Александър Карасимеонов
Двойна игра (17)

Глава XVII

През следващата нощ, към един, Владимир Патронев беше заловен във вилата на Ангел Борисов; след като разбил вратата и влязъл вътре, постът веднага извикал по радиото дежурна кола, само след четири минути вилата била обкръжена. Изчакали още петнадесет минути, за да може Патронев да остави достатъчно улики за действията си във вилата, след това му предложили да се предаде. Не предизвикал никакви усложнения.

При първия разпит заяви, че търсил скрити пари, които Ангел Борисов му дължал. След очна ставка с автомеханика призна всичко относно златото. Неговата версия изглежда така:

Честите пътувания на Борисов за чужбина родили идеята да прехвърлят злато, да го превръщат във валута, която да се събира в банкова сметка навън. След събирането на значителна сума, която ще ги осигури, двамата трябвало да прехвърлят вече собствените си персони при събраните девизи и да заживеят райски живот… Патронев признаваше с готовност всичко, което не ни интересуваше пряко. Макар че попаднахме всъщност на една малка, добре разработена златна мина, чието закриване вече можехме да отчетем като успех… Патронев не дочака да го питаме, а сам призна, че е разрязал пантите на капака над кладенеца, отдавна имал предположения, че Борисов може да използува кладенеца за скривалище, но нищо не намерил. Поне не се подавала никаква връв от водата, за която да са закачени съкровищата на двамата приятели. Може и да има нещо на дъното, каза Патронев, но е необходим леководолазен апарат, а аз нямах. Трябва да проверите дъното на кладенеца, може и да има нещо — даде ни съвет той.

Основанията му да търси скрито злато бяха следните: Борисов е пренасял злато досега само един път. Чакали да се събере повече, за да се намали повторяемостта на риска. От една година не бил изнасял, все отлагал, така че при него се събрало значително количество — според сметката на Патронев за десетина хиляди лева.

Разпитът на Патронев се провеждаше в моята стая. До вратата стоеше Донков. Полковник Троянски бе седнал отстрани до прозореца.

Патронев, недоспал, със зачервени очи и бледен, седеше срещу мен и рядко вдигаше глава. Говореше спокойно, като човек, отдавна премислил всичко. Но зад привидната психическа стабилност се криеше неврастеник, той изпитваше сега удоволствие да разказва подробно, без да прави сметка, че се самообвинява.

— Патронев — казах аз, — преди да започнем последната… и най-важна част от нашия разговор, предлагам ви да разкажете чистосърдечно всичко, което до този момент не сте ни съобщили във връзка, със смъртта на Ангел Борисов. Разбирате, че откровеното признание, извършено по собствена инициатива, може да повлияе значително на отношението на съда. Давам ви пет минути да помислите.

Патронев вдигна глава, погледна ме, прекара ръка по косата си, свали я с жест на съжаление и каза:

— Няма нужда да чакаме пет минути. Аз нямам нищо какво повече да кажа… Нищо общо с това, което е направил Ангел Борисов със себе си…

— Вие твърдите, че Ангел Борисов се е самоубил?

Патронев ме погледна стреснат. Чувството на опасност го накара в един миг да присвие очи.

— Аз не твърдя — каза той. — Така предполагам.

— Все пак вие го казахте с увереност. Имате ли основания да смятате, че Ангел Борисов е могъл да посегне на себе си?

— Нямам никакви основания — веднага отговори Патронев.

— Защо тогава говорите за самоубийство?

— Така се смята… Всички смятат така.

— Кой?

— Още първия път, когато се обадих в службата да го търся, ми казаха, че се е обесил.

— В службата беше съобщено, че Борисов е намерен обесен във вилата му. Нищо повече.

— Тогава не мога да обясня. Може би погрешно са разбрали.

Спомних си разказа на секретарката на Конов.

Патронев говореше спокойно.

Три чифта очи го наблюдаваха. Зорко се следеше и най-малкото му движение, вибрация на гласа, поглед, израз на лицето.

— До този момент вие не споменахте, че сте дошли в гаража на Спасов, за да се срещнете с Борисов. И че заедно с Борисов сте тръгнали в колата му.

— Не съм казал, но не го отричам.

— Защо не съобщихте?

— Не намерих, че това има някакво значение за вас.

— За нас има значение. Вие сте последният човек, който е виждал Борисов преди смъртта му. Разкажете ни подробно какво стана, след като напуснахте гаража.

Той се замисли, даде си вид, че се мъчи да си спомни или наистина се мъчеше да си спомни. От този миг всъщност Патронев започна да играе. Това бяха многобройни, незабележими на пръв поглед подробности, които сега придобиваха висока стойност: той изправи гръб, леко измести десния си крак, за да уравновеси стойката, устните му едва се стиснаха, долната челюст започна да притиска горната, леко затрептяха дъвкателните мускули…

— Нямахме уговорена среща. Аз бях разбрал от Спиридон, че той ще си взима колата, и затова дойдох. Исках да разговаряме за намеренията му във връзка със златото. Той очакваше да се уточни заминаването му за Швеция и аз исках просто да науча новини. За всичко това говорихме в колата… Той ми каза, че има среща в седем и ме запита къде да ме остави. Аз слязох на „Евлоги Георгиев“ при стадиона. След това повече не съм го виждал…

— В колко часа се разделихте?

— Към седем без петнайсет.

— Механикът даде показания, че сте напуснали гаража скоро след шест. Не по-късно от шест и петнайсет, тъй като Борисов бързал. Пътят с кола от гаража до стадиона не е повече от пет до осем минути в зависимост от това, как ще чакате на светофарите. А вие сте били с Борисов до шест и четиридесет и пет. Вместо осем минути — половин час…

— Той караше бавно.

— Не сте ли спирали?

— Не… Той караше бавно, освен това може и да греша в минутите.

— Какво точно ви каза Борисов?

— Предполагаше, че пътуването ще стане в първата половина на декември. Към дванадесети, ако получи потвърждение от фирмата.

— Други въпроси обсъждахте ли?

— Не си спомням… Не.

— Патронев, след като се разделихте, какво правихте? Опишете подробно.

— Отидох у един приятел и играх карти.

— По-точно, посочете адрес, имена, откога докога сте били там.

Патронев даде изчерпателни сведения за другите трима участници в карето, играли покер, започнали към осем, свършили около дванадесет, след което Патронев с такси се прибрал в къщи.

— С поръчка ли повикахте таксито?

— Не, взех го на улицата. След дванадесет по „Патриарх Евтимий“ не е трудно да се намери такси.

— Помните ли номера му?

— Не.

— Къде отидохте?

— Прибрах се в къщи.

— Някой видя ли ви?

— Не знам… Никой не ме видя. Късно беше. Най-много да са ме чули съседите.

— Към колко часа бяхте в къщи?

— Към дванадесет и половина.

— Значи не можете да намерите свидетели, които да докажат, че сте били в къщи след дванадесет и половина?…

— Не мога.

— Според данните на аутопсията смъртта на Борисов е настъпила между един и един и половина. За това време вие нямате алиби.

Патронев ме погледна объркан, като човек, който получава изненадващ удар и не знае как да отвърне. Моята пряка реплика трябваше да постигне точно такъв ефект. Реакцията му беше естествена — на объркан и изплашен човек. Но нищо повече.

Погледнах към Троянски — впил очи в лицето на Патронев, беше лик от икона, ясни очи, търсещи да прободат лъжата.

Съзнателно изместих с два часа напред предполагаемото време за смъртта на Борисов. Ясно беше, че Патронев ще откаже да бъде откровен по тази част, която би могла да хвърли светлина върху моралните мотиви на произшествието във вилата. Сега той трябваше да избира — да се бори за отхвърляне на обвинението в пряко участие в смъртта на Борисов или да разкаже откровено за собствените си предположения за пътя, който е изминал Борисов след раздялата си с него, за да стигне до въжето. И да признае, ако последният им разговор е могъл да послужи за тласък към трагичното решение на Борисов.

Патронев бързо се съвзе. Върху лицето му се появи огорчена усмивка. Изпари се осторожното и овладяно самообладание на човек, който не се чувствува заплашен. Зад пресиленото обидено огорчение, което се изписа на лицето му, Патронев не можеше да скрие уплахата си. По-късно, ако няма нищо общо със смъртта на Борисов, той ще си върне самообладанието, но сега не беше сигурен, не беше предвидил пряко обвинение.

— Виждате, Патронев, че следствието е длъжно да се насочи към вашето предполагаемо участие в събитията, които са станали във вилата. Ето защо още веднъж ви предлагам да бъдете съвсем откровен и да започнете отначало, без да спестявате нищо от истината. Това е във ваш интерес. Всичко, което стана между вас и Борисов, след като напуснахте гаража.

Настъпи продължително мълчание. Троянски нервно дърпаше носа си, знаех каква нужда изпитва в този момент от цигара. И тук той направи нещо, направи го с усета и с опита на човек, който стотици пъти е седял така пред едно смутено съзнание, на кръстопът пред колебанието кой път да бъде избран. Троянски тогава даде тласъка:

— Кажете, Патронев, кажете всичко, така наистина ще бъде най-добре…

Острият Троянски сега беше мек и загрижен като брат… При други обстоятелства циничният и прежалил себе си Патронев би приел добродушието на Троянски с подигравка… Сега той беше изненадан като гол човек.

Още няколко секунди напрегнато мълчание — и Патронев се предаде.

— Добре… Тя е дълга…

И Патронев бавно и навярно откровено, разказа историята, започнала през август в Созопол. Както я виждаше той, както беше участвувал — без сърце, без опасения, без задръжки — с чувството, че има право да вземе това, което само му се предлага. Обвързаността, общото престъпление със златото, вместо да го накара да бъде предпазлив, му дала правото, чрез трансформацията в неговото цинично съзнание, да я използува, за да неутрализира протестите на бащата на момичето. Така се стига до последната им среща, паметния разговор в колата на Борисов по пътя от гаража на автомеханика Спиридон Спасов до стадиона, където Патронев се разделил за последен път с Ангел Борисов.

— … Този път по-остро от друг път той ме предупреди, каза, че ме предупреждава за последен път да прекъсна връзката с дъщеря му… И този път, както винаги, аз му казах, че не може да се меси в живота на пълнолетната си дъщеря. Казах му, че тя има нужда от мъж… И ако не съм аз, ще бъде друг. Мога да му изредя безброй примери на подобни връзки, те са нещо нормално, ненормалното е, че той възприема всичко така… Той сякаш не ме чуваше, всъщност много пъти му го бях казвал, но той живееше като в някакъв сън, не можеше да излезе от него, все за едно мислеше и все по един начин. И това продължаваше месеци. Аз се дразнех, смятах го вече за глупост и тъпота. В края на краищата всеки трябва да живее своя живот и да не пречи на другите. Това му и казах… Той тогава отговори, че аз му преча да живее… И ме обвини, че съм причина да го напусне жената, която обичал… Зорница Стойнова… Тогава аз, признавам си, се вбесих и може би в това състояние му казах нещо, което не биваше да му казвам. Аз познавам отдавна Зорница Стойнова, а той си мислеше, че съм се запознал с нея, когато пристигнах в Созопол. В колата аз му го казах това… За да му обясня нещо друго, което стана причина за цялата история. Аз се познавах… доста добре със Зорница Стойнева и затова тя можеше да бъде съвсем искрена с мен. Един ден, когато Борисов заведе дъщеря си в Ахтопол, Зорница, крайно озлобена, ми описа цялата история с ревността на момичето… и ме помоли настоятелно да направя така, че момичето да се отдалечи, та да може Борисов да се отърве от комплексите си… Тя искаше да се омъжи за Борисов, а дъщерята й пречеше… Заявявам, че Зорница Стойнова ме помоли да й помогна, като намеря начин да отдалеча дъщерята от баща й Ангел Борисов… Момичето ми харесваше. Аз също по-късно се увлякох… И онази вечер в колата казах на Борисов истината — мислех си, че го правя за негово добро, той трябваше да знае по-точно какво представлява Зорница Стойнова и да не съжалява толкова за нея… Признавам, че постъпих може би нетактично. Така е. Но не мога да се обвинявам. Правех го за негово добро!… Как Борисов е стигнал до решението си за самоубийство, защо го е извършил — не знам и не мога да си обясня…

С това Патронев завърши изповедта си. Той не можеше да си обясни защо Борисов се е самоубил…

Може би през годините, които ще прекара в затвора заради златната афера, Патронев ще си обясни своето участие в трагедията на Борисов… Макар че според моите наблюдения един четиридесетгодишен мъж трудно променя възгледите си за живота… Отсега нататък той може само да се пригажда и преструва, но един хищник си остава винаги хищник.

Изведоха Патронев.

— Донков — казах, — записа ли адреса на картоиграчите?

— Да тръгвам ли?

— Тръгвай, работи бързо — освободи го Троянски.

Останахме сами с полковника да обменим най-новите си впечатления от белия свят. Троянски стоеше замислен пред прозореца. Лицето му бе замряло в ирония, устните се опънаха в нещо като усмивка, не това бе може би игра на светлината, лицето му отново се втвърди като гипсова отливка, покрита със стар бронз…

— Хубав номер — казах аз — изигра Борисов, като отнесе със себе си тайната на златото… Сега този Патронев, щом излезе след някоя и друга година, ще тръгне отново да търси златото, като иманяр ще обикаля местата, свързани с живота на бившия му съдружник и нещо като тъст, ще рови, ще разбива, ще копае. Но нищо няма да намери… Защото това е единственият смисъл на изчезването на Борисов. Неговото самоубийство загубва всякаква стойност, един безсмислен акт на самоунищожение… А така той си отмъщава на Патронев за всички злини…

Като произнасях последните думи, сам чувах, че гласът ми звучи неуверено. Този път усмивката разпъна устните на Троянски съвсем явно, това не беше никаква игра на светлината, а една насмешка.

— Макар че — отстъпих аз веднага — това предположение е много… така…

— Защо? — прекъсна ме Троянски, като си прибра усмивката. — Всичко това изглежда логично, щом приемаме, че Борисов се е самоубил. Какво ще правиш по-нататък…

— Мисля да приключвам следствието.

Троянски се изправи с ръка на стомаха, навярно го свиваше пак язвата, изви плещи и нещо изпука, гръбнакът му наместваше хрущялите си. Погледна ме остро с тези свои блъскащи се едно в друго очи и на излизане подхвърли:

— Както решиш…