Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (16)

15.
Ключалка и ключ

Кре падна рязко на колене, сякаш кукловодът бе прерязал конците. Сенките около главата му се разпръснаха подобно на отлитащо ято врани, и изчезнаха. Египтянинът изстена и вдигна ръка към челото си, сякаш за да се увери, че главата му все още е на мястото си. Опипа с пръсти татуираното око над веждите си. То отново се бе превърнало само в рисунка и нищо повече.

Калверум Рекс си бе отишъл.

Хека не помръдна, за да помогне на Кре да се изправи на крака. Той успя да стане едва от втория опит и това му струваше големи усилия. Обърна се и погледна Джейк. Предпазливият, пресметлив поглед бе заменен от чиста омраза, сякаш момчето бе виновно за слабостта му.

Той насочи острието към врата на Джейк.

— Къде е Ключът?

Явно египтянинът бе останал в съзнание, докато тялото му бе обладано от Калверум Рекс, и бе чул всяка дума, която Кралят на черепите бе изрекъл. В кървясалите очи на магистър Кре искреше и страх. Преживяното явно го бе разтърсило до дъното на душата му и бе твърдо решен да даде на своя господар всичко, което той пожелае.

— Дай ми Ключа! — каза Кре и натисна кинжала.

— Не… не е у мен.

Когато устните на Джейк изрекоха лъжата, плужекът отдели слуз, която така го опари, сякаш някой бе забил нагорещен ръжен в ухото му.

Джейк изкрещя с всички сили.

Въпреки болката, до съзнанието му достигна викът на Марика:

— Оставете го на мира!

Кре се усмихна доволно, прибра ножа и се изправи.

— Явно домашният любимец на вещицата не е съгласен с теб.

Джейк дишаше тежко и се успокои едва когато болката от изгарянето отшумя.

— Да опитаме ли пак? — попита египтянинът. — Къде е Ключът?

Джейк положи усилие да се успокои. Плужекът пропълзя от парещото му ухо до долната му челюст, където се настани до ъгълчето на устата му.

— Отговори ми — заплаши го Кре — или ще измъкна приятелите ти от килията и ще започна да режа пръстите им и да ги хвърлям в огъня.

Джейк произнесе задъхано:

— Не! Ключът е у мен. — Той се опита да измъкне ръцете си от железните белезници. — Освободи ръцете ми и ще ти го покажа.

Кре грабна халката с ключове, която висеше на една дървена греда. Застана зад гърба на Джейк и му нареди:

— Не мърдай! — Подчерта думите си като го бодна с кинжала си в рамото.

Чу се стърженето на метал в метал. Миг по-късно белезниците издрънчаха на пода. Кре застана пред него, а той протегна ръце и разтърка китките си.

— Ключът! — подсети го египтянинът. — Веднага!

Джейк бръкна в задния джоб на панталоните си. Намери това, което търсеше, извади го и го подаде на Кре. Беше мобилният телефон на Кейди. Разчиташе на това, че Кре няма представа как изглежда Ключът на времето. Джобният часовник оставаше скрит под ризата му, близо до сърцето му, където му бе мястото. Никога нямаше да го даде на магистъра или на Калверум Рекс.

— Това ли е Ключът на времето? — попита Кре, докато въртеше телефона в ръката си. Вещицата пристъпи напред и надникна през рамото му.

— Увери се сам — каза му Джейк, за да избегне директния отговор на въпроса. Показа му с жестове как да отвори телефона.

Кре изпълни инструкциите му. Когато екранът оживя и на него се появиха Кейди и мажоретките, Кре ахна смаяно и сложи ръка на врата си. — Що за необикновена алхимия е това?

Само ако знаеше…

— Това ли е ключът? — отново попита Кре.

Джейк нямаше друг избор, освен да излъже.

— Да, да, това е!

Плужекът го опари, но Джейк запази каменно изражение, тъй като бе подготвен за опарването. Преди това, когато изкрещя, направо бе преиграл, викът му бе прозвучал пресилено, защото искаше да създаде у Кре впечатление, че не понася болката. Докато плужекът продължаваше да прогаря лицето му, от ъгълчетата на очите му започнаха да се стичат сълзи.

Нека си помислят, че плача, защото съм им дал Ключа.

Кре не си направи труда да го погледне, омагьосан от светещия екран на телефона. Той се бе поддал напълно на измамата, но Хека обърна скритото си под качулката лице към Джейк. Вещицата очевидно подозираше нещо. Тя пристъпи напред сякаш не ходеше по пода, а се плъзгаше над него.

Преди да го докосне, вратата на тъмницата се отвори с трясък. Всички погледи се обърнаха натам. Появиха се три облечени в черни роби фигури, последвани от Дого, който гледаше объркано и прокарваше длан по плешивата си глава.

— Не можах да ги спра — оправда се тъмничарят.

Водачът на тримата пристъпи напред и коленичи.

Очевидно бяха членове на Кръвта на Ка.

— Господарю, получих новини от покоите на фараона. Той се събужда по-бързо от очакваното. Мисля, че двете принцеси подозират нещо. Особено онази досадница Нефертити.

Кре скри мобилния телефон в наметалото си.

— Ще говоря с тях. Ще ги успокоя, преди подозренията им да осуетят плановете ни. Вие и останалите пригответе още еликсир. Време е отново да приспим фараон Неферхотеп. Този път завинаги.

Той тръгна към вратата, последван от останалите. Когато се изравни с тъмничаря, му посочи с ръка Джейк.

— Убий го. Убий всички. Бавно!

Дого кимна с облекчение. Потри длани, когато остана сам в тъмницата. Джейк не забеляза кога е излязла вещицата, но тя определено си бе отишла.

Тъмничарят отиде до масата, сложи ръце на кръста и огледа колекцията си от инструменти за чупене на кости. Джейк скри ръце зад гърба си с надеждата Дого да не забележи, че Кре е свалил белезниците му. Щеше да има само един шанс и не трябваше да го пропуска.

Дого се обърна към него. Държеше страховити наглед ножици, досущ като онези, с които се подрязва жив плет. Впери поглед в пръстите на краката на момчето. Явно избираше кой пръст да отреже първи.

За да отклони вниманието на великана от белезниците на пода, Джейк размърда пръсти. Дого се усмихна, разкривайки куп липсващи зъби.

Затътри се напред, от устата му се проточи слюнка.

Когато мишената му приближи достатъчно, Джейк разпери рязко двете си ръце и удари силно със свити длани ушите на мъжа. Това бе прийом от таекуондо, който бе усвоил. Ударът бе в състояние да повали на земята възрастен мъж.

Или възрастен великан.

Когато Дого се строполи напред, Джейк не закъсня да нанесе следващия си удар. Завъртя се и заби темето си в челюстта на тъмничаря. Все едно бе забил главата си в стена. Ушите му запищяха, но Дого пострада далеч по-сериозно от него. Главата на тъмничаря отхвърча назад като при камшичен удар и той подбели очи.

Огромният мъж се просна безжизнен на пода.

Джейк се залюля напред-назад в оковите си, без да изпуска от поглед Дого, който продължаваше да лежи на земята. Но докога?

— Джейк! — извика сестра му. — Престани да се люлееш и ни измъкни оттук!

— Какво мислиш, че се опитвам да направя?

От една от килиите отново се разнесе предишният лудешки смях. През прозорците на вратите надникнаха нови лица. Те следяха усилията му, на лицата им грейна надежда.

Джейк използва тежестта на тялото си, за да се залюлее все по-високо и по-високо. Оковите се впиваха в кожата на глезените му. По краката му потече кръв, но той продължи да се люлее. Протегна ръка към халката с ключовете, окачена на дървената греда пред него. Изпъна пръсти, но пак не успя да ги достигне. Трябваше да се залюлее по-силно.

Но щеше ли да е достатъчно?

Не беше сигурен.

Напред-назад… напред-назад…

Кръв нахлу в главата му, ушите му забучаха. Погледът му започна да се замъглява. Джейк знаеше, че ще припадне всеки момент. Отново протегна ръка. Средният му пръст докосна един от железните ключове и той изтрака в останалите. Тогава момчето осъзна, че се намира в безизходица — колкото и далеч да се залюлееше, никога нямаше да достигне халката с ключовете.

Тялото му се отпусна. Той се предаде.

Замаян от усилието, потъна в спомени от миналото, пред очите му изникна една случка, която смяташе, че е забравил. Беше се качил на въртележка заедно с майка си. Бяха в стария увеселителен парк на брега на Мейн, където въртележките още имаха от онези стари месингови халки, за които да се хващат децата и родители им. Дървеното конче, което бе яхнал, ту се повдигаше нагоре, ту потъваше надолу, а Джейк се опитваше да се хване за една от тези халки. Каквито и усилия да полагаше, все не успяваше. Беше прекалено малък.

Тогава чу смеха на майка си, която също се возеше на въртележката, но бе седнала зад гърба му.

Джейки, ти можеш! Не се предавай!

Окуражен от думите й, той се изправи на стремената. Подскочи, за да улови халката, сграбчи я и се отпусна щастлив на седлото.

Но това бе тогава…

Джейки, ти можеш!

Думите на майка му достигнаха до замъгленото му съзнание.

Не мога, мамо! Не мога!

— Джейк! — викът прозвуча по-силно отпреди, но целта му не бе да го насърчи, а да го укори.

Съзнанието му се прочисти достатъчно, за да различи гласа на сестра си.

— Кейди…?

— Защо спря, смотльо? Почти бе успял!

— Не мога! Ръцете ми не са достатъчно дълги.

Тя въздъхна.

— Хайде! Ще успееш!

В този миг гласът й прозвуча досущ като гласа на майка му. Джейк затвори очи, за да задържи сълзите, които напираха в тях.

— За теб, мамо — прошепна той и се залюля отново.

Приятелите му се скупчиха на прозореца, бутайки се един друг, за да видят по-добре.

Марика го окуражи:

— Още малко!

Пиндор обаче не бе такъв оптимист.

— Ако се провалиш, винаги можем да се присъединим към Кръвта на Ка. Както казват моите хора, когато си в Рим…

Ба’чук избута Пиндор. Използва реда си да гледа през прозореца, за да протегне ръка и да махне насърчително.

Окуражен от подкрепата на своите приятели, Джейк използва цялата си сила, цялата си тежест, за да се залюлее още по-високо. Протегна ръка към халката, но рамото го заболя. Лошо! Докосна с върха на пръстите си най-дългия ключ, но не успя да го вземе. Ръцете му просто не бяха достатъчно дълги.

Пиндор изохка, представи си как ли се чувства Джейк. Нямаше какво друго да направи. Изпълнените с надежда лица на останалите затворници също помръкнаха и приеха поражението.

Той не бе оправдал надеждите им.

Но думите на майка му продължаваха да отекват в съзнанието му.

Джейки, ти можеш! Не се предавай!

Кейди го насърчи за последен път:

— Направи нещо! Нали ти си умникът в семейството!

Умник или не, нямаше какво да направи. Колкото и силно да опитваше, не бе в състояние да наруши законите на физиката. Науката не можеше да бъде победена.

Докато се люлееше, в ума му се запечата думата наука. Защо ли? Ба’чук продължаваше да му маха. Гривната на малкия неандерталец проблесна в мрака. И Джейк разбра отговора.

Разбира се!

Ба’чук не го бе подканял да се люлее по-силно. Той му бе предложил решение. Ако Джейк не бе висял толкова време с главата надолу и с този гаден плужек, залепен за лицето му, може би сам щеше да се сети.

Залюля се още по-енергично, без да обръща внимание на болката, която пулсираше в главата му, и на тази, която изгаряше глезените му. Пред очите му изникна халката с ключовете. Протегна ръка към нея, но този път използва другата ръка, онази с гривната, подарена му от старейшината на ур, гривната, изработена от магнетит.

Когато махът му достигна своя максимум, Джейк се протегна и изви китката си към халката с ключовете. Пак не я достигаше, но от нея го деляха броени сантиметри. Магнитните свойства на гривната изиграха своята роля и приближиха няколко ключа, включително онзи, дългия ключ, който бе докоснал по-рано. Джейк сви рязко пръсти и успя да го сграбчи.

Въздъхна облекчено и дръпна здраво халката, сетне гравитацията каза своето и тялото му се залюля назад. При движението си надолу обаче, успя да измъкне халката с ключовете от закривения пирон, на който бе окачена.

Приятелите му нададоха радостни възгласи.

С последни усилия Джейк успя да се набере и да отключи оковите, стегнали глезените му. Падна на пода, подпря се на една ръка и се претърколи настрани. Седна за миг и разтри краката си, за да възстанови кръвообращението им.

Марика изпищя от килията.

— Джейк! Зад теб!

Той се изправи в мига, в който Дого се хвърли към него. По разцепените устни на тъмничаря се стичаше кръв. Огромното туловище на великана го прикова към земята. В ръката му проблесна сребристото острие на кинжала, с който замахна към очите на Джейк.