Александър Карасимеонов
Двойна игра (16)

Глава XVI

Към пет, или малко след четири и половина, тъкмо като дописвах последните изречения на доклада за Троянски, по телефона получих второ повикване — дори плоската мембрана на слушалката затрептя с неочаквана мелодичност. Търсеше ме майсторката на сувенири, Зорница Стойнова. Искала да ме види. Хубаво, че съм бил оставил служебния си номер. Така могла веднага да установи връзка, за да предотврати ново нещастие. Какво нещастие? Не може да говори по телефона, иска среща.

Не я поканих в службата. Предпочетох да се разходя отново до Трета градска болница, да изпия едно кафе на хубавата Зорница. Този квартал с нищо не привлича, той е една салата от стари и нови постройки, от нови асфалтирани улици и издънен старовремски паваж.

Докато пътувах натам, си мислех с лека усмивка за прогнозите на Зорница Стойнова. Не очаквах нови нещастия, поне що се отнася до нея, тази жена изглеждаше добре подготвена за всички изненади на живота. Може би Зорница играеше някаква своя игра и така както, я познавах, щеше да бъде нещо, свързано с нейната изгода. Може би дъщерята на Ангел Борисов, момичето Ева, е стигнало по неведомите пътища на самообвинения и обвинения до мисълта, че трябва да изясни отговорностите за събитията през паметното лято в Созопол. Ако е така, то думите на Зорница за предстоящо ново нещастие може би не са празни приказки. Мислите, с които приближавах дома на Зорница, все повече се въртяха около потъналата в самотата си дъщеря на обесения.

Бях отново поканен в познатата ми работна стая на Зорница. Сега масата бе освободена от малката куклена армия и застлана с красиво бродирана ленена покривка. В средата стърчеше висока ваза с три големи лилави хризантеми, разперили безброй нежни пипала като подводни животни.

— Виждам — казах, — че куклите са тръгнали да завоюват сърцата на туристите.

— Така е горе-долу — отвърна Зорница, — изпълних си плана предсрочно, сега ще бъда свободна… Това е удобството на нашата надомна работа.

— Какво се е случило? — запитах аз.

Лицето й се опъна, не се появи тревога, както можеше да се очаква от нейните предварителни заявления, а по-скоро злост, но делова злост, както и беше присъщо.

— Когато се видяхме миналия път, аз ви разказах за онзи човек, Патронев, който в Созопол се завъртя около дъщерята на Ангел и я отмъкна. Но не ви казах, че преди около месец той ме посети, дойде направо в къщи…

Вече бях престанал да се изненадвам, щом чуех името Патронев. Дори, рекох си, как не се сетих още по пътя, че ще стане дума за Патронев! По теорията на вероятностите неговото неизменно появяване трябваше най-после да наруши своята последователност, но ето че пак този мъж, когото познавах само от снимката, с тежката масивна челюст на булдог, се представяше в съответното време, името му се произнасяше, нямаше сила, изглежда, която би могла да попречи на неговото поредно явяване. Зачуди ме и признанието на Зорница, че е премълчала при първия ни разговор за посещението на Патронев.

— Един миг, кафето вече е готово, да го поднеса. Искате ли сладко от смокини? От първия цвят е, това лято си го купих от хазяйката в Созопол, чудесно сладко, е, ще го опитате ли?

— С удоволствие!

Отново седяхме един срещу друг, пиехме кафето, пред мен искряха с отровно зелена светлина три смокини в малка бяла чинийка.

— Чудех се за какво може да ме търси и какво общо имам с него, след като стана онзи голям скандал! Не ме питаше искам ли да го видя. Направо дойде по време на работа. Каза, че заради всичко, което се случило в Созопол и след това, Ангел му се сърди. Дълго и излишно говори на тази тема. Аз мълчах. Не бях луда да му се изповядвам, че не се виждам с Ангел. В интимните си работи не давам да ми се бъркат. От мен, каза той, иска да му помогна да си оправят отношенията, защото двамата били обвързани с общи интереси и не бивало работата да страда от личните отношения. Запита дали не зная каква е тази обща работа. Нищо не знаех, разбира се, това му и казах, но той продължи да ме разпитва — трябвало, непременно трябвало да знам. А аз не знаех! И досега не знам! Тогава се ядосах и понеже нищо не разбирах, не обърнах внимание на този разговор. Най-после ме остави на мира, отиде си…

В разказа на Зорница преобладаваха обидени нотки, тя разказваше нещо, което не би трябвало да й се случи, че преди всичко е обидена, а след това изплашена. Следях с интерес промяната, която ставаше с нея.

— Дойде отново днес, пак така нахално и без предизвестие. В наше време има телефони, само простаците идват направо… Всъщност трябва да се успокоя. Ще съкратя, излишно е да се поддавам на чувствата си. Чувствителният човек е една беззащитна овца в нашия вълчи свят.

Зорница ме погледна, за да провери дали оценявам искреността на нейното преживяване. Кимнах с глава, потвърждавах съчувствието, което тя очакваше от мен.

— И знаете ли какво ме запита той?… Запита ме къде е златото на Ангел Борисов.

Златото на Ангел Борисов! Мухъл, гнили дъски, жълт пергамент, завещание, делва с монети… Златото на обесения! Само че в това нямаше нищо от романтичните заглавия. Това си беше точно така, Ангел бе висял известно време на куката във вилата си.

Младата жена ме погледна със сухи горящи очи и каза:

— Имате ли представа за това злато, има ли такова нещо?

Вдигнах рамене.

— Не искам — продължи тя — да ми разказвате вашите тайни, но все пак от къде на къде злато, и то Ангел, който беше един честен човек, ако махнем личните му недостатъци, които по-скоро пречеха на него, отколкото на другите… Какво злато?

— Не знам — отвърнах, — не съм чувал за никакво злато.

Зорница се вълнуваше, гръдта й потрепваше в кратки конвулсии, сърцето й правеше синкопи, свиваше гърлото, прекъсваше дъха.

Сега виждам, че нито за миг не се изплаших за майсторката на сувенири. Сцената, ако тя си я беше предварително намислила, не ми подействува. Но тя ме поглеждаше, за да провери ефекта, искаше съчувствие.

— Не се вълнувайте — казах, — и без това много сте преживели.

Съчувствените думи наливат масло в огъня. Стана и изчезна зад вратата. Засъска течаща вода. Интересно, помислих си, дали си плиска лицето, ще й отиде рисунката по дяволите!

С труд потискам желанието да оцветя онзи разговор с всичко, което се случи по-късно. Като опознаваме един човек, познанието ни не се изгражда отведнъж, като снимка. Образът на човека се лепи постепенно, както се излепва глава от глина, постепенно главата заприличва все повече на себе си. Докато ядях смокините, си припомнях тежкия аромат, който лази през лятото край обветрените стени на крайморските къщи, чиято единствена защита са тъмнозелените широколисти, ниско разклонени смокинови дървета! Дъх на смокини.

Зорница донесе със себе си дъх на валериан, който се смеси със смокинения аромат. Получи се не особено приятна смес. Лицето й бе бяло и застинало. Миризмата на валериан на мене ми подействува в обратна посока. Реших да се съсредоточа в служебната задача.

— Извинете ме — продължи тя, — ще се постарая да говоря спокойно… Патронев настояваше, че трябва да знам къде е златото, което е притежавал Ангел Борисов. Сега разбирам, че още първия път той е подозирал, че Ангел крие това злато при мен. Повторих му сто пъти, че не знам нищо. Това все повече го дразнеше… Страх ме е, като си спомням. Вдигна ръка, за малко щеше да ме удари, лицето му беше като на луд. Но не посмя. Щях да припадна от ужас. Не посмя да ме удари, само каза едно нещо и си отиде. Каза, че ми оставя един ден да помисля и довечера отново ще дойде. Да го чакам. Ако ме няма, да се сърдя след това на себе си. Дава ми последна възможност да му кажа за златото. И си отиде.

— Ще се съгласите ли да оставим човек във вашия дом за тази нощ?

— Съгласна съм. Но аз ще се махна.

— Напротив. Трябва да сте тук, да водите разговор и да имаме доказателства, че Патронев ви заплашва.

Зорница се замисли, колебаеше се искрено, но накрая се съгласи.

— Докато не дойде нашият човек, не отваряйте на никого.

Бързо се върнах в службата.

Оставихме един човек при Зорница. Друг се настани в отсрещния вход. Но Патронев не се появи повече в нейния дом.