Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Светослав Иванов (2014)

Издание:

Александър Карасимеонов. Двойна игра

Библиотека „Лъч“ № 62

Разузнавачески и приключенски романи и повести

 

© Александър Карасимеонов, 1982

c/o Jusautor, Sofia

 

Редактор Нина Андонова

Художник Христо Жаблянов

Художествен редактор Александър Стефанов

Технически редактор Таня Янчева

Коректор Мария Бозева

 

Първо издание. ЛГ IV

Тематичен № 23 9536221311/5605–138–82

Дадена за набор на 20. XI. 1981 година

Подписана за печат на 29. I. 1982 година

Излязла от печат на 28. II. 1982 година

Поръчка № 176. Формат 32/84/108

Тираж 35 000 броя.

Печатни коли 15.

Издателски коли 12,60.

УИК 12,24

 

Цена за книжното тяло 1,24 лева

Цена 1,32 лева

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДПК „Димитър Благоев“ София, 1982

История

  1. — Добавяне

Глава XXVI

Изпратих стажанта в службата заедно с въжето, а аз реших да направя едно посещение.

В единадесет звънях в дома на Красен Билялов. Знаех, че не е на смяна във фризьорския салон, би трябвало да си е в къщи.

Отвори момиче на дванадесет години, доста закръглено, с очила с дебели стъкла, колкото моите навярно, оранжеви рамки над бледи бузи. Гледахме се с момичето, разменяхме си диоптри. „Баща ми го няма, каза то, излезе сутринта, не знам къде е. Какво да му предам?“

Отговорих, че събирам членски внос за Турингклуба и ще дойда друг път. Билялов не трябваше да знае, че съм го търсил в къщи. Не бях предвидил, че външният ми вид е лесен за описване, имам един „особен белег“, който колежката по диоптри лесно може да запомни. Споменавам за това обстоятелство, защото то оказа известно влияние върху последвалите през този ден събития.

Заварих Донков да седи на моето място пред масата ми. С многозначителен вид ми подаваше един плик, докато аз събличах шлифера и се колебаех дали да му обясня, че трябваше да удари токове пред шефа си.

— Какво има? — казах аз, като взех плика.

— Този почерк…

Върху плика беше изписано моето име, но адресът беше сгрешен. Според изпращача аз трябваше да бъда търсен в Дирекция на народната милиция, а пък моят адрес се различава до известна степен…

— Това писмо е пътувало най-малко три дни. Почеркът ми напомня нещо познато. Съвсем сигурно е, че това е женски почерк. Басирам се, че започва с обръщението: „Другарю следовател“.

Погледнах го с ирония.

— Браво, Донков…

И разкъсах плика.

Донков беше познал. Така започваше писмото — „Другарю следовател“, точно тия две думи, оставили отпечатък след себе си, считани за изчезнали, сега се появиха. Спомних си приготвения в лабораторията лист, нещо като гипсова отливка от лицето на покойник… Тогава имахме нищожна част от това лице, но самото лице бе пътувало през последните дни до местоназначението си. Писмото бе подписано от Зорница Стойнова.

Ето пълния текст на това писмо, което аз тогава препрочетох три пъти. Усещах върху врата си неравния дъх на Донков, който надзърташе отзад.

Другарю следовател!

Цял ден ви търсих по телефона, който ми оставихте, но никой не отговаряше. Към пет следобед дойдоха едни момичета, наперени като петлета, да ми искат парите (пак тези проклети пари), които Ангел бил изтеглил от спестовната каса. Пари, както знаете, у мене няма, аз се ядосах страшно и изгоних момичетата. Може би не бях съвсем права, но и те не бяха прави… Едното от тях ми нанесе отвратителна обида и едно обвинение, което ме разтърси…

… Тогава реших, че вместо да ви разкажа лично всичко, което си бях наумила, и щом не мога да ви намеря (знам, че вие се хвърляте от една трагедия в друга), реших да напиша всичко, което трябва да знаете.

В нашите разговори аз бях искрена, всичко, което си говорихме за моите отношения с Ангел, за душевните ми преживявания, за моите, ако мога така да се изразя, възгледи за живота (приятно ми беше да си говоря с вас, такъв събеседник човек рядко намира), аз наистина бях искрена.

И все пак за нещо важно скрих истината или, направо казано — излъгах. Не искам да се оправдавам, но ще кажа само, че ме бе обхванало желание да се измия от обвиненията и самообвиненията, защото след всичко, което се беше случило, аз наистина можех да обвинявам себе си (пък и всеки друг би ме обвинил), че имам голям дял в страшното решение, което Ангел Борисов е взел — да се самоунищожи… И затова аз, вместо да разкажа всичко, което стана онази вечер, измислих един вариант, който до голяма степен ме оневиняваше, започнах да си вярвам дори, че всичко така се е и случило.

Започвам отвратителния си разказ: в действителност онази вечер аз не заминах за Стара Загора следобед, а много по-късно… Заминахме с Красен Билялов едва към единадесет и половина. Значи, както вече разбирате, моята среща с Ангел Борисов в седем часа се състоя. Не бяхме се виждали от лятото и аз се съгласих на тази среща точно в този момент, когато ми предстоеше заминаване, тъй като исках да бъда докрай твърда с Ангел, а не бях сигурна в себе си, страхувах се, че ще отстъпя на неговите желания отново да се сближим. Предстоящото заминаване правеше срещата ни кратка, нямаше той да има никаква възможност, дори аз да се размекна, да постигне своето, още повече, че Красен трябваше да се появи в осем часа.

И тъй, какво стана на тази наша среща?!

Трудно ми е да започна. Чувствувам, че няма да мога да го разкажа както трябва. Няма да имам сили. Бързам да го разкажа, преди да ми секнат силите. Отвратително ми е! Не ми се сърдете за нервността!

Трудно беше началото. Мълчахме. След това заговори той. Разкайвал се и се извинявал. Беше го правил вече сто пъти по телефона и му го казах. А той — разбрал, че това, което е между нас, е истинско, би могло да бъде завинаги. Бил преоценил целия си живот, видял как сам го е объркал, направил го бил невероятно сложен и сега искал да го опрости, да заживее един нормален живот, като всеки човек. Казах му, че не знам какви са сложностите на живота му, не ми изглежда да е чак толкова сложен. Той отвърна, че имал да урежда сложни сметки и взаимоотношения с Патронев, сега вече бил решил „да се измъкне от една обща дивотия“, която имали двамата, може би тия неща със златото, за които Патронев ми говори по-късно, разказвала съм ви. Но главното, което Ангел каза, е, че бил взел решение да скъса с дъщеря си, т.е. не съвсем, но да се отнася към нея като човек със свой собствен живот. Казах му, че това си е негова работа! Това го раздразни, но той не избухна, овладя се. След това поиска коняк. Казах, че имам, но нали е с кола, как ще пие. Тогава той се разруга срещу катаджиите и започна бързо да се налива с коняк. Половината бутилка изпи за десет минути. Струва ми се, че нарочно искаше да се напие… или пък толкова му се беше насъбрало, не знам, че не можеше повече да го носи… Сега си спомням, че когато започна да пие коняка, вече в кухнята беше Красен Билялов. Той дойде точно в осем, когато още с Ангел мирно водехме дипломатичен разговор — той да ме примами, аз — да му откажа. Тогава Красен влезе, аз му бях дала ключ, скри се в кухнята, без Ангел да се досети, и по-нататък вече е чувал всичко, което си говорехме, защото, нали знаете какво значи панели — в съседната стая се чува по-добре, отколкото в тази, дето се говори!

Сега си мисля нещо, спомням си, че докато всичко се разиграваше между нас двамата с Ангел, не може да не е имало значение присъствието на Красен Билялов. Мисля си, че нашият разговор щеше да протече по съвсем друг начин, може би аз щях да отстъпя… или поне да съжаля Ангел, защото той наистина ме накара да го съжалявам… Но присъствието на Красен в кухнята, като знаех, че той чува всичко, ми даваше сили, както си мислех тогава, да бъда твърда, а сега си мисля, че това негово присъствие е било съдбоносно, неговото присъствие всъщност попречи на Ангел да постигне това, към което се стремеше… Виждате ли как разказвам сега, като че ли се отнася за решението на някакъв друг човек, а не за моето собствено решение и като че ли искам да прехвърля собствената си вина върху друг човек… Когато Ангел изпадна в истерия, искрено съжалявах, че Красен подслушва. Но не можех да го изгоня!

Ще продължа по-кратко и стига съм се оправдавала.

Ангел се напи и започна без задръжки да се самоунижава. Първо се насълзи, нещо, което приех като пиянско разчувствуване… И тогава му казах, че трябва да тръгвам за Стара Загора, че всеки миг ще дойдат, да ме вземат. Точно това го хвърли в истерия. Той заплака, отначало беззвучно, след това взе да хълца с глас. Страшна гледка! Никога не бих помислила, че един мъж може да се унижава по този начин. И тогава именно някак си ме доядя, че Красен е зад стената. По едно време дори ми се прииска да успокоя Ангел, да го погаля ли — като някакво дете. Не се смейте! Искрена съм! Такива сме ние, жените. Малко ни трябва, за да простим. Ангел на това е разчитал може би, съзнателно или несъзнателно… Но аз останах твърда, твърдо го гледах как плаче и сега дори… се ужасявам от себе си. Тогава се случи най-лошото. Той взе да вади пачки банкноти от вътрешните си джобове, четири пачки по двадесет лева извади и ги постави тържествено пред мен. За мен ги събирал, за нашия бъдещ дом и искал да ми ги остави, били мои. Иначе животът му нямал смисъл. Аз, разбира се, му ги намушках обратно в джобовете, но той ги измъкна и като луд взе да ги хвърля в стената. Едното тесте се скъса и парите се разпиляха из стаята… Както виждате, другарю следовател, аз много добре знам за тия пари, тия проклети пари, но нямаше как да ви кажа за тях. Нали бях решила да лъжа! Както и да е… Точно тогава на Ангел му прилоша, каза, че нещо го души и му се замайва главата, стана бял като вар, помогнах му да легне на дивана. Страшно се изплаших, защото по едно време като че ли загуби съзнание… Отидох при Красен в кухнята. Разрових си лекарствата — нямаше нищо за успокояване, и валериан тогава нямах. Тогава Красен каза, че сънотворните също имат успокоително въздействие. Решихме да разтворим хексадорм във вода, за да може Ангел да го изпие. Красен се зае да разтвори, а аз се върнах при Ангел. Той дишаше с голямо затруднение, имаше болки в гърдите, но като че ли постепенно взе да му олеква. Тогава взех чашата от Красен, беше се разтворило лекарството като бял сироп, и накарах Ангел да я изпие. След малко се почувствува по-добре, поиска да стане, но не можа, главата му се въртеше страшно, може би от коняка, може би от лекарството, сигурно беше взело да действува. Лежеше, а времето минаваше, стана вече девет и половина. Красен каза, че той ще заспи и няма да можем да го измъкнем до утре. Тогава решихме Красен да се появи — уж вече е дошъл да ме вземе. И да предложи на Ангел да го закара в дома му. Така и стана. Той звънна, като че ли сега идваше, влезе, говорихме, решавахме и Ангел се съгласи да си тръгне с помощта на Красен. Стегнах го, набутах му парите в джобовете и Красен го придружи до колата му. Това е всичко. Повече не го видях. Красен го закарал до дома му. Той се посъвзел по пътя, успял сам да излезе от колата, сбогували се пред входа и Красен поел обратно… Той се забави доста, търсил такси, но не намерил, върнал се с автобус и тролей, тръгнахме чак към единадесет и половина…

Всичко друго по-нататък ви е известно. Не, има още нещо, много важно, най-важното всъщност! Защо започнах да лъжа? Когато на конкурса разбрахме за самоубийството на Ангел, бях ви казвала, че едва го понесох, точно тогава изпаднах в това невменяемо състояние, което, разбира се, не ме оправдава, тогава се реших да лъжа, като че ли можех да избягам от отговорността си, като че ли можех сама себе си да излъжа, че тази наша среща никога не се е състояла. По едно време, по време на разговорите с вас, може и да сте забелязали, аз наистина взех да си вярвам, че съм била в Стара Загора, а не на срещата с Ангел… Човек, казват, се стреми към доброто. Към това съм се стремяла и аз, но колко отвратително е, че човек търси доброто с очите на собствената си изгода.

Затова помолих Красен да лъже като мен, че срещата с Ангел не се е състояла, че сме тръгнали още следобед за Стара Загора. Повлякох в лъжите си още един човек! Невинен човек!

И, нещо странно, докато лъжех, аз бях уверена, че всеки миг мога без никакво угризение да призная, че лъжа, като че ли участвувах в някаква игра, която, като свърши, всичко ще си дойде отново на мястото… И сега, като ви разказвам всичко това, си мисля, ето играта свърши, ама защо не ми олеква? Нещата си идват на мястото, ама аз съм вече друга. И никога няма да бъда това, което бях. И може би онова момиче, което днес ме нарече това, което всъщност съм, има право да ме нарича така. Добре, че дойдоха двете момичета, за да разбера какво съм направила и да измия лъжите си.

Преди малко се обадих на Красен по телефона и макар че той ме разубеждаваше да не признавам вината си, тъй като всъщност не съм имала вина (той гледа да ме отърве от отвратителните ми угризения, има малко идеална представа за мен), аз, ето на, седнах и написах всичко. Виновна ли съм, или не по вашему — не знам. Аз вече обвиних себе си.

Най-отдолу Зорница Стойнова бе изписала старателно двете си имена, като че ли да няма ни най-малко съмнение за автентичността на нейната изповед. Че вече не играе. Вече не режисира своята куклена игра. Вече самата тя слиза твърдо от сцената.