Александър Карасимеонов
Двойна игра (23)

Глава XXIII

И така, две самоубийства, или каквото и да е там, тежаха на раменете ми.

Направих нов оглед в дома до Трета градска болница.

От книгите, които притежаваше Зорница, можеше да се предположи, че тази жена не е изпитвала особен интерес към книгоиздаването. Имаше обаче няколко албума с репродукции на великите. Навярно се е стремяла към близост с изкуството на изображението, нали си вадеше хляба с нещо, което се родее с рисуването — нейните кукли трябваше да оживеят под една ръка, употребяваща боя и четка…

Гардеробът на младата жена съдържаше неголям, но чудесен избор дрехи. Кожух. Визонено манто. Кога и пред кого ли е обличала това съкровище? Вълнени дрехи, жилетки, рокли и прочее, всичко от хубави платове, едва уловимият дъх на хубав парфюм… Както се вижда, има нещо вехтошарско в методите, които се прилагат в нашата професия. Качеството и цената на дрехите, знания, които един прекупвач на стари дрехи трябва да има! Навярно затова се появи и идеята ми във влака за Стара Загора — да се представя пред младата футболна двойка за фризьор… Конкретни и точни знания ми трябват за всичко, което заобикаля нашите клиенти в живота и в труда им. Необходимо е дори в някои случаи да се идентифицирам с тях! Изводът е, че Зорница е влагала всичките си доходи в дрехи, а възможно е като жена, ползуваща се с последователното преклонение на различни мъже през годините, в които е живяла сама, да е получавала по-голямата част от тези скъпи дрехи като знак на внимание и (това не бива да се премълчава, колкото и да го правя с нежелание) като отплата за възможните любезности, които тези мъже са получавали от красивата жена. От тези размисли до обикновената дума проституиране (действие, което в нашия живот може да има многобройни вариации) има само една крачка… Но на мен не ми се иска да направя тази крачка. За мъртвите или хубаво, или нищо! — мога ли да се скрия зад това рафинирано правило на етиката? Ако питам Троянски, знам какво ще ми отговори.

Усещам впрочем, че в тези записки започва да се промъква баладичен тон, който е резултат от отношението ми към загиналата жена… Съвсем ясно е, че тази мелодия не се връзва с играта, която се бе играла и която тепърва ще се играе.

Главното, заради което правех огледа, беше намирането на някакви, макар и нищожни следи, които да хвърлят съмнение върху очевидната чистота на това второ непонятно самоубийство. Но нищо не се намери. Розовият копринен халат, с който младата жена е отишла в банята, висеше на никелирана окачалка. Както и във вилата на Борисов, всичко подчертаваше, че подготовката и самоубийството са извършени с удивително спокойствие. Никакви следи на прибързаност, разхвърляни дрехи, сини пантофки с розови топки стояха една до друга пред ваната, сякаш Зорница, като е влизала във ваната, е имала намерение след това да излезе… Никакви следи от кръв нямаше по стените на ваната. Дисциплинирано и като че ли с известен опит тя разрязала във водата вените си, след това, докато хладнокръвно чакала смъртта, не е извадила кървящите си ръце от водата, сякаш е искала да създаде една съвършена картина за този, който ще отвори вратата…

Помнех друго самоубийство във вана. Преди две години един мъж, неколкократен посетител на психиатрията, беше издебнал отсъствието на близките си и срязал с ожесточение всички вени, които видял по тялото си… След това протегнал ръка навън, за да изгаси лампата в банята и оставил върху стената червен предупредителен знак, после кръвта му пръскала пода и стените на банята, докато той пипнешком в тъмнината легнал в своето последно водно легло.

Съпоставях спомена си за онази домашна кланица с изчистената, почти естетизирана картина на смъртта на красивата млада жена.

И тогава съвсем натрапчиво в главата ми се загнезди мисълта за идентичността на два начина на смърт — на Борисов и приятелката му — като две изключително добре аранжирани творения на зловещо изкуство, изпипани до най-дребните детайли.

 

 

Красен Билялов беше зает в първа смяна във фризьорския салон, затова го поканих на среща в нашето учреждение в три следобед. Оставих сам да определи времето на срещата, нещо, което е против обичая ни. Исках да приеме поканата като обикновен ход на следствието.

Около четиридесетгодишен мъж се показа на вратата, с тъмнобежов къс шлифер с колан, спортна кройка, с широки остри ревери. Слабо и бледо лице, бавни, отмерени движения.

Седна срещу мен. Запали цигарата, която му предложих. Тогава усетих нещо, в което по-късно се уверих: движенията му бяха забавени, също така и отговорите. Но тогава, в началото на разговора, усетих само мъгла или несъсредоточеност в погледа му… Той беше като че ли леко разсеян, противно на това, което можеше да се очаква при среща със следовател, нещо неприятно дори и за най-праведния човек.

— Моля ви да разкажете всичко, което знаете за гражданката Зорница Стойнова.

Неясна усмивка, размазана, без фокус.

— Ами какво по-точно… Не можете ли да ми задавате въпроси.

— Може би знаете какво е станало с нея?

— Да, чух… страшно и невероятно.

— Може би ще имате някакво обяснение за постъпката й.

— Нямам — отговори той вяло, като клатеше глава. — Нямам. Това е невероятно за мен… Всичко друго, но не и това!

— Откога се познавате с нея?

Той взе да движи пръстите си.

— Познавам я отдавна, може би има десетина години.

— Как се запознахте?

— Запознахме се, както обикновено става при нас. Мисля, че някой й беше препоръчал, тя дойде в нашия салон и, доколкото си спомням, поиска при мен да седне… Така стана. След това редовно посещаваше нашия салон.

— Кога за пръв път сте я поканили да ви… помогне като манекен?

Вялостта и странната разсеяност все повече го обхващаха.

— Ами какво да ви кажа… постепенно стана някак… Първия път я поканих… Не, всъщност в салона имаше ученички… Аз съм наставник, нещо като учител на тези които сега се учат. Помолих я да позволи едно от момичетата да поработи с косата й.

Той млъкна. Разсеяността сякаш съвсем го обхвана.

— После — подканих го аз.

— Правят се състезания и аз участвувам. Поканих я, понеже тя има… имаше много хубава коса, удобна за работа. Срещу заплащане, разбира се.

— От колко време работите с нея?

— От три години. Напоследък не искаше, но аз настоявах, защото не е лесно да се намери коса… подходящ човек за конкурс, лесно и бързо да се обработва. Нейната коса беше една на хиляда. Доплащах й от джоба си, хонорарите на предприятието ни са малки за такова участие. Защото жената трябва да има и артистичност, едно дърво, колкото и да го работиш…

— Значи Зорница притежаваше нещо повече?

— Да. Затова държах на нея.

— Последния път тя отказваше ли да участвува?

Той се замисли. Желанието му да говори съвсем секна.

— Отказваше.

— Защо?

— Не знам… Била се изморила… От какво, не знам. Била се изморила.

Той повтори последните думи с ядна насмешка, като че ли Зорница му е нанесла обида, която и сега, накарала го да забрави, че жената е мъртва го дразни.

— Познавате ли лицето Ангел Борисов?

— Познавам го — отвърна веднага той.

Това ме изненада. Очаквах, че дори да го познава фризьорът ще крие познанството си с приятеля на Зорница.

— Откога го познавате?

Ако имаше някакво отношение към почитателя на своя манекен, той не намираше за необходимо да го крие.

— Откога!… Откогато се появи в живота й.

— Тя ви се е изповядвала?

— Моля?

— Били сте толкова близък със Зорница Стойнова, че тя ви е разказвала за интимните си преживявания?

— Не! — отвърна той остро. — Никога нищо не е разказвала… Не беше от тези, които разказват… Имаше фалшиво възпитание, играеше на достойнство. Всъщност беше бедна жена и игрите й на големство и достойнство бяха като чифте пищови на гол корем… Тя умираше да се представя…

— Откъде тогава знаете за Ангел Борисов?

От този миг той започна да отговаря бързо и точно, напълно преодолял разсеяността си.

— Ами че този Ангел Борисов я дебнеше пред фризьорския салон. Причакваше я отвън. Веднъж тя, като го видя през стъклата на витрината, стана от стола, както я работех, отиде при него и го доведе. Запозна го с мен и с колегите.

— По-късно виждали ли сте я с Ангел Борисов. Напоследък, тази есен?…

— Не! — отговори твърдо фризьорът.

— Разкажете, кога за пръв път разбрахте, че се е самоубил?

— Тогава… На конкурса в Стара Загора. Тъкмо на състезанието… Казаха ми, че някой търси Зорница спешно по телефона. Тя, разбира се, не можеше да стане от стола, когато стотици хора гледат… Портиерът каза, че се отнася за смъртен случай и непременно трябва някой да говори. Отидох аз. Някакъв мъж искаше да съобщя на Зорница, че Ангел Борисов се е обесил…

— Знаете ли кой се е обадил тогава по телефона?

— Тя смяташе, че е един приятел на Борисов…

— Името Патронев говори ли ви нещо?

— Мисля, че е това име… Най-малкото, чувал съм го от нея.

— Какво знаете за взаимоотношенията на Зорница с приятеля й Ангел Борисов?

— Близки бяха… Много я ревнуваше.

— Какви бяха отношенията им в последно време?

— Не мога да ви кажа… В последно време имах домашни неприятности — дъщеря ми се разболя от хепатит. Почти не бях виждал Зорница. Само двата дни на конкурса в Стара Загора и обратно.

— Кога заминахте за конкурса? Разкажете подробно за деня, в който сте пътували за Стара Загора.

— Аз бях на смяна сутринта и тръгнахме следобед към пет.

— В колко пристигнахте в Стара Загора?

Това беше въпросът! Забих очи в лицето на Красен Билялов.

Той не вдигна глава. Забави се един миг. След това каза кратко:

— В три… през нощта.

Ако ме погледне, ще види ядосан следовател. Не избързах ли с този въпрос? Станах да налея вода от гарафата.

Той впи за миг очи в мен.

Седнах и казах спокойно:

— Много дълго сте пътували…

— Спряхме в мотела пред Пловдив. Вечеряхме в ресторанта, след това спряхме в Пловдив и се разхождахме, беше топла вечер. Гледахме програмата в един бар и чак към дванадесет и половина продължихме за Стара Загора.

— Спомняте ли си някой — келнер или друг, — който би могъл да потвърди разказа ви?

— Разбирам, че се нуждая от алиби, така ли?

— Правила, гражданино, правила.

— Не мога да си спомня… В ресторанта на мотела сервираше един сравнително млад келнер, пък плешив… А в бара в града не мога никого да си спомня…

И така, Билялов потвърди това, което бях открил — че двамата са пристигнали в Стара Загора много след полунощ. И в същото време отрече показанията на Зорница. Зорница бе разказвала друго. Защо? Отложих този въпрос. Не бях готов за този разговор. Сбогувах се с Красен Билялов, като мислено се заканих за следващата ни среща. Нека знае, че има алиби.

В началото на разговора Красен Билялов изглеждаше или се правеше на разсеян човек. Постепенно, преодолявайки необяснимата си апатия, той изостряше точността на отговорите. За да стигне до последния отговор, от който зависеше всичко. И този отговор беше точен, изчерпателен, обмислен, поднесен леко и дори с удоволствие.

Зорница Стойнова беше казала, че пристигнали вечерта в Стара Загора, след това легнала рано, за да си почине преди конкурса (нещо много по-логично, отколкото нощните приключения по мотели и барове, за които разказа Билялов), но, продължаваше Зорница, дълго не могла да заспи, сякаш предчувствувайки или усещайки с някакво шесто чувство какво става през тези часове в София — времето, в което Ангел Борисов се е приближавал към въжето.

Имах нейните устни показания, чийто единствен свидетел бях аз, сега те губеха силата си, тъй като Зорница отсъствува и няма никаква вероятност да се появи… Но вече съвсем сигурно беше, че и този разказ на Зорница е една измислица, в която тя доста добре се беше вживяла и беше изиграла с такава естественост, подкрепена дори от мотивите на едно естествено поведение, че аз тогава нямах основания да го подложа на съмнение. По-късно, след като неколкократно се уверих в способността й да променя действителността, да създава една втора, измислена от нея, но като че ли по-убедителна и приемлива действителност, тогава аз тръгнах за Стара Загора и, както се видя, за последен път се уверих в способността й за устно творчество.

Основен оставаше въпросът: защо Зорница Стойнова е измислила всичко това, вместо да разкаже, че заедно с работодателя си е прекарала преприятно същата тази нощ, през която Ангел си е поставил примката.

Възможният отговор на този въпрос е: Зорница не иска да се знае, че се е веселила тази нощ, по времето, когато приятелят й си е поставил примката, и разказва една версия, без да предвиди, че тя може да бъде проверена. Тя не се е чувствувала заплашена и затова не е оглеждала измислицата си, навярно готова да се откаже от нея, както и от всички други измислици, като има оправдание — иска да отдалечи от себе си всичко, което е било свързано с последните часове на Борисов, тъй като не е виновна за това, което е станало с него.

Докато се разхождах из стаята с тия мисли, пристигна Донков. Сред следствените материали, които избрахме от дома на Зорница за изследване в лабораторията, имаше един лист. Този обикновен лист за писма лежеше върху няколко други листа. Можеше да се предположи, че ако е писала нещо, Зорница може би е използувала за подложка другите листа и нещо от текста е оставило следи върху най-горния.

По вида на Донков разбрах, че носи нещо важно.

Той внимателно извади от чантата си една папка, внимателно я отвори и ми показа празния кариран лист.

— Писано е върху него. Но неведнъж, а повече, най-малко два текста са наслагани един върху друг. Писано е с химикалка, следите са нищожни, наслагани една върху друга, невъзможно е да се разшифроват. Все пак има нещо. Най-отгоре на листа — Донков ми посочи мястото — има единична следа. Не цялостна, но като се съпостави размерът на буквите и частите от изписването на буквите — хората от лабораторията са сигурни, — се чете следният текст: „другарю следовател“. Това е възможно обръщение в едно писмо, за което повече нищо друго не можеше да се разшифрова… Може да се предполага само за четири отделни думи със следното значение: някъде на границата на горната трета от листа, думата „каса“, по-надолу „решение“, след това, най-отдолу — „подтик“.

Донков ми предаде листа копие, изготвен в лабораторията, върху който разчетените думи от изчезналото писмо бяха разположени на съответните им места. Една шифрограма на възможната изповед на майсторката на сувенири.

Докладвах на Троянски за разпита на фризьора и намерения отпечатък от писмо на Зорница до… мен. Аз бях човекът, към когото тя можеше да се обърне. Изглеждаше логично, ако е сложила край на живота си. Много често самоубийците чувствуват необходимост да съобщят на човечеството, че сами взимат своето решение и понякога искат човечеството да знае мотивите на това решение. Съществуването на писмо, оставено от Зорница, можеше да бъде в подкрепа на версията за самоубийство.

Отново посетих, дома й.

Рових се във всяко ъгълче. Кофата за боклук с цялото й съдържание, изследвана вече веднъж най-внимателно, отново беше обект на най-щателен преглед. В къщата нямаше печка, жената се отопляваше с електричество и нямаше къде да бъде изгорено това писмо. Обиколих около прозорците й, да не би да го е изхвърлила. Никакъв резултат. Писмото беше изчезнало. Но неговото съществование не подлежеше на съмнение. Сега то щеше да присъствува в хода на следствието задочно, но тежко, много по-тежко, отколкото ако беше намерено. Сега границите на неговото съдържание бяха толкова широки, колкото е широка възможността да се изгражда миналото по отдавна изтлели сенки.

Отново прегледах материалите по самоубийството на Ангел Борисов. Всички данни от лабораторията.

Протокола за аутопсията. Там имаше подробност, на която по-рано не бях отдал значение: установено бе силно стеснение на коронарните съдове на сърцето.

Позвъних на хирурга, който беше правил аутопсията. Той ми даде следния отговор:

— Спомням си добре, защото ми направи впечатление, че този човек не се е оплаквал от сърце, дори мисля, че ви запитах дали не е установено да се е лекувал, намерени ли са изследвания, лекарства и прочее.

— Да — отвърнах, — тогава проверявахме, но не се установи да се е оплаквал или лекувал. Никой от близките му не беше чувал от него да се е оплаквал от лошо здраве.

— Тези изменения са далеч от нормалните за възрастта на Борисов… Но повечето заболели свикват със състоянието си, не му отдават значение, несъзнателно, рефлективно пригаждат начина си на живот към заболяването и то не дава остри пристъпи, докато изведнъж се стовари върху им с някой тежък инфаркт. Ако този човек беше получил инфаркт, това щеше да бъде край за него… Може би той просто беше изпреварил…

— Сигурно ли е, че не е имало никакви данни за сърдечен пристъп онази вечер преди смъртта му…

— Нямаше данни за тромбоза. Но тежко физическо напрежение или психически стрес са могли да предизвикат функционални смущения… Така че сърдечен пристъп с чувство на болка, прилошаване, задушаване е можел да има.

Главният резултат от разговора с хирурга беше, че се установи лошо състояние на здравето на Борисов, което той е криел или просто понасял, но което в момент на тежко преживяване е могло да се изостри не само като сърдечно смущение, но и като силно потискащ фактор, натрупването на чувство за немощ и обреченост, остра психическа неприспособимост към житейските обстоятелства, подтик към бягство…

И това тълкуване, както се вижда, би могло да бъде потвърждение на версията за самоубийство.