Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (14)

13.
Зов за помощ

Джейк крачеше напред-назад в малката килия. Усещаше, че погледите на останалите са насочени към него, че очакват тъкмо той да измисли план за бягство. Бяха огледали стените, вратата, дори вонящата дупка в пода. Измъкване нямаше.

Нуждаеше се от нещо, което да го разсее, да му помогне да прочисти мислите си, затова улови верижката около врата си и извади бащиния часовник. Погледна циферблата. Преди, когато наближаваха града, секундната стрелка се бе въртяла с бясна скорост. Сега бе спряла. Завъртя лекичко коронката, но стрелката не помръдна. Разтърси часовника — пак нищо.

— Джейк, какво правиш? — попита го Кейди.

— Когато кацахме тук, секундната стрелка се въртеше като луда. — Той й показа с пръст върху кристалния циферблат. — Сякаш реагираше на нещо, което се намира в града.

Кейди надникна през рамото му.

— Но сега не се движи.

— Зная — отчаяно въздъхна той. Постави длан върху каменната стена на килията. — Предполагам, че скалата блокира сигнала. Трябва да излезем на повърхността и да отидем там, където ни отведе часовникът.

— Но как? — попита Пиндор. — Дори да успеем да минем през тази врата, онзи безкрил гракил с ножовете ще ни попречи да видим слънцето.

Джейк си представи зловещия тъмничар. От чаткането на ножовете, които точеше, по гърба му сякаш полазиха не мравки, а цели паяци.

Той прибра часовника на баща си.

— Трябва да се възползваме от всяка възможност, за да избягаме — но гласът му не прозвуча убедително, тъй като добре съзнаваше, че това не е никакъв план. Поклати глава в знак на поражение. — Ако разполагах с фенерчето си, онова с лъча, който причинява замръзване…

Обади се Ба’чук, който стоеше до вратата. Той се надигна на пръсти, за да надникне през прозорчето и да подуши въздуха.

— Не е добре — каза. — Няма кристали. Само огън и дим.

Джейк не разбра какво се опитва да каже дребничкият неандерталец. Ба’чук седна на земята и го погледна с ясните си сини очи.

Тогава Джейк се сети. Спомни си как Ба’чук бе огледал една от факлите, окачени по стените. Жителите на Калипсос използваха за осветление на домовете си светещи кристали. Камъните се захранваха от енергията, излъчвана от кристалното сърце, разположено в центъра на голямата пирамида. Откакто се бяха озовали в Дешрет обаче, Джейк не бе видял никой да използва кристали. Дори огромните небесни кораби не криеха никаква алхимия, а представляваха хитроумно инженерно съоръжение, задвижвано с топлинна енергия.

Какво означаваше това? Нима с разрушаването на Анкх Тави тези хора са изгубили и познанията по алхимия? Или в Дешрет кристалите са забранени?

— Може би камъните не работят тук — предположи Кейди.

Джейк се съмняваше в това. Докосна гърлото си. Усещаше едва доловимата манипулация върху гласовите си струни. Енергията, която им позволяваше да разговарят на общия език, бе налице. След като тя действаше тук, и кристалите би трябвало да действат.

А може би грешеше.

— Ако разполагахме с кристал — заяви той, — щяхме да проверим твоето предположение.

— Аз имам кристал — обади се Марика и пристъпи напред.

Тя бръкна в джоба си и извади голям зелен кристал. Подаде му го. Беше с размерите на кокоше яйце, но бе счупен наполовина. Другата половина от кристала — ако се намираше в друг човек — вибрираше в синхрон с тази и позволяваше да се водят разговори на големи разстояния, досущ като уоки-токи.

— Далекоговорител — възкликна Пиндор. — Защо не ни каза по-рано?

— Казах ви. Още когато се срещнахме — напомни им тя. — Разговарях с баща ми, когато се озовах тук.

Джейк взе кристала и си спомни думите й. Обикновено подобни кристали бяха разположени в мрежа от фини влакна с големината на хилка за тенис на маса.

Марика му обясни.

— Счупих рамката, когато се озовах в пустинята. Опитах се да се свържа отново с баща ми, но не успях.

Кейди постави ръце на кръста.

— Значи, кристалите не работят тук. Нали ви казах?

— Не е задължително. Възможно е двете половинки на кристала да са се озовали прекалено далеч една от друга. Възможно е да им е необходима повече енергия, за да се свържат помежду си на такова разстояние. Ако разполагахме с повече енергия…

В главата му започна да се оформя една идея. Сети се, че в Калипсос батерията на фенерчето му случайно бе докоснала рубинен кристал и той се възпламени и засия като миниатюрно слънце. Възможно ли бе това да се случи и тук?

Джейк се обърна към сестра си.

— Кейди, мобилният ти телефон още ли е с теб?

Тя сбърчи чело.

— Разбира се. — Бръкна в един таен джоб на панталоните си и го извади. — Не бих им позволила да ми го вземат.

Джейк протегна ръка.

— Батерията му заредена ли е?

Тя отвори телефона и му показа дисплея. Джейк едва се сдържа да не прихне при вида на сестра си и нейните мажоретки, заели заплашителни пози и насочили саби към екрана.

— Подай ми батерията.

Кейди се намръщи, но се подчини. Извади я с ловкостта на хирург и я подаде на Джейк. Той коленичи на каменния под, хвана внимателно зеления кристал с палец и показалец, сетне го допря до клемите на батерията. Примижа, тъй като очакваше най-лошото.

Нищо не се случи обаче.

Може би някой трябва да говори по него, да го накара да затрепти.

Той погледна Марика и повдигна кристала и батерията. Тя го разбра и застана до него. Джейк почувства топлия й дъх върху дланта си, когато тя зашепна. Устните й почти докосваха камъка.

— Татко, ако ме чуваш, отговори ми…

Всички затаиха дъх в очакване. Джейк се напрегна, за да долови и най-слабото трептене в кристала. Но камъкът си оставаше все така безжизнен.

Пиндор се обади;

— Може би трябва да включиш твоята бат-ерия.

Първоначално Джейк реши да пренебрегне предложението му, но после си спомни, че взаимодействието между древната алхимия и съвременната технология винаги бе настъпвало в резултат на искра, независимо дали тази искра бе създадена при въртенето на кристалите в Астромикона на върха на Кулата на просветлението, или след натискането на копчето на фенера.

Изправи се.

— Кейди, ще ми дадеш ли телефона си?

Тя му го подаде.

— Пази ми го.

Той постави батерията на място, но без да слага капачето, и го включи. Щом дисплеят светна, веселата момичешка банда отново насочи сабите си в лицето му, сякаш го предупреждаваше да внимава с телефона. Джейк допря зеления кристал до батерията и се опита да си представи как електричеството протича през него. Щом кристалът докосна батерията, мобилният на Кейди мигновено започна да звъни и да вибрира в ръката на Джейк.

Силно и ясно.

Всички замръзнаха.

Опита се да отдели кристала от батерията, за да накара телефона да млъкне, но камъкът сякаш се бе сраснал с нея като мида към ръждивия корпус на някой кораб. Продължаваше да звъни, докато изведнъж някой се обади.

Разнесе се тих шепот. Неизвестно как, но двете толкова различни технологии се бяха слели в едно цяло.

— Кой е? — попита познат глас.

— Татко! — ахна Марика.

Джейк вдигна телефона до ухото си.

— Магистър Балам — каза той и си представи бащата на Марика с неговите буйни сиви коси и неизчерпаема енергия, — чувате ли ме?

Настъпи пауза, сетне прозвуча обърканият глас на Балам.

— Джейкъб? Джейкъб Ренсъм? Ти ли си?

— Да, да! Аз съм тук с Мари! И с Пиндор, Ба’чук и сестра ми.

Балам въздъхна с облекчение.

— Тя… всички вие… добре ли сте?

Джейк не знаеше какво да отвърне, така че да не хвърли магистър Балам в ужас, затова отклони отговора.

— Намираме се на Пангея. Но не знаем къде точно. Намираме се в някаква пустиня, над която царува изгубеното племе на египтяните.

Вместо да го успокоят, думите на Джейк така развълнуваха Балам, че гласът му се разтрепери.

— Още едно Изгубено племе? Как е възможно?

— Нямам представа, но са се озовали тук преди много години. Мощна буря е обкръжила пустинята и всички са затворени в капана й. Включително и ние.

Настъпи продължително мълчание. Джейк си помисли за миг, че връзката е прекъснала, но след малко Балам проговори отново. Тревогата му се бе превърнала в страх.

— Бурята, която спомена…, тя пясъчна ли е?

— Точно така! Силна пясъчна буря.

— Това не е възможно, Джейкъб. Описанието ти съвпада с една древна легенда, която чух много отдавна… за изгубен египетски град, унищожен от чудовище.

— Точно така! — Джейк възкликна силно, бе прекалено изненадан, за да запази спокойствие. — Градът се нарича Анкх Тави.

— Невъзможно! Това е легенда, разказвана от племето на магистър Захур. — Джейк си спомни намусения магистър с черната роба. Да, Захур беше египтянин, също като сънародниците на Нефертити. Нима някой пътешественик се бе завърнал в Египет от Пангея с историята за разрушаването на Анкх Тави?

Колебанието в гласа на Балам отстъпи място на настойчивост.

— Ако казвате истината, трябва незабавно да се махнете оттам! Намирате се в голяма опасност!

— Защо?

— Защото историята, разказвана от народа на Захур, има продължение.

Това никак не се понрави на Джейк.

— Какво гласи продължението?

— Всички в този обречен град… ще бъдат превърнати в камък.

Преди Джейк да успее да зададе следващия си въпрос, по вратата отекнаха силни удари. Тракането на точилото и ножовете бе спряло. Звънът на телефона сигурно бе привлякъл вниманието на тъмничаря. Или пък Джейк бе говорил прекалено силно?

Той побърза да свали телефона от ухото си и да го скрие зад тялото си. Обърна се и видя покритото с белези лице на тъмничаря да наднича през прозорчето на вратата. Дебелите му устни се извиха в гримаса и отново разкриха изпилените му зъби. Плувналото в пот лице на гиганта огледа подозрително килията.

От телефона долетя тих шепот:

— Трябва да говоря с магистър Захур! Той ще знае повече за тези стари легенди.

Свинските очички на тъмничаря се втренчиха в Джейк.

Нямаше избор, трябваше да затвори телефона. Веднъж изключена, батерията изгуби притегателната си сила и зеленият кристал падна на сламеника зад гърба му. Джейк пъхна мобилния в задния джоб на панталоните си.

Точно навреме!

Вратата се отвори и огромното туловище на тъмничаря изпълни миниатюрната килия. Посочи Джейк с току-що наточения си нож.

— Ти си първи!