Александър Карасимеонов
Двойна игра (5)

Глава V

Пред триетажната, нашироко построена сграда, сред другите паркирани коли бе заело място и волното на Борисов.

Това беше нов квартал близо до градината. Само на стотина метра започваше гора и пречистващият влажен аромат на борове ръсеше над този благословен квартал заедно с леката мъгла, която — време й беше — започваше да се свлича от планината.

Преминах бързо по насрещния тротоар. Наоколо е спокойно, редките минувачи бързаха сгушени в яките си, подгонвани от мъглата. След това минах в обратен курс край вратата на къщата и спрях свойски пред волвото.

Сравнително бързо успях да го отворя, не повече от времето, необходимо на собственика да се справи със заялата ключалка.

Колата беше изчистена. Изкуствената кожа бе попила като че ли дъха на ремонтна работилница. Може би е била при автомонтьора от листчето на Борисов. Това не беше добре, ако е имало изобщо някакви следи, незабелязани от нас, те са изчезнали окончателно.

Отпечатъци от пръсти върху кормилото бяха намерени само от Борисов. Това нищо не значеше, разбира се, ако някой друг е направил последния рейс с ръкавици.

Шкафчето за документи; опитах се да извадя радиокасетофона — беше добре закрепен. Огледах плоскостта пред задното стъкло — празно, само двата малки репродуктора. Колата беше като облизана. Отворих задната врата, наведох се до сивата настилка на пода. И тогава до лявата предна седалка нещо блесна. Преместих се отново отпред. В тясната пролука, скрито на пръв поглед, поне толкова, че да не бъде забелязано при един бърз оглед, намерих стъклената тубичка с надпис „Хексадорм“. Увих я в носната си кърпа и я прибрах във вътрешния джоб до сърцето си.

И така, опаковката на приспивателното се на мери. Борисов е нагълтал хапчетата в колата, малко или непосредствено преди да излезе, за да отиде във вилата. Тази тубичка поставяше край на много сложни размисли. Разбира се, предстоеше изследването на отпечатъци от пръсти.

И все пак… все пак! Оставаше да святка с всичките си жълти и стряскащи светлини въпросът: защо не намерихме тубичката при първия оглед? Можехме ли да си позволим толкова груба грешка. Наистина Донков се занимава с колата, души я половин час. Тубичката беше добре скрита под лоста на ръчната спирачка и всъщност можеше да се види само ако се погледне не по-високо от двадесет сантиметра от пода на задните седалки. Само в едносантиметрова пролука при точно определена височина! Донков е търсил. Що за човек е Донков? Наглед изпълнителен, готов винаги да изпълнява, не е ли прекалено готов, не играе ли на старание, зад което се крие безразличие… Не се ли измъкна днес безобразно, разчитайки навярно на добродушието към начинаещия колега.

Бях ядосан и търсех на кого да натреса яда, който се насъбра в мен за секунди.

Все едно. Не е Донков, който трябва да ме занимава сега. Всъщност Донков е начинаещ и ако нещо не е било довидяно, пред Троянски никакъв Донков няма да ме отърве. За мен Донков не е оправдание.

Заключих волвото, но вече без да имам вид на собственик!

Волвото си беше, разбира се, на загиналия Борисов, още носеше неговите следи. Носеше допреди една минута. Тубичката. Била е пълна. И какъв смисъл е имало да гълта приспивателното в колата? Би могъл да го погълне във вилата, гълтането на хапчетата става с вода, но при старание могат да се преглътнат и без вода. Толкова хапчета?…

Приближих се към вратата на къщата. Отново усложнявам с въпроси очевидната ситуация. В онова състояние, в което се е намирал, стегнат в емоционалния калъф на своето решение, Борисов може да глътне и змия, без да размисля по въпроса.

Качвах се по стълбите. Тази къща е строена от три семейства.

За всяко семейство по един етаж. Етажите имаха плоскост около двеста квадратни метра. Преди десетина години трима души образували строителна кооперация и построили къщата в този район, който тогава се считал за краен, а днес вече е преминал към малко отдалечените от центъра.

Когато дошла да живее тук, Ева Борисова е била на осем години, сега е на осемнадесет. Прекарала е детството и юношеството си тук. Повечето от тези години в семейството не е имало баща.

Бащата е водил момичето всяка година на курорт. Виждали са се винаги, когато Борисов е пожелаел. Майката не е пречела, пък и последните две години е можела да контролира живота и поведението на дъщеря си само по телефонната жица. Печалбарите, тръгнали из арабските страни, обикновено цепят стотинката. Дали е отворила кесията си поне за един телефонен разговор?

Това е всичко, което знаех за момичето.

Идвах на късмет. Не ми се искаше да правя проверка по телефона, да чуя отново мълчание.

Вторият етаж, чудесно фурнирована и лакирана врата. Леко потъмняла месингова табелка с надпис: „Семейство Борисови“. Но без Борисов, помислих си. Борисов отдавна не е и никога няма да бъде тук.

Ева Борисова застана в отвора на голямата врата, дребна и бледа, в нещо като домашно халатче. Съобщих й с кого има честта да разговаря. Тя не погледна картата ми.

— Заповядайте — промълви с примирен глас.

Голямото входно антре беше покрито с чудесна римска мозайка, едри парчета розовеещ мрамор със сиви жилки. Стените — облечени с плат на едри червени цветя върху бял фон. За удоволствие и радост на живеещите.

Бях въведен в огромен хол, с нови мебели — голямо ниско канапе и четири кресла в тютюнев цвят. Два огромни, пищно орнаментирани персийски килима. В стеснената част на хола — трапезария, голяма маса с шест стола, всичко в бял лак. Разни масички, подставки, цветен телевизор „Филипс“, два лампиона, в ъглите, два репродуктора на стереоуредба.

Може да се живее тук, би казала навярно Неда, макар че е прекалено широко.

Наистина момичето Ева се губеше в пространствата и предметите на чудесния хол. То се сви срещу мен на един от фотьойлите, след като аз си бях избрал дивана, откъдето имаше най-добър обзор към околния пейзаж.

Ева Борисова можеше да ме накара да поседя сам в хола, за да си придаде по-приветлив вид. Избледнялокафеникавата й дълга косица висеше край бледото дребно лице на едри кичури. Кожата на лицето беше захабена, като че ли момичето не се е приближавало дълго време до чешмата. Крехките остри коленца се подаваха едно до друго изпод тъмните ръбове на халатчето.

Докато момичето е в това състояние, разговорът може да има нищожна стойност. Вглеждах се в лицето й — отпуснато, безизразно, вкаменено. Искаше ми се да знам дали е чисто състояние, или към това, което изпитва, момичето прибавя и необходимостта да покаже мъката си и тогава сама можеше да попадне в капана на показното, видимо преживяване и дълго да не може да излезе навън. Закони няма. Всеки преживява посвоему.

Покрай обикновеното съчувствие, което пораждаше вида и състоянието на дъщерята на Борисов, мене ме грееше един друг огън, нищо, никакво човешко страдание не можеше да го угаси. Аз обикалях наоколо, около момичето, около креслата и канапето, душех килимите, докосвах репродукторите, ослушвах се да чуя какви мисли се плетат зад това замръзнало в ужаса си лице.

В един миг усетих, че Неда ме гледа от съседното кресло. Наблюдава играта, която захващам. Усмивката й съдържа и присмех, и съжаление и — може би — отвращение… Върнах я в онзи новотел. Или където и да беше сега. Живей живота си, момиче, и ме остави да работя!

— Обадих се вчера по телефона — казах. — Не исках да ви изненадвам с посещението си. В такъв момент един чужд човек като мене не може да предизвика приятни чувства, съзнавам го напълно. Обаждах се, но никой не ми отговори… Всъщност някой вдигна слушалката, но не чух глас, навярно нещо се повреди в този миг…

Момичето кимна.

— Аз вдигнах слушалката, но вие мълчахте.

— Аз предположих, че линията прекъсна. Все едно! Нали сега разговаряме…

Нещо се отпечата върху дребните, деликатни черти. Очите се оживяваха: тъмни и светещи, леко изпъкнали. Изрязани устни. Носът беше с малко по-тежка кост, нещо южнобалканско имаше в матовия цвят на лицето и профила.

Естественото признание за вчерашното мълчание по телефона беше в полза на нормалния ход на живота. Подозрителността понякога сама превръща в подозрителни съвсем обикновени неща.

— Трудно ще ви бъде да размисляте над това, което искам да ви попитам. Но е необходимо. Разбирате, че в такъв случай винаги се търси обяснение. Когато една човешка постъпка води до трагични последствия, тя поражда въпроси, търсят се мотивите на тази постъпка…

— Но това не засяга никой друг — беше изненадващият отговор.

— Не мисля така. Вие например, неговата дъщеря, ще живеете целия си живот под знака, по-късно под спомена за неговото решение. И вие ще си задавате въпроса за мотивите. Цял живот ще се питате защо вашият баща реши да се убие.

Докато говорех това, разбира се, обмислях обстоятелството, че дъщерята още в първия миг отказа разговор за мотивите на самоубийството на бащата. Най-малкото имаше нещо много хладнокръвно в думите на момичето.

Ева Борисова се беше замислила. Като че ли краткото й приземяване я бе оттласнало отново в скръбното примирение.

— Прав сте — каза тя тихичко.

Може би сега ще се съгласява с всичко и разговор няма да се получи.

— Имате ли някакво предположение за постъпката на баща си?

— Не — отговори тя тихо, но категорично.

Чу се кратък изненадващ звук от телефонния апарат — така както се вдига слушалката на дуплекса.

Момичето трепна с цялото тяло, като че ли този мигновен електрически импулс в апарата беше проникнал в нея. Крайно изостряне на нервите или момичето очаква телефонен разговор.

— Нищо — каза тя, — съседите говорят.

Клепачите й трептяха, притвори очи, накрая лицето й се отпусна. Погледна ме и каза:

— Извинете.

— Може би трябва да дойда друг път?

— Все едно…

— Знаете ли баща ви да е боледувал от нещо?

— Не… Баща ми беше много здрав човек. Като ученик и като студент играл водна топка. Състезател бил… Не ми е известно да е боледувал дори от грип. През последните години не живеехме заедно, но той никога не ми е казвал да е боледувал, да се оплаче от нещо… Аз имам постоянно главоболие, от ученето навярно… А той беше много здрав човек… Освен ако е криел от мене…

— Да сте чували от него за затруднения в службата?

Замисли се малко, след това каза:

— Случвало се е да… изразява нещо като недоволство от работата… от работата на неговите подчинени или изобщо колеги по служба… Но това е било, както обикновено човек се ядосва, за дребни нещица. Дори не мога да си спомня подробности за какво ми е говорил… Мисля, че в службата му всичко беше както трябва… Той пътуваше доста — и на изток, и на запад… — момичето огледа хола, — тук има неща, които той донесе от чужбина. И преди… да ни напусне… И след това е носил…

Нови данни — като жетони, които задействуват автомата на моята подозрителност: Борисов е носил от чужбина, за това са необходими суми, които средствата от командировката не могат да осигурят.

Злоупотреба със служебното положение, комисионни от частните фирми, с които някои си извоюваха безплатни държавни дрехи и хотел в системата на нашето ведомство.

Но срещу Борисов никога не е отправяно обвинение от този род. Изобщо е бил човек, ползуващ се с доверие. Последното му пътуване до Стокхолм е било преди шест месеца.

— Как се отнасяше баща ви с вас? Известно ми е, че сте поддържали много чести контакти. Винаги заедно сте летували — така ми казаха вашите дядо и баба…

Тази тема като че ли накара момичето да се стегне вътрешно. Ресниците му отново затрептяха. То въздъхна конвулсивно.

Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам търпеливо. С пълното съзнание, че измъчвам момичето. Трябваше отнякъде да ме види Неда. Дали изпитвам вътрешен отказ? Ситуацията имаше черти на нечовещина. С твърди пръсти разравях чувствата на това момиче. Донков ми беше докладвал, че когато научило за смъртта на баща си, момичето припаднало, след това прекарало един час в „Пирогов“. Все пак намерило сили да стои край гроба му.

Страшно беше обстоятелството, че момичето беше оставено в тези дни само в голямата къща. При нещастие и при опасност хората като всички стадни видове се скупчват. Родителите и дъщерята на Борисов трябваше да бъдат заедно, за да се крепят с рамене. Когато се бях запътил към дома й, не очаквах, че ще я намеря сама.

— Имате чудесно жилище — казах, — изглежда извънредно удобно, завиждам ви…

Тия думи, ако стигнаха изобщо до момичето, не произведоха никакъв ефект. Жалък опит за промяна на темата. Бледото лице зад вкаменените черти се гърчеше в конвулсии.

Момичето стана и преди да излезе, каза:

— Извинете ме, сега ще се върна.

— Мога ли да запаля цигара? — извиках след нея.

— Да — долетя отговорът й.

Разтъпках се. През дантелените завеси се виждаше широка улица, къщи, подобни на тази, в която се намирах. Поех дълбоко от цигарата.

Преди десетина-петнадесет години предвидливи хора, повечето свързани със сградостроителните ведомства и затова осведомени, правеха обединения и строяха на кооперативни начала. Днешните ограничителни нормативи за размерите на жилищата тогава явно не са съществували и къщите са построени нашироко с всичките удобства, които са хрумвали в главите на техните притежатели.

Тогава, като стоях с гръб към самоубийството на Ангел Борисов, в мен заработиха социалните чувства, т.е. една най-обикновена завист към хората, които живееха в този квартал. Неда обитава онова влажно мазе, което може да се помести… вероятно двайсет пъти в хола на момичето Ева Борисова. Бях обзет от социално възмущение.

Неда няма баща като Ангел Борисов, нейният баща е бивш железничар, инвалид пенсионер на петдесет години, живее с жена си и с по-малката дъщеря в едностайно жилище. Това е причината, поради която Неда е наела своето мазе, в онова жилище няма място за четирима души плюс инвалидната количка на бащата. Но Неда е пълна със знания за живота и с нравствена енергия, докато момичето Ева е израснало в луксозния хол, без да знае нищо друго.

В този миг иззвъня телефонът. Обърнах се. Момичето влезе забързано, вдигна слушалката… и потъна в мълчание. Не издаде звук, чакаше. В тишината се чу мъжки глас. Тъй като момичето не отговори, мембраната затрептя под силните викове: ало, Ева, Ева… След това то залепи слушалката до ухото си и повече нищо не чувах. Слушаше с вкаменено лице призивите в телефона. Нищо не се промени в израза й, може би слушаше нещо, съсредоточено, но не издаде никакъв звук. После свали слушалката, бавно я постави на вилката и седна на мястото си.

Чувствуваше моя въпрос навярно, затова каза:

— Никой не се обади… все мълчат.

Излъга най-спокойно. Нещо върху лицето й се беше променило. Нещо светеше в очите й. Като че ли беше изпитала удоволствие от постъпката си. Като че ли това мълчание беше отговор, по-значителен от думите.

— Сега имам валидол под езика си. Няма да мога да говоря.

Засмях се.

— Тогава ще ви задавам въпроси, на които ще можете да отговаряте само с да или не, или пък просто ще ми кимате с глава.

Ева Борисова най-после остави сянка от усмивка да докосне лицето й.

Помислих си: едно от възможните обяснения за това, че момичето е тук, само, е очакването на това телефонно обаждане. Можех сега да направя дълъг списък от подозрения: кой е той, защо тя мълчи… Но момичето не ще даде отговорите. С две думи отхвърли всички мои въпроси. Направи го толкова хладнокръвно, че съвсем излишно щеше да бъде да твърдя, че съм чул глас в телефонната слушалка, който вика нейното име.

— Родителите на вашия баща, вашите баба и дядо, не се ли безпокоят да ви оставят сама?

Тя вдигна рамене.

— Не ви ли е страх да живеете сама?

— Не.

— Дори сега?

Отново вдигане на раменете.

— Не ви плаши например едно такова мълчаливо телефонно обаждане?

— Не! — категоричен отказ с глава.

— Не предполагате ли кой може да е бил?

Получих неочаквано подробен отговор въпреки валидола.

— Може би някой, който се страхува да говори с мен. — И тя отново нагласи валидола под езика си.

— Друг път мълчали ли са ви така… освен место обаждане.

Не отговори веднага. После поклати глава утвърдително. И показа два пръста. После прибави още един.

Не са й мълчали, а тя е мълчала три пъти значи.

Представих си, че имам хапче под езика. Може да се говори. Тя измисли начин да си спестява отговорите, или пък прие тази игра само защото е игра… Нещо се раздвижваше в нея. Може би след телефонния разговор. Като че ли собственото й мълчаливо участие в телефонните разговори я хранеше…

— Това волво долу вашето ли е?

— Да.

— На каква възраст?

Показа ми четири пръста.

— Четири години? А е съвсем запазена. Като нова. Сигурно баща ви много се е грижил за нея.

— Да.

— Имате ли шофьорска книжка?

Отрицателен отговор.

— Този валидол не се ли свърши?

— Почти…

— Кой докара колата дотук?

— Автомеханикът на татко, нали той винаги се грижеше за нея. Като научил… отишъл и я взел от вилата.

— Сигурно някой от близките ви го е помолил.

— Не… Мисля, че той просто научил… още същия ден. И отишъл вечерта и я взел.

— Да не би да е била развалена? Вчера я нямаше пред вашия дом.

— Не е била развалена… Той я оставил в гаража си, понеже нямал време. Докара ми я тази сутрин. Остави ми ключовете… Трудно ли се кара волво?

— Не… Не по-трудно от всички други коли с нейните размери. Трудно е, разбира се, за начинаещи, не ви съветвам да се учите на тази кола. Ще я ударите някъде.

Ето така си разговаряхме с дъщерята на самоубиеца или какъвто там е Ангел Борисов. Как ще бъде използувана колата му? Вещите на Борисов — този дом, вилата и колата, се падаха на момичето Ева и сега в този свят, принадлежащ на човека, който доброволно (или не?) се е отказал от него, ще закипи млад живот.

— Вие следвате ли? — запитах.

Престорих се на неосведомен. Знаех много добре всичко. Момичето е кандидатствувало английска филология и не е прието. Учудващо беше, че външнотърговският деец не е намерил връзки. Той изглеждаше пробивен човек и с възможности да прави услуги. Тъй или иначе, момичето не следва, поработило е шест месеца като секретарка (оттук е навярно познанството й със секретарката на трънчанина Конов). Бащата явно се е намесил, за да й осигури задължителен трудов стаж. След повторното й явяване и пропадане на конкурса Ева Борисова повече не е постъпвала на работа.

— Не ме приеха в университета — отговори тя. — Известно време работих като секретарка.

— Какво мислите да правите?

Замисли се. Въздъхна.

— Какво мога да правя? Ще трябва да си намеря някаква работа. Знам малко машинопис! Нищо друго.

— Това е главното, което трябва да може една секретарка.

— Главното е да може да вари кафе — възрази тя с тона на опитен човек.

— Така изглежда — казах аз, като се разсмях повече от нужното. — Сега аз ще си тръгна. Моля ви, ако си спомните нещо или се случи нещо, което искате да ми съобщите… може би дори затруднения от най-практически характер, обадете ми се по телефона.

Написах й на едно листче номера.

Тя стоеше пред мен с невчесаната си коса, примирено личице, отново бе угаснал погледът й — отново момичето се вживяваше във външната поза — помислих си аз. Сигурно е естествено. Или нарочно? Зловеща подозрителност!