Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (6)

5.
Златният анкх

Кейди, която бе застанала от другата страна на олтара, нададе силен стон. Погледът й срещна този на брат й и после сведе очи. Явно нямаше сили да преодолее шока.

Преди Джейк да успее да реагира, тя се строполи на пода. Чичо Едуард успя да я подхване в последния момент, преди да удари главата си в една от стъклените витрини.

Едуард коленичи, без да я изпуска от ръце:

— Катрин, добре ли си?

Тя кимна, лицето й бе поруменяло, опита да се подпре с ръка и да се изправи.

— Съжалявам. Просто… беше… беше толкова отвратителна.

— О, скъпа! — възкликна Хенри. — Съжалявам! Какво си въобразявах? Разбира се, че гледката е прекалено противна за хора с по-слаби нерви.

Кейди постави ръка на челото си.

— Може ли чаша вода?

Хенри се обърна:

— До стълбите има чешма…

— Аз ще донеса вода — каза Морган и мигом се запъти натам.

Ядосана от неловката ситуация, в която бе изпаднала, Кейди помоли всички да отстъпят крачка назад.

— Трябва ми повечко въздух. Ще се оправя след миг.

Хенри изглеждаше поразен и покрусен.

— Разбира се! И без друго ме чака толкова много работа!

С тези думи професорът подкани музейните работници да напуснат гробницата заедно с него.

Кейди ги изпрати с поглед.

— Чичо Едуард, чувствам се толкова глупаво. — Тя посочи след професора. — Моля те, настигни го. Кажи му, че ще се оправя. В противен случай ще се почувствам ужасно.

— Разбирам. — Едуард се изправи. — Джейк, защо не дойдеш с мен? Да оставим сестра ти за малко?

— Джейк, почакай! — извика Кейди. — Нали си носиш енергийно блокче?

Той кимна, а чичо Едуард излезе.

Отиде при сестра си и затърси зърненото блокче в джоба си. Намери го и мигом й го предложи.

Тя отблъсна ръката му.

— Тези неща имат отвратителен вкус.

— Защо тогава…?

Кейди скочи на крака.

— За да се отървем от останалите, Айнщайн!

Сега бе ред на Джейк да се почувства неловко.

Кейди бе симулирала припадъка, за да останат сами. Трябваше да се досети!

— Какво прави този гракил тук? — попита тя, вперила поглед в чудовището. — Какво означава това?

— Нямам представа. Забеляза ли обаче табелката отвън? Онази, с името на спонсора на изложбата — Бледсуърт Съндрайс & Индъстриз. Те са финансирали разкопките на гробницата и са предоставили тази мумия. Ако Морган е прав, че корпорацията ни държи под око, тогава би трябвало да знаят, че ще дойдем тук точно днес.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Кейди.

Джейк обмисли куп варианти, но стигна до единствения възможен извод. Изведнъж долови с цялата му сила тиктакането на часовника, долепен до гърдите му.

— Ако някой иска да открадне часовника на татко, най-добрият начин да ни накара да го измъкнем от скривалището му, е, като инсценира неуспешен обир с взлом. Уплашени от крадците, би трябвало да го извадим от тайника и да не се разделяме с него.

На Кейди й прилоша. Този път не се преструваше.

— И ние постъпихме точно така.

Джейк кимна.

— Сега враговете ни ще трябва само да ни подмамят някъде. Да ни заложат капан.

Джейк огледа четирите стени на гробницата. С нарастването на страховете му, тя му изглеждаше все по-тъмна и по-тъмна.

— Трябва да се махнем оттук — каза Кейди.

— Но египетският анкх е тук. Кълна се, че усещам присъствието му.

— Можем да се върнем и по-късно. Професорът каза, че следващата седмица мумията се връща в Египет. Да изчакаме дотогава. Египетският анкх ще ни чака тук.

Кейди заобиколи олтара и тръгна към изхода.

Джейк приемаше логиката й с разума си, но сърцето му се бунтуваше. Въпреки това тръгна подир сестра си. Тя беше права. Трябваше да се измъкнат оттук. Настигна я при изхода. Обърна се и хвърли последен поглед към мрачната гробница.

И тогава го видя.

Замръзна като статуя.

Очите му доловиха блясъка на злато от другата страна на олтара. Беше го пропуснал преди, тъй като вниманието му бе насочено изцяло към олтара и зловещата фигура върху него.

Впери поглед във витрината, разположена в другия край на помещението. Предметът бе изложен на средната лавица. Анкх с размерите на човешка длан, изработен целият от злато. Съвършено копие на онзи, който бе изобразен върху часовника. Ярките халогенни лампи във витрината осветяваха инкрустираните върху него скъпоценни камъни: диамант в центъра, заобиколен от рубин, изумруд и сапфир.

Формата и цветовете бяха идентични с кристалите върху значката му на алхимик-чирак от Калипсос. Това бяха четирите камъка, на които се крепеше алхимията там.

Джейк посочи към далечния край на гробницата:

— Ето го! Това трябва да е!

Кейди присви очи, сетне замръзна от изненада.

— Камъните! — възкликна тя, мигом разбрала какво има предвид брат й.

Джейк се втурна напред.

— Чакай! — извика Кейди, но не за да го накара да се върне, а за да го настигне.

Двамата заобиколиха олтара, за да видят по-добре златния анкх.

Застанаха заедно пред витрината и впериха погледи в нея.

— Това трябва да е ключалката за ключа на татко — каза Джейк, посегна към врата си и докосна джобния часовник на баща си.

— Но как ще отворим витрината? — попита Кейди.

Джейк нямаше да се спре пред нищо. Беше готов дори да разбие стъклото и да понесе последствията от постъпката си по-късно. Обърна се и огледа гробницата за нещо тежко. Останал без дъх от напрежение, той се подпря с едната си ръка върху олтара.

Кейди го попита:

— Не можем ли да отключим витрината?

Джейк понечи да й отвърне, че това е невъзможно…

…когато нечии студени нокти сграбчиха китката му.

Той подскочи от ужас и дръпна ръката си. Изсъхналите нокти на мумията обаче останаха вкопчени в нея.

— Джейк! — извика Кейди.

Той сведе поглед към гракила, прострян върху олтара. Чудовището бе отворило очи и вперило огнения си поглед в него. Ноктите му, сграбчили ръката на Джейк, станаха леденостудени и тих шепот прозвуча в главата на момчето.

Виждам те…

Не! Джейк разпозна този дрезгав глас. Той принадлежеше на Калверум Рекс.

Ела при мен… веднага…

Гракилът задърпа ръката му с такава сила, че Джейк усети как го измъква от този свят, за да го отведе в друг. Обгърна го мрак, който сякаш се опитваше да го погълне целия.

В мрака прозвучаха още думи, но този път по-силно.

Ключът на времето… най-после мой…

Джейк изпищя, но от гърлото му не излезе нито звук. Усещаше как гракилът продължава да го дърпа към себе си, да го приближава все повече и повече до Калверум Рекс. Направи опит да се съпротивлява, но нямаше за какво да се хване.

Помощ!

Сякаш в отговор на молбата му около другата му китка се уви огнена лента и я задърпа като огнено ласо. Джейк стоеше разпънат между двете сили. Леденостудени нокти от едната страна, огнено ласо от другата.

Разгневеният Калверум Рекс изкрещя ядно.

— Неееее!

В следващия миг Джейк вече бе свободен.

До ушите му обаче долетя заканата на Краля на черепите.

Ще те намеря… помни ми думите… ще бъдеш мой…

Заканите му постепенно заглъхнаха, а тялото на Джейк като че прелетя през мрака, теглено от огненото ласо, увито около китката му.

Къде обаче го водеше то?

Джейк се завъртя във въздуха, огненото ласо го обърна с главата надолу. Ослепителна светлина прониза заобикалящия го мрак. Пред очите му прелетя водовъртеж от образи и звуци: крясъкът на хищна птица, вълни, които се разбиват в златисти пясъци, покрили морския бряг, каменна река…

В гърлото му се надигна вик, когато най-после светът дойде на мястото си и той падна върху него. Падна на колене…

…върху пясък.

Джейк остана коленичил, още не можеше да проумее това, което вижда. Високо в небето грееше жарко слънце, а навред около него се простираше море от пясък, чиито хълмове се издигаха и спускаха като морски вълни. Объркан и самотен, той зяпна от изумление пред тази безкрайна пустош.

Дали отново се бе озовал в Пангея? В такъв случай къде беше джунглата? Къде се намираше долината на Калипсос?

Джейк се изправи бавно на крака.

Къде попаднах?