество.

Шадуф прокара факела си по протежение на йероглифите и пред написаното.

— Пророчеството гласи: „От Калипсос ще пристигне малка група странници. Когато денят изгрее, великата буря ще спре и пред всички народи на Дешрет ще се разкрият нови светове.“

Шадуф ги погледна с навлажнени очи:

— Заради това пророчество толкова много хора проляха кръвта си, не само заради свободата, но и заради надеждата да построят нов свят.

Зърнал влагата в очите на стареца, Джейк се засрами от моментното отчаяние, в което бе изпаднал. Тези хора бяха чакали толкова дълго. Нямаше право да ги подведе.

— Но кой е написал това? — попита Марика. — Откъде сме сигурни, че става въпрос за нас?

— Може някой луд просто да е драскал по камъка — съгласи се Пиндор.

Ба’чук погледна Джейк, сякаш очакваше да им отговори, да им обясни защо трябва да рискуват живота си в опит да прекосят бурята заради думите на някой отдавна мъртъв прорицател.

Та аз не знам нищо за това пророчество!

Джейк се вгледа в йероглифите, затворени в елипсовидната рамка. Преведе си наум буквите, общо осем на брой, записани на два реда.

Той поклати глава. Написаното потвърждаваше думите на Шадуф. Пророчеството на Лупи Пини. Но то не означаваше нищо за него. Понечи да се обърне, когато забеляза, че всички йероглифни фигури — лъв, пъдпъдък, тръстика — са обърнати наляво. Това прикова вниманието му. Огледа ги по-внимателно и се почеса по главата. Посоката, в която бяха обърнати изображенията, обикновено указваше начина, по който да бъдат прочетени. Този принцип обаче се променяше с времето. В епохата на Новото царство египтяните разчитали йероглифите от горе на долу, но по време на Старото царство правели точно обратното.

Ако това пророчество наистина е било издълбано в скалата още преди векове, може би името трябваше да се прочете отдолу нагоре. Той обърна наум реда на буквите.

Джейк произнесе името с разтреперан глас:

— Пини Лупи.

Марика сбърчи чело, доловила нарастващата му болка.

— Какво?

Той задиша тежко, сякаш в дробовете му не бе останала нито глътка въздух.

— Не са прочели правилно името. Древноегипетската азбука не е имала букви за звуците Е и О. Затова съвременните египтолози често заменят тези букви с йероглифите за И и У.

— Не разбирам — каза Пиндор. — Какво означава това?

Всичко!

Джейк замени наум сгрешените букви с правилните — превърна И в Е, а У в О, и получи:

След като приключи, прошепна името на пророка, изписал тези слова:

— Пене Лопе.

Сега разбра защо йероглифите го бяха поразили толкова дълбоко, бяха му въздействали така емоционално. Това нямаше нищо общо с Кейди. Откакто се помнеше, обичаше да се рови в стари дневници на археологически разкопки, водени от майка му и изпълнени с рисунки, скици и илюстрации. Подсъзнателно бе разпознал стила й, начина й на рисуване, на писане. На разума му бе необходимо доста повече време, за да осмисли видяното.

— П-п-пенелопе — заекна Джейк, — е името на майка ми. Тя е написала това послание.

Нямаше сили да погледне смаяните им лица, затова обърна поглед към бурята. Над пустинята се бе спуснала същинската нощ. В мрака проблясваха мълнии, които заслепяваха като светкавица на фотоапарат, прорязваха бурята и чезнеха в нея.

Джейк се загледа в дивия танц на светкавиците, озаряващи дълбините на пясъчната вихрушка. За миг дълбоко в сърцето на бурята се появиха призрачните очертания на кули и сгради.

Анкх Тави.

Знаеше, че трябва да достигне този изгубен град.

Не заради свободата или заради отмъщението.

А защото такова бе желанието на майка му.