Александър Карасимеонов
Двойна игра (9)

Глава IX

Тръгнах към мазето на Неда. То се намира на другия край на града. Взех тролейбус номер две, след това го замених с трамвай десетка. Жиците и релсите се грижеха за посоката. Мъглата се носеше на парцали като пресечено мляко.

Приземното прозорче на Неда свети, зад карминените басми има живот и топлина. Докато пътувах, една черна мисъл ме гризеше: че момичето Неда не е в къщи, че отново е излетяло нанякъде, и аз според собствените си правила нямаше дори да запитам къде е била, след като ме остави в оня дом с моравите феи по стените и с пияната секретарка на Конов. Изпитвах най-чиста радост, когато почуках на вратата й.

— Влизай, не е заключено — обади се тя отвътре.

Влязох.

— Откъде знаеш, че съм аз?

— Само ти чукаш така?

— Как чукам?

— Плахо.

Аз да чукам плахо. Криминален вълк.

— От какво ме е страх?

— Преструваш се пред мен! Сядай, сядай…

Неда четеше легнала някакъв дебел учебник. Погледнах заглавието: „Психология“.

Седнах на възглавницата до печката. Стаичката не бе успяла да се затопли. Петното под прозорчето отново беше взело да тъмнее. Есен е. Лете светлее. Сезонно петно.

Погледнах часовника си — един.

— Би трябвало да спиш вече — казах.

— Как да спя, като ще идваш.

— Можех и да не дойда.

— Не можеше.

Неда изведнъж хвърли книгата, надигна се на възглавницата и ме загледа замислено.

— Защо да се преструваме. Трябва да дойдеш, за да ме питаш.

— Не те питам!

— Не се притеснявай. Най-малко ти си виновен, че подозираш хората.

— Не те подозирам.

— Ти не се интересуваш от нищо, което има връзка с моята личност. Ако е истина, това е обидно. Но аз знам, че не е истина.

— Добре — казах, — дори да е така. Като знаеш, че те подозирам, прави се, че не виждаш.

— Не мога. Трябваше ти някаква друга Неда или каквото име си избереш… Аз се изморих да се преструвам, че нищо не забелязвам. На лицето ти е изписано всичко.

— Значи съм една открита карта за хората. Или ти си много проницателна… Предпочитам да е второто.

— Аз просто се уморих. И този твой Троянски!

Върху лицето на Неда се изписа истинска мъка. Никога досега открито не беше показвала враждебността си към Троянски. В този момент за мен е добре да отправи лошото си настроение към моя началник.

— Права си. Повече няма да те водя у него.

— Чудя се как го понася жена му. Трябва да е много търпелива… Имам чувството, че се нуждае от някого, на когото да се подпира. Нужно му е да получава сили от някого… И ти си един от тези, които му помагат да живее. Иначе, струва ми се, този човек би си пръснал главата, ако няма хора около него да го търпят и да го подкрепят…

Гледната точка на едно момиче като Неда, от която тя наблюдаваше полковник Троянски, ми беше съвсем непозната, бях изненадан. Тук се задействува моята подозрителност, трябва да си призная, и тя ми попречи да размисля над думите й, този важен миг, възможността да проникна в нещо, което се крие зад думите на Неда. Тогава аз казах:

— Може би Троянски те е обидил. Но аз не съм забелязал.

— Този човек сам не съзнава как тежи на другите. Но не е виновен — просто е такъв. Стига сме говорили за него… Много съм уморена. И тази печка! Не топли!

Тогава аз хванах ръцете на Неда. Ледени бяха пръстите й, стисках ги между дланите си, и в този момент изпитвах нещо като радост, че моите ръце са топли. Бях доволен от себе си… Колко малко му трябва на човек.

Какво знаеше тя за Троянски? По каква странна спирала животът беше срещнал момичето Неда с Троянски, изсъхнал вече от душевно свиване и безсилие пред човешките постъпки, пожълтял от болестта и въздържанието, от занаята си на ангел-отмъстител… И не виждаше ли тя моя очилат лик в далечните години също така изсъхнал пред дългия и несъкрушим огън на нечовещината? Това ли я плашеше?

— Вече ми стана по-топло — каза Неда, като изтегли бавно пръстите си и ги сплете на гърдите в поза на молеща се. — Благодаря ти — и с друго настроение добави: — Наех се на временна работа в Интрансмаш. Да съпровождам чужденци. На хонорар. Пет лева плюс храненето. Вчера храненето излезе двайсет и пет лева. Жалко, че не мога да си взимам моето ядене в пари.

— Все пак не е зле да се нахраниш добре. Сигурно вкусно си хапнала?

При мисълта за добро ядене, каквото навярно може да се получи в онова, което се нарича „Новотел“, изведнъж се сетих, че не съм вечерял, освен кафето, поднесено от жената на Троянски, и неизвестния алкохол, който изпих заедно със секретарката на Конов. Но питието само може да възбуди апетита на гладния човек. Неда усети нещо и каза:

— Гръклянът ти е изскочил, защо не се храниш?

— Ям винаги, когато има.

— Има — каза Неда и посочи долапчето до нишата. — Хляб и мармалад от шипки.

Развъртях се. Хлябът беше сух и трошлив. Намазах дебело от тъмночервената каша, захапах филията, чувствувах мощта на челюстите си.

— Финландец беше, северен тип — каза Неда делово.

— По-добре да беше ескимос.

— Е, те не правят машини.

— Финландецът машини ли предлага?

Неда ме погледна с тъмните си очи и съобщи с откровен тон:

— Предлагаше да прекараме заедно нощта. Но аз предпочетох да дойда на гости у твоя Троянски.

— Нали прекарахте заедно деня.

— Денят беше изпълнен е делови срещи… Така е, какво ще ти разправям. Можеш да си представиш.

Можех да си представя. Правилото на позната преводачка: първото нещо, което правя, е да изясня, че ми плащат за превеждане, а не за лежане. Но не всеки се примирява, има хора упорити.

Можех да дам на начинаещата Неда съвет. Но вече се бях скрил зад моето правило да не се занимавам с личния й живот.

— Вярвам, че този финландец ще излезе разбран човек. Финландците са възпитани хора, така съм чувал… Ако пък стане непоносим, напусни работата.

— Благодаря за съвета — каза Неда. — Ще си помисля. — Подсмихна се на себе си.

Чу се врата да скърца в коридора. Някой шляпаше широко е влачещи се чехли, мина покрай вратата. След малко едно казанче вода се изля с трясък, шурна бясна струя, чехлите отново се отъркаха покрай нас, тишината бавно се връщаше.

Като лек хладен полъх се появи една мисъл — дали беше само моето правило да отхвърлям подтиците на професията, или вече откровено не се интересувах от това, което преживява Неда?