Александър Карасимеонов
Двойна игра (21)

Глава XXI

И така, аз поставих под лупата гражданката Зорница Стойнова, която имаше значителен косвен дял в съдбата на Ангел Борисов. Но нейното участие до този момент беше една приятна интермедия, която придава на трагедията привкуса на фарс, нещо като клоунада изпълняваше до този момент Зорница Стойнова, красива и жизнена жена, която подреждаше малката си армия от кукли. Тя заема мястото на кукловод. Тя гледа на белия свят като на куклена действителност, на която може да придава какъвто си иска шарен вид, да кара малкото куклено общество да играе така, както на нея й се иска. Премного участие имаше тя в събитията, които бяха разтърсили живота на неколцина… И докато тия няколко души се гънеха и тръпнеха от всевъзможни жалки и унизителни преживявания, тя седи като пред някакъв паноптикум, прехвърлила крак върху крак, пие си кафето от японската чашка и наблюдава треперещите жестове, подземните ходове на двамата мъже Борисов и Патронев; и малката — нищожната — дъщеря на Борисов, която се извива като червей пред нейната вледеняваща усмивка… Силният човек може да бъде самотен. При посещенията си в кукления дом аз бях слухтял, за да усетя присъствието на хора около Зорница, но не се докоснах до ничие присъствие. Тя живееше в самота сред куклите си, красива и непроменяща се като тях, една постоянна величина, нещо като постоянен коректив на събитията и само веднъж се бе развълнувала, когато ми разказваше за заплахите на Патронев, беше изпила няколко капки валериан, но в мен вече се просмукваше чувството, че и тогава тя е играла поредната малка сцена, за да придаде на представлението необходимата посока, да не се отклони то от предварителния замисъл.

Както се вижда, учудващо е, че се усъмних дори в искреността й по време на валерианопитието… Отприщил бях подозрителността си и сега всички човешки грехове можеха да бъдат стоварени върху чудесните крехки рамена на куклената майсторка.

С тези мисли, достатъчно тежки, за да заменят куфар, аз пътувах във влака за Стара Загора. Отвъд прозореца зъзнеше поръсеното със слана мъгливо поле. На Вакарелския баир влакът изведнъж се измъкна от мъглата като змия от дупката си и светът се оказа слънчев и щедър с цветове и звуци. Ниски хълмове се гърбеха един до друг, дремеха под слънцето като биволи, налягали край призрачното езеро, на чието дъно бе останал тежкият каменен град.

Отначало купето бе студено, не бяха се погрижили да го затоплят преди да тръгне, нощният студ ни стягаше през първия половин час, едва бе започнал въздухът да омеква под засилващото се лъчение на тръбите. Пътниците бяха малко. Изглежда, че ледената мъгла отнемаше желанието на нашите съграждани да променят мястото си в пространството, навярно всеки, който можеше, отлагаше пътуването си.

Слънчевата светлина внесе живот в купето, двамата ми спътници добиха плът и аз се вгледах в тях.

Млад мъж и млада жена, които се държат за ръка дори когато седят с часове един до друг. Така да извървят целия си живот — се появи в главата ми една попска мисъл. Какво не прави слънцето с човека!

Изправих гръб, опънах рамене. Знаех какво виждат моите спътници: мършав тип, дебели стъкла. Заради неуспехите в службата и странните и неясни отношения с Неда бях затънал до шия в лошо самочувствие, щом изпитах едно почти биологическо чувство на непълноценност пред младите и красиви същества.

Тя имаше избелели сини очи и ги присвиваше под острата слънчева светлина. Руса, ситно къдрава коса окръжаваше лице с бяла кожа и румени скули. Гледаше ме открито, с предразполагащо към общуване лице. Момчето беше смугло, тъмнооко, с гъсти момичешки ресници. Дългата коса падаше от време на време върху бузата му и той я отмяташе със спокойно движение. Нежността на това лице не намаляваше, а подчертаваше израза на мъжественост.

— Закъде пътувате? — запита момичето със звучен алт.

— За Стара Загора — казах. — Мога да ви отвърна със същия въпрос, ако не ме сметнете за много любопитен.

— Не, защо! Ние сме до Сливен. Връщаме се. Ние сме сливналии. Вие да не сте от Стара Загора пък?

— Не. По работа пътувам, утре ще се връщам…

Сетих се за съперничеството между двата съседни града, хубаво, че не се оказах от съперничещия лагер, щеше да се помрачи настроението в нашето слънчево купе.

Наистина двамата ми спътници, изпитали за миг съмнение, отново ме погледнаха с ведри погледи.

— Значи не сте от Стара Загора — каза момичето. — От София сте навярно…

— Да, от София съм. Но не кореняк. Семейството ми дошло в София към петдесета година, от Северна България сме ние, от плевенските села.

— Аха, значи не сте раждан в София.

— Всъщност там съм раждан, но това е станало, така да се каже, в последния момент, защото съм могъл да си се родя в родното село на баща ми или някъде по пътя за София. В последния момент…

— Имали сте голям късмет — каза момичето почти възторжено. — Автоматически сте станал софийски жител. Това е то късмет, нали, Джеки?

— Вярно е — поклати глава момчето Джеки.

— Така е прието да се мисли — казах. — Само че не е ли по-важно да ти е интересна работата, пък къде ще живееш…

Момичето погледна към Джеки, усмихна се подигравателно. Едрата му долна челюст се издаде леко заплашително. При всичката си момичешка нежност изведнъж ми заприлича на някаква риба, с голяма като тиган челюст, която се оглежда за вкусни неща около себе си. Къде и кога бях видял риба с такъв образ?

— Лесно е — каза тя, — като си живее човек в София, изглежда му все едно… Само че София дава едни възможности, а Сливен — други… Ето, моят съпруг например, ако успее да се премести в София, ще може да…

— Добре де — обади се Джеки, — стига си навивала… Какво сега го интересува човека…

Младата жена обидено прибра челюст. Забелязах, че тази подвижна част от лицето й се премества напред в момента, когато почне да говори. При мълчание се връщаше нежният й вид. Но тя, изглежда, не знаеше тази подробност на своята външност или не можеше да се въздържи, защото много скоро отново раздвижи челюст:

— Джеки скромничи. Може би и вие, ако се интересувате от футбол, сте го гледали по телевизията.

— Така ли? — запитах аз с интерес. — Да не би да играе в отбора на Сливен.

— Да — завъртя тя глава. — Той е най-добрият… Сега го канят в София… В две различни дружества, от най-известните. Не бива да казваме още, да не се развали работата. Само софийското жителство да се уреди… Които първи уредят квартира и жителство, там ще отидем.

— Е — казах, — за добри футболисти нашите врати са отворени. Ние обираме каймака от цялата страна. Така че сигурно скоро ще станем съграждани…

Тия думи сгряха сърцето на младата съпруга.

— Ох, дано стане по-скоро, че тоя Сливен… Омръзна ни вече. Дотегна ни! Никакви перспективи! Но няма да се оставим! Джеки има изключителни способности. Защо да си губи таланта в провинцията. Трябва да отиде в националния отбор!

Джеки се клатеше в ритъма на вагона, с лице спокойно и дори безразлично, като че ли не ставаше дума за него, а за съседското момче. Жена му бе поела грижата за него, със своята едра челюст щеше да смели всички препятствия… Имало е голям късмет това футболистче, помислих си, във всяка кариера жената може да изиграе основна роля. Всъщност футболистът, като всеки участник в представление, се нуждае от реклама, защо да укорявам младата жена, че се е заела с ролята на футболен импресарио…

Тогава си помислих, че в здравите ръце на това момиче Джеки трудно ще се отклони към щедрите трапези на почитателите, няма да го сполети съдбата на моя баща ракиджия. С топлота си мислех в този миг за Джеки, след като си спомних за младите години на моя баща, станал знаменитост за един футболен сезон. Явно, че не е имал подходяща жена, моята майка, селско момиче, не е разбирало нищо, пък и в онези години професията футболист е била нелегална професия, тогава са ги водели с други професии (счетоводители, закупчици, магазинери), срамували се да ги наричат професионалисти, доста скоро се отказахме от това лицемерие. В този ред на мисли аз не можех да не стигна до забележителната и въодушевяваща мисъл, че ето най-после се изравнихме с цивилизацията, щом жената на Джеки и нейните колежки са взели в свои ръце съдбата на българския футбол. Това е, помислих си аз, надеждата да се появят големите майстори — когато жените им ги натиснат да играят. И как още никой не се е замислил по този важен въпрос — за климата в семейството на футболиста. Дано се появят повече жени — кариеристки, стремящи се към националния отбор, това е изключителният шанс за българския футбол…

Младата двойка сплиташе пръсти, загледана смело в бъдещето си по стадионите.

— Ами вие с какво се занимавате? — запита жената на футболиста.

Всъщност този въпрос и отговора, до който трябваше да стигна много бързо, са главното, заради което обръщам поглед към милата сцена във вагона за Стара Загора. С какво се занимавам? Хайде сега!

Нима мога да кажа истината на тия млади хора? Ще бъде непоносимо да внеса сянката на моята професия в тихото и мирно купе, в което витаят мисли за бъдещето, чуват се приветствените възгласи на стохилядна тълпа, усеща се мирисът на прясно остригана, зелена трева…

— С фризьорство се занимавам. Женски фризури — усмихнах се деликатно, — дори мога да ви поканя, ако нямате работа, да слезете в Стара Загора, ще провеждаме утре конкурс за фризури. Затова съм се и запътил към вашия край.

Двамата ме погледнаха с нови очи. Тя присви клепачи, за да види дали приличам на това, за което се представям. Футболистът ме гледаше с усмивка и интерес. Прекарах ръка по косата си и леко я разроших, прехвърлих крак върху крак, цигарата ми щръкна накриво в устата.

— Страшно интересно — възкликна младата жена. — Никога не бих си помислила.

— Защо — запитах, — не приличам ли?

— А, приличате — отговори тя, като ме оглеждаше. — Не приличате на моя фризьор, той е дебел един и никак не съм доволна, макар че се опитва да „бъде в крак с модата“. Той ме накъдри… като овца, ситно, така било модерно.

— Модерно е, така е, един момент, само завъртете глава надясно… Не е лошо, макар че би трябвало косата ви да бухне повече, да стои около лицето ви като един малък светъл облак, малък златен облак, с вашата чудесна руса коса може да се постигне повече…

Младата жена въздъхна.

— Провинциал си е, не може да се мери със софийските… Как ми се иска да слезем в Стара Загора на конкурса!

— Не може — отвърна Джеки. — Сандев ще ме направи на кайма, ако днес не му се сервирам.

Разбира се, момче, никакви конкурси!

Младата жена преживяваше неочакваната среща. Тя бе стъпила вече с единия крак в столицата и сладостно-томително очакване помъти погледа, с който ме оглеждаше — своя възможен бъдещ фризьор.

— Аз бих изтеглил малко коса върху страните ви — казах вдъхновено, — това е задължително за конструкцията на вашето лице…

— Дайте ми телефона си, моля ви! — възкликна младата жена.

Във вагон-ресторанта, пропит от кръчмарски аромати, пред бутилка „Гъмза“ скрепих познанството си с футболната двойка. След като обещах да пазя пълна тайна, бях посветен в ходовете, които предприемат младите хора за завоюване на столицата.

— Ако е рекъл господ, това ще ни е последният сезон в Сливен — довери се младата съпруга на футболиста. — Точно вчера получихме обещание, че веднага щом свърши сезонът, Джеки ще го изискат в… — тук тя спомена знаменития отбор, но аз няма да го назова, тъй като обещах да пазя тайна. — Пък другите ще ги държим за резерва! — спомена другия знаменит отбор. — Ако при тия не стане — при ония! Обещават почти еднакви условия, но все пак с оглед на пенсионирането при първите е по-добре…

Все по-светли надежди ме обземаха, че ще си оправим футбола.

— Браво казах, — виждам, че всичко това не е тактика, а стратегия, щом виждате толкова години напред!

Жената на футболиста ме погледна възторжено.

 

 

Това са последните сцени, осветени от спокойното слънце на течащия живот.

Пристигнах в Стара Загора рано следобед.

В хола пред рецепцията на хотела бе пусто. През високите прозорци слънцето сечеше на пластове сумрака. Повелителката на хотелските ключове седеше зад рафта. Младо, пълно момиче, с удоволствие ми съобщи, че няма никакви места и не се предвижда да има. Защо ли, мисля си, не научат тия момичета да изразяват, макар и фалшиво, съжаление, че не могат да услужат…

Извадих документа си, съобщих й, че ме интересуват съвсем други неща. Тя се стресна, така и трябва, моето момиче. След това заяви, че ще ми даде да прегледам записната книга и адресните листове само ако директорът на хотела й нареди. Директорът на хотела обаче отсъствуваше, очаквала го след един час.

— Ако до петнадесет минути вашият началник не се яви на работното си място, ще съжалява! — казах аз злобно.

Малката игра на фризьорство, която си бях позволил във влака, минутите, прекарани в кожата на майстор-фризьор, ме караха сега да размахвам документите си, да изисквам да ми се осигурят правата, които имам, сам на себе си трябваше да доказвам кой съм.

Постигнах един резултат — момичето се изплаши, на това и разчитах, защото, разбира се, нищо не можех да направя на хотелския директор.

Момичето се скри зад преградата и един телефонен разговор, проведен шепнешком, навярно изстреля директора от следобедната му дрямка. След пет минути в хотела влезе мъж около четиридесетгодишен, с червени скули и лъскава кожа на човек, който яде свинско и пие червено вино. Беше по сако, с разкопчана на врата риза въпреки хладното време. Навярно усещаше студа само с ръцете си, защото ги държеше в джобовете на панталона, докато проведохме краткия и излишен разговор. Той се скара на момичето, че не ми е дало достъп до свръхсекретната хотелска документация.

— Ами не го познавам този човек. Аз нашия си го знам, ама този за пръв път го виждам.

Момичето се сопна на директора си като дъщеря на любим баща.

Седнах зад преградата с купчина адресни листове пред себе си.

Усещах зад гърба си момичето, задъхано от любопитство.

Лесно намерих двата листа, попълнени с един и същ почерк, небрежен, с нервни съкращения и многоточия. В графата професия беше написано едно и също: служител и служителка… Навярно майстор-фризьорът Красен Билялов беше услужил кавалерски да напише адресния лист на Зорница, дори я беше подписал, макар че се беше постарал подписите да бъдат различни, явно беше авторството на една и съща ръка.

Няколко секунди държах двата листа един до друг, единият като огледало отразяваше другия — ако човек не се вглеждаше в написаното.

Искам да отбележа този миг: двата листа стояха един до друг, попълнени с еднакъв почерк и въпреки че подробностите в съответните графи бяха различни, изпитах странно чувство на еднаквост, на идентификация на тези два документа, като че ли се отнасяха за един и същи човек, като че ли житейските данни, отличаващи два индивида, загубиха своите цветове. И тогава се появи мисълта, че може би във всичко, което се отнася до живота и смъртта на Ангел Борисов, Зорница Стойнова не е била сама, а по някакъв начин е свързана с този човек, чието име, професия и адрес стояха сега равноправно и в някакво странно единение с нейното име, професия и адрес… Но като режисираше своята куклена игра, Зорница нито веднъж не насочи светлините към своя колега по фризьорско изкуство.

После възстановявах минутите на попълването на адресните листове. Току-що са пристигнали, майсторката на сувенири е уморена от дългото пътуване. Ранна вечер е. Ресторантът, за който води врата от хола на рецепцията, вече е пълен, шумно и оживено е в този час. Зорница е седнала в едно от овехтелите кресла, а той… (кой е той, нищо друго не знаех, освен името му) пише до нея, пита я за рождената дата, освен ако я е знаел. За адреса й в София, освен ако го е знаел вече… Всъщност тази сцена беше важна с една-единствена подробност — минутата и часа, когато са били попълвани листовете.

Погледнах датата на записването. Всичко съвпадаше. Датата, на която са пристигнали в хотела, съвпадаше с паметния ден, в който Ангел Борисов беше увиснал на въжето в собствената си вила.

Какво всъщност бях очаквал? Поглеждах съвсем излишно собственото си календарче. Било е сряда. И какво от това? Никакви съмнения не можеха да предизвикат тези листове.

Датата, изписана върху долния ляв ъгъл на адресните листове, потвърждаваше алибито на Зорница по един категоричен начин. Моята мисия беше завършена.

Странното чувство на идентификация на две личности, което изпитах зад дървената преграда на рецепцията, се бе хванало в капана на моята професионална подозрителност. Можех да го хвърля като смачкана мишка в кошчето, което стоеше до краката на кръглобузестата хотелиерка.

Вдигнах глава. Момичето на крачка от мене се вглеждаше в някакъв списък и ограждаше с кръгчета цифрите в началото на всеки ред.

Сложих пред нея двата адресни листа. Тя ги погледна и каза:

— Да, разбрах кой ви интересува. Спомням си ги тия двамата.

— Вие ли бяхте на рецепцията, когато пристигнаха?

— Да, аз бях.

— Сега ви моля да се съсредоточите, да си спомните всичко много точно… И трябва да сте съвсем уверена за кого се отнася…

— Как няма да съм уверена! Ами аз тия, двамата, ги знам много добре, защото тя ме покани на конкурса и аз бях там, гледах как я къдреше нейният кавалер… И много се зарадвах, като спечелиха, защото аз бях приела само тях, а всички други участници пристигнаха по-рано, по време на дежурството на колежката ми… Те, двамата бяха, така да се каже, мои хора, и аз спечелих. Бяхме си направили тото с моите колежки, заложихме по един лев и аз спечелих. После, когато тя дойде на рецепцията, аз й казах, че съм заложила за нея, и тя ми подари тази химикалка.

Позлатена писалка „Пеликан“, подаръкът е имал стойност, така и трябваше да бъде, Зорница няма да подарява грошове, постъпила е като артистка, като звезда, която знае своята стойност… Сега разбирам, че тази добродушна ирония беше пореден отглас от добрите ми чувства към Зорница.

— А сега си припомнете точно часа, в който пристигнаха Зорница Стойнова и нейният придружител.

— Не мога да ви кажа минутата, но беше около три.

— Те са пристигнали много по-късно, не по-рано от осем-девет вечерта.

Тук момичето се вгледа в адресните карти и каза в колебание:

— Не знам дали са посочили точната дата… Не съм обърнала внимание… Те пристигнаха в три след полунощ и не знам сега коя дата са написали — на новия или на стария ден?

— Моля? — запитах аз, като все още не разбирах цялата стойност на новото сведение. — През нощта?… Коя нощ, коя дата?

— Един момент…

Момичето се зарови в купчината адресни листове, отвори някаква книга, взе да я прелиства. След това се обърна към мен с лице, приготвено за откровено признание.

— Аз съм сгрешила. Те са вписали като дата на пристигане предния ден, т.е. три часа след като е минала датата. Но всъщност не съм направила голяма грешка, защото стаите им бяха ангажирани и те платиха от предния ден. Те сигурно и затова са попълнили предната дата, защото не са забелязали, че вече е почнал новият ден…

— И така, кажете ми точно датата и часът на пристигането им.

— Ето, точно така е — двадесети ноември, три часът сутринта.

— Това ли е вашето окончателно показание?

Момичето ме погледна стреснато:

— Какво показание?… Казвам ви, каквото знам…

— Добре, не се плашете! Всъщност това е една обяснима грешка. Човек не води сметка на часовете, тогава те не са обърнали внимание, че е настанал новият ден, за тях това не е имало значение… Но вие трябва да си гледате работата! Имаше ли други хора, когато пристигнаха, някой друг видя ли ги, или само вие бяхте на рецепцията… По документите ви те са пристигнали предния ден. Трябват ми свидетели.

Момичето се замисли.

— Кой друг по това време? Имаме един старик за вратата. Но той гледа да легне в офиса, не си спомням, толкова дежурства съм имала оттогава, стотици хора… Казвам ви само това, в което съм сигурна.

Разбира се, никакви други свидетели не ми трябваха, момичето беше с разума си и не лъжеше, защото нямаше никакви причини за това.

Досегашните дребни премълчавания, лъжи и преиначавания на Зорница Стойнова бях възприемал като артистична деформация на божия свят. Като седях в тъмния ъгъл на рецепцията, зад полираната дървена преграда, получих последното уверение за способностите на майсторката на сувенири, фризьорския манекен и с какво ли още друго се е занимавала тази млада жена, докато е търсила домашно щастие.

Последната измислица на Зорница Стойкова обаче придобиваше необикновена в сравнение с другите й измислици големина. Всичко друго можеше да бъде прието като едно почти естествено заглаждане на хода на събитията, както една навита на спирала тел може да бъде обтегната и поизправена, само че този път, на последната извивка, се чува острият звук на скъсване.

Пътят от София до Стара Загора може да се измине за четири часа от добър шофьор. Ако са тръгнали около единадесет, фризьорът и неговият манекен са могли да стигнат до Стара Загора около три. Пътят през нощта е бил чист, шофьорът може да не спазва ограниченията на скоростта.

Двамата са тръгнали не в три следобед, както разказа Зорница, а около единадесет вечерта. Осем часа от този ден остават неизвестни за моето любопитство. В седем е трябвало да се срещне с Ангел Борисов, след като му е определила среща в собствения си дом. Но всичко, което са преживели двамата, е било толкова сложно, че не е имала сили да се срещне със своя поклонник или е искала да обтегне докрай неговото нетърпение, неистовия му стремеж към близост. Нейното отсъствие е било капката, която преляла, и този неуравновесен, скрито болен човек предпочел смъртта пред любовните мъки…

Спомних си как Зорница описваше своето състояние в хотела в Стара Загора, след като пристигнали вечерта. Някакво необяснимо предчувствие за трагедията я разпъвало и тя изкарала една много трудна и неприятна нощ… Всъщност тя не е била в хотела и сега можех само да правя предположения защо е излъгала. Тя искаше да се знае с положителност, че не е била в София, отдавна я напуснала, много часове преди смъртта на Ангел Борисов, с готовност и искрено приемаше върху себе си една морална вина, че възможният подтик за неговото решение е била нейната коварна при видимата си невинност женска игра. И все пак в самозащита бе възкликнала: „Нима мога да бъда винена за нечии невменяеми действия!“

Тогава аз си спомних тия думи, тона им, ясния и откровен поглед, в който имаше и учудване, и възмущение — не, казах си, това не може да се изиграе.

Интуицията ме караше да изключвам мисълта, че Зорница Стойнова има пръст в участта на Ангел Борисов. Но бях длъжен да създам версия, възможен вариант на истинските събития, игра, в която мъртвият и живите да бъдат отново заедно.

Ангел Борисов се е разделил с приятеля си Патронев към седем без петнадесет. Пътят му до Трета градска не е повече от двадесет минути.

Зорница го очаква.

Какво би могло да се случи, какви събития трябва да се разиграят в малката стая на панелния кошер, зад, спуснатите пердета на партерния прозорец?

Заговор?

Заговор се плете, за да бъде постигната някаква цел. Преди всичко материална облага. В случая с Ангел Борисов можеха да се намерят две основания: златото, което са притежавали общо с Патронев, и парите, изтеглени от спестовната каса два дни преди събитието.

Нима Зорница не беше организирала онзи малък заговор в Созопол с Патронев, в резултат на който Ева Борисова беше тръгнала с похитителя на моминското й сърце по пътищата на любовта. Разиграл се е съвременен вариант на отвличане на мома, стар български обичай. Действията на бащата са също така обичайни. Повече по интуиция, отколкото с факти, той разбрал ролята на Зорница за бягството на дъщеря му и стоварил върху нея сляпата си и до голяма степен немъжествена ярост.

От събитията в Созопол, които неведнъж бяха разнищвани в тия записки, може да се извади важно заключение: Зорница Стойнова е организирала веднъж заговор срещу Ангел Борисов, защо да не предположим, че е била последователна и е организирала нов заговор… В дебрите на женската психика може да покълне и да избуи желанието за отмъщение. Може би тя не изпитваше към Ангел Борисов само едно великодушно презрение. От опита в професията знаех, че желанието за отмъщение не е останало в атавистичното минало, всъщност то все още участвува доста активно в психиката на съвременния човек. Дали за Зорница Стойнова е било достатъчна отплата разиграването на влюбения и неуравновесен Ангел Борисов, дали не е замислила нещо по-съществено?

Хотелското момиче ми разказа подробно за конкурса.

Тя се била вторачила в Красен Билялов и неговата манекенка, тъй като била заложила един лев за тях… Всичко започнало с подстригване, но жичките бляскали в ръцете на фризьора. „Зорница ми харесваше много, тя е хубава, не знам дали сте виждали как се усмихва, какви зъби има, ами кожата и! Завидях й, че е толкова хубава, по-късно ми се е искало да плача… Към края на състезанието нашият вратар от хотела дойде в салона и прошепна нещо на Красен. Той остави четката и излезе. Като се върна, другите бяха вече готови. Той остана последен. Като свърши, каза нещо на Зорница и тогава видях, всички видяха, като че ли й прилоша. Лицето й се промени в един миг, бяло стана като камък. Но нищо. Беше още по-хубава, като че ли се отнесе някъде… После започна оценяването, обявиха им първата награда…“

Без да задавам въпроси, момичето потвърди разказа на Зорница. Наистина тя е научила страшната вест за гибелта на Борисов пред огледалото и след това с изключително самообладание продължила да изпълнява ролята си и, както каза при първата ни среща, трагизмът на вътрешното й състояние се трансформирал по някакъв странен начин върху лицето й и то станало съвършен фон за фризурата, току-що сътворена от майстора.

Вечерта и част от нощта прекарах в съседната дискотека като зрител. Бях решил да поканя момичето от рецепцията, но навреме видях на пръста й тънка златна халка. Нямах и повод за служебен разговор. Всичко, което можеше да се получи като следствен материал, бях изцедил от нея чрез разказа й за прекрасната Зорница.

Шумът и трясъкът в дискотеката ми осигуриха почивка, тъй като ме измъкнаха от тихия и подмолен свят на подозренията. Пиех си коняка и се радвах на младите хора. В този южнобългарски край породата на жените има особени качества — немного израснали момичета, с подчертано женствени форми, нисък ханш. Отдавах се на антропологически размисли. Към някогашното тракийско население се е прибавила след това кръвта на многобройни народности, трудно може да се говори за определен тип, преобладаваха тъмни очи и смугли лица, типът на славянското светлооко и широко лице се среща рядко. Все пак велика е била духовността на тези, които са оставили езика си, въпреки че не са наложили облика си.

Странни размисли под съпровода на дискомузиката.

Сгорещени лица, поклащащи се силуети, рамене, които се кършат в синкопите на лишен от плът ритъм, електронен отпечатък на ребра, ключици и прешлени, на една увличаща с упоритостта си, отказала се от сърце музика…

Късно през нощта се качих на влака, който трябваше да ме отведе в София.