Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (25)

24.
Огнени гори

Джейк изскочи на борда и се озова в сърцето на истински хаос.

Екипажът се щураше напред-назад, за да подготви небесния кораб за битката. На борда му се появиха сандъци с мечове и бойни брадви. Оръжейниците сглобяваха на бакборда и щирборда огромни арбалети с размерите на пристанищни оръдия. Други въртяха манивела, с чиято помощ изправяха още по-голям катапулт на носа на кораба.

Какво ставаше?

Джейк се огледа, потърси врага, но не забеляза никаква заплаха.

— След мен! — извика Нефертити и го поведе заедно с останалите към кърмата, където Хор, Политор и Шадуф бяха събрали глави и обсъждаха нещо.

Когато Джейк изкачи стъпалата, които водеха към мостика, най-сетне видя причината за тази суматоха. На осемстотин метра зад тях летеше огромен кораб, чийто силует се очертаваше съвсем ясно на фона на слънцето.

Джейк се опря на парапета и го огледа по-добре. Беше го виждал и преди — на летището в Ка-Тор. Това бе царската ладия с трите си огромни балона и палубата с размерите на боен кораб.

Шадуф се присъедини към тях.

— По всичко изглежда, че на Кре и на останалите черноризци са им пораснали крила.

— Как се осмеляват да крадат ладията на баща ми? — попита гневно Нефертити.

— Можем ли да им избягаме? — поинтересува се Джейк.

— За известно време. — Шадуф придружи отговора си с вдигане на рамене. — Може би ще успеем да се доберем до Великия вятър. Но по това време те вече ще са се залепили за опашката ни.

Джейк погледна в другата посока. Неясните очертания на пясъчната буря се намираха на много километри пред тях.

— Какво можем да направим?

Шадуф посочи с ръка готвещият се за битка екипаж:

— Да положим всички усилия да оцелеем. — Подаде на Джейк далекогледа, преди да се върне при Хор и Политор. — Виж сам. По всичко изглежда, че Кре отчаяно иска да ти вземе камъка.

Джейк вдигна далекогледа и регулира фокуса. Приятелите му застанаха от двете му страни. В окуляра се появи царската ладия. На борда й като че ли се бе събрала цяла армия, десет пъти по-многобройна от екипажа на „Дъхът на Шу“. Забеляза стрелци с арбалети, три катапулта на носа, дузина огромни арбалети с размерите на оръдия.

„Дъхът на Шу“ отстъпваше не само по отношение на екипажа, но и на въоръжението.

На носа на ладията стояха две фигури — Кре и Хека. Докато Джейк ги оглеждаше, забеляза, че вещицата вдига рязко глава и вперва поглед право в него.

Той се напрегна, но не трепна, крепеше го омразата му към нея.

Хека измъкна от една гънка на расото си малката костена пръчка и я вдигна високо. Погали я с костеливата си ръка, завършваща със закривени остри нокти. Въпреки разстоянието Джейк добре виждаше кръвния камък на върха на пръчицата. Нещо капна от един от ноктите й върху кристала. Не бе трудно да се досети какво е това. Нещо, което камъкът винаги бе жадувал.

Кръв.

От края на пръчицата заизлизаха дим и сенки. Вещицата се наведе напред и духна лекичко кристала, сякаш се опитваше да угаси свещ. От върха на вълшебната й пръчка изскочи облак дим, който се разпадна, превърна се в безброй сенки и изчезна.

Джейк нямаше представа що за алхимия е това, но тя определено не вещаеше нищо добро. Той свали далекогледа.

Пиндор протегна ръка. Беше негов ред да го вземе.

— Толкова ли е зле, колкото изглежда?

— По-зле.

Пиндор надникна в далекогледа, сетне го подаде на Марика. Очевидно не искаше да гледа повече.

— Готови за завой на щирборда! — изрева Хор от мостика, без да изпуска кормилото. — По мой знак! Сега!

Заскърцаха макари и въжета, крилата промениха положението си и корабът се наклони надясно.

— Защо завиваме? — попита Джейк. — Това само ще ни забави!

Нефертити се надвеси над парапета и посочи пред кораба.

— Огнените гори. Никой не лети над тях. Трябва да ги заобиколим, за да достигнем Великия вятър.

Джейк не виждаше никаква опасност. Нещо повече, той не виждаше никакви гори. Земята пред тях бе покрита със скални образувания от бели на цвят кристали, нещо като гигантска версия на солните кристали, които бе наблюдавал в часовете по природни науки. Някои се издигаха на десетки метри във въздуха и отразяваха слънчевите лъчи.

Докато изучаваше необикновения пейзаж, видя, че въздухът над кристалните скали е замъглен и трепти от горещина. Към небето изневиделица се устреми огнен стълб, завъртя се като торнадо от пламъци, задържа се няколкото секунди и се разпадна. Миг по-късно забеляза още два подобни огнени гейзера, като единият се издигна на същата височина, на която летеше и небесният им кораб.

Спомни си Опасната зона, отбелязана на картата с черепа, заобиколен от пламъци. Сега разбра защо се налага да заобиколят. Сведе поглед към необикновените скални образувания и проумя защо ги наричат гора. Огромните кристали, които стърчаха под най-различни ъгли от земята, наистина приличаха на разкривени дървета. На някои от по-ниските клони забеляза гроздове червеникави плодове.

— Тук берем огнени плодове — обясни му Нефертити и кимна към червените кратунки, които екипажът мяташе в корабната пещ. — Това е опасно занятие. Нужни са специални умения и уверена ръка. Ако откъснеш някой презрял плод или удариш един грозд в друг… Бум!

Джейк свали далекогледа и погледна пламъците, които бушуваха под балона и го изпълваха с топъл въздух.

— Легендите разказват, че някога тази гора била много по-голяма и по-гостоприемна, тъй като била засадена от великите магистри на Анкх Тави и те се грижели за нея. Но след като градът бил разрушен, била занемарена и се превърнала в непристъпно диво място, което в крайна сметка ще се самоунищожи. — Нов огнен стълб полетя към небето. — Накрая цялата гора ще изгори.

Разнесоха се викове на носа на кораба и привлякоха вниманието им напред. Далеч пред тях се изви черна буря: мощни димни вихри се издигнаха към облаците. Всички бяха наясно, че това природно явление не е с естествен произход.

Джейк си спомни, че преди броени минути Хека бе направила някаква магия и бе хвърлила мрачни сенки във вятъра. Семената й явно бяха покълнали и родили нещо чудовищно. Но какво именно?

Пронизителен писък проряза разстоянието, разделящо двата небесни кораба. Хека крещеше, застанала на носа на царската ладия. Отразен от буреносните облаци, писъкът й отекна, подет от хиляди гърла.

— Харпии! — изрева небесен капитан Хор.

Джейк вдигна далекогледа и го насочи към бурята.

Нагласи фокуса и видя, че капитанът е прав. Небето бе изпълнено от грозноватите тела на хиляди крилати зверове. Вещицата бе призовала ятото на харпиите от гнездата им в сянката на Великия вятър.

Как Марика бе нарекла вещицата?

Гракилска царица майка.

Джейк се взираше в бурята, която ги връхлиташе, буря, жадна за кръв. Хека — досущ като пчелна царица — бе призовала своя кошер на бой.

Джейк се обърна и видя, че царската ладия ги настига.

В очите на Пиндор проблесна страх, но това нямаше да му попречи да оцени подходящата за случая стратегия.

— Това е капан — заяви той — и ние ще попаднем право в него. Притиснали са ни до Огнените гори. Няма къде да избягаме. Смъртта е навсякъде около нас…

— А може би не — каза Джейк и се втурна към Хор. Останалите го последваха.

Небесният капитан, който бълваше команди към екипажа си, се намръщи при появата на Джейк.

— Какво искаш?

— Мисля, че открих начин да се измъкнем от този капан.

Хор се канеше да го отпрати, но Шадуф го призова да прояви търпение.

— Изслушай момчето.

Когато Джейк изложи идеята си, недоверието, изписано на лицето на капитана, отстъпи място на неподправен ужас.

— Това е чиста лудост! — заяви Хор.

Шадуф, който и без друго бе мъничко луд, се ухили.

Политор кимна:

— Може да проработи. И без друго нямаме кой знае колко варианти.

Останал малцинство, Хор огледа бордовете на кораба. От едната им страна се издигаха Огнените гори, отпред приближаваха харпиите, а царската ладия скъсяваше разстоянието отзад.

Най-накрая небесният капитан въздъхна и призна сериозността на положението. Пое дълбоко дъх и изрева на екипажа:

— Остър завой ляво на борд!

Всички небесни моряци се обърнаха към него, сякаш капитанът им бе полудял. В тази посока се издигаха Огнените гори.

— Чухте ме! По мой сигнал! Сега!

Екипажът се втурна да изпълни командата му и завъртя бясно манивелите. Въжетата се опънаха до скъсване и „Дъхът на Шу“ се завъртя рязко наляво около едното си крило. Всички приятели се вкопчиха в перилата. За миг се озоваха очи в очи с пустинята. Главата на Джейк се замая, зави му се свят.

После килът се изравни и светът се върна в хоризонталното си положение.

Шадуф посочи носа на кораба.

— Предлагам да отидете там. Това ще е най-безопасното място, докато летим над пламъците.

Джейк намери съвета му за разумен и каза:

— Да вървим.

Четиримата приятели слязоха по стъпалата на мостика и прекосиха палубата. Минаха покрай моряци, които търкаляха бъчва след бъчва огнени плодове с рубиненочервен цвят. Планът му трябваше да проработи, в противен случай корабът им бе обречен на гибел сред огнените пламъци.

За да успеят обаче, трябваше да развият колкото се може по-висока скорост.

— Готови за пикиране! — изрева Хор.

Джейк вървеше към носа, когато предната част на кораба се гмурна надолу и палубата под краката им силно се наклони. Той се плъзна към парапета и се вкопчи в него. Приятелите му се удариха в перилата от двете му страни.

Бученето на корабната пещ заглъхна и „Дъхът на Шу“ полетя надолу с наклонен напред нос. Джейк отново впери поглед в земята, която сякаш полетя срещу него. Вятърът рошеше косата му и пищеше в ушите му. Пясъчната пустиня под тях отстъпи място на гората от гигантски кристали.

— Изравнете! Сега! — изкрещя Хор.

Дървеният корпус изстена, въжетата се изопнаха като струни на пиано и носът на кораба започна да се повдига.

Но бавно, прекалено бавно.

Земята летеше срещу им.

Пиндор замърмори под нос. Думите му прозвучаха едновременно като молитва и проклятие. Марика прегърна силно Джейк.

Най-сетне корабът се изравни и увисна едва на няколко метра над кристалната гора. Екипажът се стече на кърмата и започна да хвърля бъчва след бъчва от огнените плодове. Те падаха зад кораба и дърветата под тях започнаха да избухват в пламъци. Не след дълго гората от пламъци изпълни целия хоризонт и се превърна в огнена стена.

Горещината облъхна кораба като дъха на дракон.

Джейк успя да види как царската ладия обръща рязко назад, прогонена от пламтящите кристални дървета. Ордата харпии се рееше високо над дима и топлината и не смееше да се спусне по-надолу.

— Получи се! — извика Пиндор.

Нефертити злорадстваше:

— Доста време ще им отнеме да заобиколят Огнените гори. Дотогава ще стигнем Великия вятър много преди тях.

Джейк не споделяше нейната увереност. Вдигна далекогледа и го насочи към пламъците. Ръката му не трепваше, докато проследяваше с поглед оттеглящата се ладия. Между катапултите тичаха черни фигури, сетне ладията се завъртя с нос към гората.

О-хо!

— Обстрелват ни! — извика Джейк, без да отлепя око от далекогледа.

— Разстоянието е прекалено голямо — каза Пиндор. Звучеше изненадан от отчаянието в гласа на Джейк. — Никога няма да ни уцелят.

Врагът обаче бе на друго мнение. Задействаха катапулта, който запрати огромна канара към техния кораб. Сетне дойде ред на втория катапулт, на третия.

Джейк свали далекогледа и устреми взор към пламъците. Първата канара прониза огнената стена и прелетя високо, много високо над тях. Пиндор беше прав. Приличаше на прощален изстрел. Канарата мина над главите им и се разби в гората пред тях.

При удара обаче избухнаха огромни пламъци, които извиха огнени спирали към небето.

Екипажът нададе викове на изненада.

Джейк знаеше, че Кре не би стрелял току-така подире им. Преследвачите им не се нуждаеха от кой знае каква точност. Особено след като „Дъхът на Шу“ летеше над огромно буре с барут.

Вторият и третият изстрел също поразиха гората пред тях, вдигнаха нови пламъци във въздуха и подпалиха съседните дървета. В резултат на тази верижна реакция огнената буря обхвана нови и нови площи.

Хор извика:

— Надолу! Надолу!

Сърцето на Джейк ускори ритъма си от изненада. Надолу? Защо не опитат да се издигнат над пламъците?

Проумя плана на капитана, но едва след като носът на кораба се гмурна отново. Никога нямаше да успеят да преминат през огнената буря. Единствената им надежда за оцеляване изискваше да увеличат скоростта, да полетят право напред и да разчитат на късмета си.

Нямаше време да се спуснат в трюма, затова Джейк извика на приятелите си:

— Залегнете!

Той се хвърли върху Марика и я притисна здраво към земята. Пиндор прикова Нефертити към палубата. Ба’чук намери прикритие зад редица бъчви, завързани с въже.

Когато корабът се блъсна в огнената стена, Джейк вече лежеше на палубата, покрил телата им с наметалото, което притискаше над главите им. Марика потърси ръката му. Притиснаха се здраво един към друг. Светът около тях пламна в ярка светлина и опари очите им. Взривът дойде с оглушителен шум, а непоносимата горещина заплашваше да ги опече на палубата.

Джейк затаи дъх, тъй като се опасяваше, че топлият въздух ще свари дробовете му.

В този миг го обгърна мрак.

До слуха му достигнаха виковете на екипажа. Той отметна наметалото и се изправи на крака. Бяха преминали през огнената буря.

Корабът обаче не се бе отървал така лесно. На места по палубата танцуваха пламъци и екипажът се хвърли да ги гаси. Това обаче бе най-малкият им проблем. Корабът им се бе килнал на едната си страна. Бърз поглед през перилата бе достатъчен, за да разкрие причината — каучуковото покритие на едното крило се бе разтопило и от него бе останал само скелетът му, направен от огромни кости.

Политор изскочи от долната палуба, а от люка излязоха гъсти облаци дим. Механикът се строполи на палубата и се закашля тежко.

Силно съскане прикова погледите им нагоре.

Въздухът напускаше балона с все по-голяма скорост и върху палубата заваляха парчета разтопен каучук.

Джейк наблюдаваше как балонът започва да се къса с пукот и миг по-късно се разпадна.

Хор извика от кърмата:

— Падаме!

Предупреждението му беше излишно.