Александър Карасимеонов
Двойна игра (4)

Глава IV

Настана обяд, мъглата започна да се разрежда.

Троянски беше в стаята си. Когато го свие язвата, това става всяка есен и всяка пролет, той не посещава стола, носи нещо диетично, след това си дояжда в къщи. Като се приближавах към службата, се надявах, че е решил да прекара обедната си почивка далеч от любимата работна маса. Но го намерих точно там.

Бях почукал и в подчинение на неговата покана се озовах пред самия Троянски.

— Седни, недей да ми стърчиш.

Бях застанал пред прозореца.

— И не ме карай да гледам срещу светлината, да не мислиш, че само ти си дефектен в зрението.

Направих няколко крачки из стаята, като че ли се колебаех дали да седна, а всъщност да покажа на Троянски, че не изпълнявам като автомат заповедите, после се настаних на стола срещу него.

— Надявах се, че сте на обяд, другарю Троянски, и че ще можем да отложим този разговор, всъщност надникнах само така, да се видим уж, но сега ще трябва да извадя нещо от чантата на следотърсача.

— Никой още не те е удостоявал с това звание, уважаеми.

— Но аз поне себе си сам мога да наричам така, нали?

— Можеш, но пред други, не пред мен. Хвали се колкото щеш пред Недялка. Тя може да те смята за когото си иска…

— Май че — казах — и пред нея не мога да си пъча гърдите. И тя ми натиска главата във водата. Просто ще ме удавите.

— Ха, ха, ха… — разсмя се Троянски.

Голямо удоволствие беше за него, че Неда също изпитва съмнения.

Троянски се смееше, изходната точка на нашия разговор беше добра. Оттук нататък, като го ядосам, ще стигне най-много до постоянното си състояние на мрачна взискателност и злоба. Страшното беше да почвам, когато е обладан от подозрителната си взискателност…

Пояснявам: Троянски по времето, когато се сближихме, не беше това готово да те захапе куче, което е сега. Беше винаги напрегнат, но не обладан от мрачни мисли човек, слабото му лице, с остри сближени очи, беше строго, но погледът му бе на човек, който е готов да смени строгостта си, ако… ако му се харесаш. Той те гледа и трябва да направиш нещо, за да му се харесаш. Щом те хареса, работата е лесна…

Само че малко по-късно (за нещастие вече ме беше примамил под служебното си крило) Троянски получи тежък кръвоизлив от язва. Не от весел живот! И трябваше да се откаже от всичките осемдесет цигари дневно, които се изхитряше да изпуши. Липсата на никотиновия допинг се стовари като тежко проклятие върху Троянски и характерът му се измени. Стана злобен и несправедлив. И мнителен. Ако не го ценяха толкова много в службата, щеше да получи повишение с удобен стол в глуха линия. Успя да се скара с началника на службата и с всичките си колеги по ранг. Всички, които бяхме подчинени на Троянски, получавахме по време на изблиците му унищожаващи преценки. Но кой знае защо — навярно така хората се отнасят към лудориите на децата, — след първите изблици всички започнаха да се отнасят към Троянски с търпение и великодушие, още повече, че той не помнеше своите антипатии, като че ли никога не ги е изпитвал, въпреки че ги е демонстрирал с отчаяни епитети. Когато беше в добро настроение, той отново си придобиваше братския тон и тогава подчинените му не се чувствуваха нито с един сантиметър по-ниско от него. Той се отнасяше с тях като със скъпи неразделни приятели.

Но главното беше, че Троянски си разбираше от работата. Блестящите решения на няколко от най-заплетените истории от последните години са наредени сред класиката на следователските шедьоври.

Така си водех аз разговорите с него. Нащрек. Разигравах етюди, приспособявах се към неговото настроение. Душех и се ослушвах, преди да вляза в стаята му, да чуя някакви звуци, да разбера какво и как да го направя.

— Посетих службата и родителите — докладвах кратко.

Троянски подви устни и ме погледна под вежди, като чукаше нервно с молив по масата, като че ли много бързаше за някъде.

— Зает ли сте нещо, да не би да преча? — казах.

Знаех, че не бърза заникъде. Играех на деликатност.

— Хайде, хайде, говори!

— Ами че никакви, ни най-малки данни за участието на други. Не намерих опаковка на приспивателното. Остава да прегледам отново колата. Би могъл да се е натъпкал с хапчетата непосредствено преди да напусне колата. Въпреки че при първия оглед нищо не се откри. Сигурен съм, че няма и сега да открием. Но все пак ще проверя отново.

— Какво чакаш досега?

— Не намерих колата. Няма я пред дома на дъщерята. Нито пред дома на родителите.

— Друго нещо?

— Няма.

— Има… Сигурно има. Казвай.

— Едно листче с четири телефонни номера. Вчера ги намерих в служебното чекмедже на нашия клиент. Дадох ги на Донков тази сутрин да разбере чии са.

— Още?…

— Звъннах на два от телефоните. Вторият вдигнаха, но не се обадиха. Така се дебнехме около две минути. След това затвориха. Ще бъде интересно, като разберем чий е.

— Голяма работа! Да не мислиш, че ще получиш решението по телефона. Като телефонни услуги, завъртяваш телефона и отсреща ти дават знак: ела, вълчо, изяж ме! Остави телефоните, ами се срещай с дъщерята. Но не чувам нищо по най-важното.

Мълчание. Кое е най-важното? Много важни неща има при едно следствие. Любимият номер на Троянски. Откровеното признание в безсилие, това си го знаех отдавна, щеше да достави на Троянски необходимото удоволствие, за да можем да продължим разговора във възпитан тон.

— Признавам, че така, както съм наредил нещата в главата си, още не ми е съвсем ясно кое е най-важното.

— Записната книжка на Борисов, уважаеми. Нарочно не ти наблегнах за отсъствието й в документите, които си намерил у Борисов. Ти просто отчете отсъствието на тефтерче за телефони и адреси. Нещо, което не е възможно човек като Борисов да не е притежавал. Без такова тефтерче чиновник като Борисов не би могъл да просъществува и един ден. А ти, уважаеми, не обръщаш внимание на това, все едно да се чудиш защо е тъмно и да не се сещаш, че трябва да запалиш лампата. Е, кажи сега, как да гледам на теб. Какво искате вие, сукалчета ще си останете за цял живот. Ами че аз отговарям за вас бе. Отговарям за теб, нали аз те домъкнах тука човек да те правя…

Тирадата на Троянски би могла да продължи. Нейни варианти бях чувал най-различни, този път темата беше от най-благородните — отговорността му за моето професионално развитие.

Тук аз извадих от вътрешния си джоб старото сиво тефтерче на Борисов в захабена пластмасова обвивка и с напукани ръбчета. Оставих го под носа на Троянски.

— Какво е това? — запита той, като изтегли врат назад, понеже е далекоглед.

— Стара записна книжка. Намерих я у родителите му. Там има едно чекмедже със стари вещи на Борисов. Преди две години си преписал номерата и адресите в нова книжка — тази е доста изхабена, пък и препълнена. И оставил старата си книжка в чекмеджето… Не съм имал време да я проучвам…

Троянски млъкна, започна да си търка върха на носа, щипеше го замислено, в главата му протичаха едновременно две действия — разбираше, с мигновеното пречупване на човек с изострени нерви, че е бил несправедлив, и сега се чудеше дали да изсумти одобрително, или да не си прави такъв труд. Но второто действие — любопитство към новия следствен материал, с който го бях зашеметил, му даваше възможност да разиграе толкова силен интерес към тефтерчето, че не може дори да ме потупа по рамото. Той се отказа от сантименталности и запрелиства тефтерчето.

— Добре — каза, като ми го върна. — Това е добре. Макар че е старо. Но две години не са чак толкова много. Може би ще изскочи нещо от това тефтерче. Но това е тънка и грижлива работа. Изисква хитрост, и нюх, нос изисква, братче, нос! Добре! Пожелавам ти да хванеш поне едно малко рибе… Друго имаш ли?

— Нямам — отвърнах.

— Ще направим ли довечера един блицтурнир?

— Ще се видя с Неда — отвърнах. — Към седем.

Троянски не смееше открито да ревнува от момичето, но аз много добре знаех, че в момента му нанесох неприятен удар под лъжичката. Трябваше максимално да го омекотя.

— Мога, разбира се, да й кажа нещо…

— Това момиче е ненаситно бе. Но нищо, тя има предимство пред старите приятели. Така е, братко. Това си е закон на живота… Ако пък нещо… Звънни… Ще се чуем, ще обсъдим…

— Слушам — казах, вече изправен. — Свободен ли съм?

— Карай — отвърна Троянски…

 

 

В стаята си не намерих Донков, но работата, която му възложих, беше свършена. Към младия Донков, изпратен на стаж при нас, се отнасях външно с високомерие. Трябваше да има някой, върху когото да пробвам уроците, които Троянски даваше на мен. Държах момчето строго, затова, като не го намерих в стаята, се зарадвах, че ще мога да изиграя един от номерата на шефа. Вече си избрах варианта на дълго мълчание, мрачно, след това леко нагрубяване, после в зависимост от реакцията на Донков щях да обърна тона така, че да предизвикам умиление и благодарност за късата си омраза. Донков беше оставил бележка, в която искаше половин ден отпуск по домашни причини. И малък доклад за притежателите на телефонните номера от листчето на Борисов.

Първият номер беше на Спиридон Спасов, автомеханик. Адресът му беше някъде из квартал „Изток“, така впрочем показваше и номерът на централата — 72… Сигурно този Спиридон Спасов е домашният лекар на волвото на Борисов, сега притежание по наследство на осемнайсетгодишната Ева Борисова. Механикът можеше да бъде оставен извън кръга на интересуващите ме лица.

Вторият номер… да, това пък беше номерът на самата Ева Борисова, значи с нея имах чест да си мълча по телефона. Неизвестно защо беше това мълчание от нейна страна, макар че обяснимо е нежеланието на момичето, ако то преживява тежко смъртта на баща си, да влиза в контакти, може би то чакаше да чуе определен глас, а с други хора не желаеше да разговаря. Колко прав беше Троянски, казах си аз назидателно, когато моментално прецени, че едно мълчание не може да говори. И все пак, рекох си аз, и все пак… Може би пък задачата да има обратно решение. Може би момичето не искаше да разговаря с точно определен глас и това вече съдържаше в себе си мъничко нещо любопитно.

Третият номер беше на някой си Владимир Патронев, жилище на края на „Ботевградското шосе“, в близост до кремиковските комини, според данните, инженер-химик, живее във ведомствените жилища на комбината, несемеен.

Четвъртият номер принадлежеше на гражданката Зорница Стойнова. Работи в кооперация за сувенири. До този миг никакви нишки не свързваха Зорница с известните ми бои от биографията на Борисов. Ще чакам, помислих си, по-нататък, тръгнал съм по пътя и той може да ме изведе и до спирката на майсторката на сувенири.

Обади ми се по телефона Неда.

— Обядвал ли си? — запита тя.

— Не — отвърнах и погледнах часовника си. Показваше два и двайсет, сбогом на стола.

— Аз се намирам в новотел „Европа“. Това не е толкова далеч от твоята служебна бърлога.

— Какво търсиш там?

— Моля?

Тонът ми, тонът ми — помислих си. Тонът ми е лош, звучи бащински, дори по-лошо, като на ревнив годеник.

— Искам да кажа, че е толкова интересно, дето си попаднала в този край на селото, толкова близо до мен, това ме изненадва приятно.

— Аха, изненадва те значи… Добре, като те изненадва приятно, значи няма да имаш нищо против, ако ме поканиш на обяд в ресторанта на новотела. Аз впрочем съм ти запазила място до себе си на една свободна маса. Да го пазя ли?

Ето това са моментите, когато не мога да преодолея себе си. Можех да отида, макар и с угризение на съвестта, че не си върша работата, но усетих голяма вътрешна съпротива. Това момиче водеше някакъв свой живот, в който аз не можех да проникна въпреки всичките си професионални заложби и знания.

Защо тя е в новотел „Европа“? Като се яви този въпрос, реших, че никога няма да потърся отговор. Всеки човек е свободен. Свободен е, ако иска да застане на главата си. Скрих, разбира се, обзелия ме яд.

— Много съжалявам — излъгах аз безмилостно, — много съжалявам, но известният ти другар Троянски ми е определил среща за три часа.

— Жалко — каза Неда.

— Наистина много съжалявам… Остава си уговорката за седем, нали?

— Не! Затова ти се обадих сега. Исках да ти подхвърля утешителна печалба, но ти се отказваш… Довечера съм заета с…

— Добре, добре, — прекъснах я аз. Не желаех никакви обяснения, пък и сега трябваше да се замазва онзи тон на ревнивия годеник. — Няма значение кажи кога ще се видим?

Неда се замисли. Аха, казах си, сега трябва да смели моята незаинтересованост за тазнощните й занимания. Чувах дъха й, човек се задъхва при остър завой.

— Ами… — каза тя най-после — да вземем да се видим тогава пък утре, пак в седем.

— На същото място ли?

— Да. Домът на покойниците на „Раковски“.

— Уговорено. До утре.

— Довиждане — отвърна тихо Недялка.

Купих си две кифли от бюфета и двойно кафе.

Винаги когато се докосвах до Нединото житие, ме обземаше несигурност, една празнина усещах в областта на стомаха, пък и празнина в главата си. Животът на Неда до момента на срещата й с мен? Засега имах само късчета от него, все едно да възстановяваш накъсан ръкопис, парчетата да идват едно по едно, отначало без никаква връзка едно с друго, после да се оформят части от целия лист, но все още несвързани помежду си.

По времето, в което се води разказът за предполагаемото самоубийство на Ангел Борисов, размислите върху биографията на Неда ме бяха уморили или всъщност обезкуражен се чувствувах, затова бях престанал да се занимавам с възстановяването на скъсания лист. Или чувството ми, че ме очакват изненади, се дължи на моята преувеличена от професията подозрителност, или наистина краткото минало на Неда съдържа вълнуващи подробности.

В бюфета на ведомството по това време беше безлюдно, само кръглата бюфетчийка Виолета бършеше спокойно и с видимо удоволствие масите. Някой натисна отвън дръжката на вратата, но тя не се отвори. Виолета правеше следобедна почивка. Моето присъствие навярно й пречи.

— Да се махам ли, Вили?

— Не… — отвърна тя спокойно. — Стой си, не ми пречиш.

Продължих да си сърбам кафето.

Защо всъщност отлагах срещата с дъщерята на Борисов?

Никакъв свестен отговор не можеше да се даде на този въпрос. Това бяха токове на предчувствието, както би се изразил един привърженик на интуитивното начало в криминалистиката. Тогава, като правех сметка на всичките си придобивки през последните три дни, видях, че те не са много.

Намирам се някъде в началото. Не е разрешен преди всичко главният въпрос: има ли Борисов помощници в преселването си на оня свят, или сам го е извършил. Самоубийство или убийство? Докато не се реши категорично този въпрос, не може да се върви наникъде. В единия случай моят дял в живота на Борисови щеше да се ограничи до нищожни размери. Много скоро бих могъл да изкажа окончателните си съболезнования и да се постарая да забравя по-скоро нещастното семейство.

Обстоятелства в полза на алтернативата: приспивателното, изпито от Борисов, гънката върху сакото, която може да се получи след дълго притискане при неподвижно положение на тялото. Отсъствието на тефтерчето с телефони и адреси. Прекалената чистота в действията на Борисов във вилата. Нито едно от тези обстоятелства само по себе си не може да представлява достатъчен аргумент в полза на намесата на други лица. Но всичко заедно?… И колата, която се плъзна край вилата в късния следобеден час… Сетих се за последния си аргумент: мълчанието и въздишката по телефона. Дъщерята на Борисов? Този аргумент беше тежък, точно колкото въздишката, която чух.

Досега в разговорите с Троянски предположението за убийство не беше изказано. Вървеше се в посока на изясняване на обстоятелствата на самоубийството, дали няма косвена намеса, шантаж, заплаха, или пък тежко, неизличимо заболяване. Рецепти за лекарства не се намериха у Борисов. Никой не го е чувал да се оплаква от болести. Дори неестествено беше човек на тази възраст, с чиновнически живот, да няма из чекмеджетата и джобовете си аспирин и седалгин. Единственото лекарство бе открито в тялото на самия Борисов. Рецептата, с която е купен хексадормът, също не беше намерена.

Толкова много отрицания се натрупаха в моите размисли в бюфетчето, че едно униние капка по капка взе да се влива в мен и да ме лишава от желание за движение. За душевно придвижване в света на Борисов. Отишъл си, той ми беше оставил всичките си грижи. Погледнах към заключената врата на бюфета и със страх очаквах кога Виолета ще я отключи. За да тръгна по пътя, който ме очаква. А сега можех да бъда с Неда — дори в онова нещо, което се нарича новотел. Щях да я попитам за етимологията на тази дума и въпреки всичките й аргументи щях да настоявам, че тази дума произлиза от ново тяло… Тяло в лежащо, в изправено… във висящо положение…

Двойната игра, която водя според Недялка. Дълбокото душевно несъгласие с това, което върша. Раздвоение, което изсмуква енергията ми.

Всичко завърши с това, че раздразнението ми срещу момичето изведнъж се разцъфтя. Дявол да го вземе това момиче. Криминалистът трябва да има край себе си жена-другар, която да притежава всички необходими качества, описани в литературата. Няма да намерите жена, която да не понася самотата, лишенията и жертвите, наложени й от професията на нейния мъж следотърсач, с готовността, себеотрицанието и дълбокото разбиране, присъщи на една светица. Или всичко това е една приятна залъгалка за любезния читател, който иска само едно: детективът да разкрие по-скоро престъплението, нищо да не го отвлича, да не му пречи нито жена, нито деца (и те готови да разберат и най-лошите настроения на своя изтерзан баща. И те — деца светци!) Святото семейство на криминалиста. И Неда, действителната Недялка, която сега седи кой знае с кого в онзи новотел… И заниманията й тази вечер, тази нощ…