Александър Карасимеонов
Двойна игра (8)

Глава VIII

„Отпусни сърце, драги“, говорех си аз, докато оглеждах компанията в големия задимен хол.

Исках да бъда обикновен член на компанията; като седя в обществото на толкова млади същества, да не се чувствувам по-различен от тях; да изпитвам лениво, безсмислено и затова най-пълно удоволствие.

Едната стена на хола беше изрисувана. Полуголи фигури, изписани в синьовиолетово, заемаха различни пози в пространството, нещо вакхическо имаше в общото настроение на тази картина, въпреки че беше рисувано с пренебрежение, понамирисваше на повърхностно изпълнена работа от рисувач, който от време на време припламвал, но, общо взето, тлял, докато стоял с четка в ръка пред стената. Първоначално фигурите били нарисувани голи, но когато стопаните трябвало да приемат изпълнената поръчка, се изплашили от този гол танц, който се настанил за вечни времена в дома им, и помолили художника да пооблече телата. Така се появили моравите полупрозрачни туники, под които бледата кожа на танцуващите прозира лицемерно.

Когато пристигнахме, домакинята ни подаде две възглавници и ни каза да си изберем място, каквото ни харесва. Място на пода, разбира се, покрай стените! Холът бе застлан с килим с настръхнала къса козина, по която стъпваха по котешки две боси танцуващи фигури, леко облечени, почти колкото ония на стената. Облегнахме се с Неда на златните хотелски тапети.

Стопанката ни подаде по чаша алкохол.

В този миг познах в една от танцуващите фигури момичето от външнотърговското предприятие, секретарката на трънчанина Конов. Тя ме бе познала първа, кършеше се, вперила в мен изписани очи, два искрящи фенера. Секретарката се наведе към мен, като пристъпваше в ритъма, и каза:

— Каня ви…

Станах, без да поглеждам към Неда. Правех нещо, което отдавна не ми се беше случвало — гънех си гръбнака, имитирайки момичето, може би от алкохола нещо припламна в мен, нещо неизживяно се изля в танцово настроение. Минало бе навярно доста време, защото когато пиесата завърши и потен огледах околния свят, разбрах, че Неда е изчезнала. Завъртях глава и си казах: толкова по-добре. Сгънах се отново на четири, а до мен, на освободената от Неда възглавница, се настани секретарката на Конов. Тя обгърна с ръце свитите си крака и ми хвърли доволен поглед.

— Направо ме изненадахте — каза тя, — не съм очаквала да ви почувствувам толкова близък…

Признавам си, че бях поласкан. Момичето до мене с тънки голи ръце, гладка кожа, влажни очи, всичко това, изглежда, бе причина за един изненадващ жест — прегърнах секретарката на Конов през рамо. Но веднага щом видях ръката си над врата на онова момиче, аз се изненадах страшно и я прибрах.

— Е, хайде сега, не ме ласкайте, аз съм вече стар за такива танци!…

Момичето ме погледна, скри лице в коленете си и се закиска.

Огледах дали отнякъде Неда не ме наблюдава. По креслата и канапетата се излежаваха неясни фигури, само домакинята стърчеше като самотна бреза в средата на килима, държеше чаша в ръка и се чудеше с кого да пие наздравица. Две млади същества се прегръщаха край отсрещната стена. Светлина извираше зад едно от креслата. При тази светлина всичко изглеждаше мътно. Не можах да позная Неда в нито една от фигурите. Навярно си е отишла, помислих си, и безсилие ме притисна върху възглавницата. Да прави каквото иска! — казах си с жертвен тон и се обърнах към секретарката На Конов. Смехът й бе изтънял и се скъса така внезапно, както започна. Тя ме запита с хладен глас:

— Всъщност вие да не сте тук по работа?… Какво се оглеждате? Я си вижте лицето!

Не можех да си видя лицето. Можех само да се укорявам, че лицето ме издава. Така както познавах Неда, нищо не можеше да обясни бягството й! Професионалното ми хладнокръвие се бе изпарило, останали бяха преживяванията ми във връзка с посещението на Неда в новотела и сегашното й загадъчно изчезване. Реших да преживея достойно следващите минути и се обърнах към секретарката на Конов.

— Дори да съм тук по служба — отвърнах аз тогава, — нима това ще измени отношението ви към мен?

— Разбира се! — отвърна момичето откровено. — Вие можете да ме изплашите, нищо повече.

— Че аз не се различавам от всички в този дом?

— Важното е, че аз знам кой сте!

— Тогава се направете, че не ме познавате, защо да плашим другите.

— Няма да ви издам — рече великодушно секретарката на Конов… — Даже, ако искате да знаете, по едно време щях да ви се обаждам, исках нещо да ви кажа, дето забравих при първата ни среща…

„Добре, помислих си, поне да спечеля нещо за службата.“

— Имате ли цигари? — запита момичето.

Двамата пушехме един до друг на възглавниците, облегнати на златните хотелски тапети. Тя ръсеше пепелта си върху паркета. Последвах примера й.

— Забравих да ви кажа тогава в моята канцелария… Не, няма да ви лъжа, не забравих, нарочно не казах. Не зная защо! Има един човек, който се казва Патронев. Знаете ли го?

— Не — отвърнах твърдо.

— Той се обади същия ден, когато ни съобщиха за Ангел Борисов. Търсеше го и аз му казах.

И секретарката ме погледна многозначително.

— После?

— Това е. Той не ме разпитва повече, просто затвори телефона… Не! Запита кога се е самоубил. Аз не знаех. Знаех само, че е намерен във вилата.

— Точно така ли казахте, че се е самоубил.

— Да.

— А вие от кого бяхте научили?

— От Конов. Някой му се обадил по телефона. Той хукна изплашен от кабинета си, само каза; „Борисов се е обесил!“ От него научих.

Кой от нашите е съобщил? Все едно. Във всички случаи добре е да се смята, че Ангел Борисов си е заминал по своя воля.

— Това ли — казах — искахте да ми съобщите?

— Това.

— Защо? Да не би нещо да ви учудва, че този… Патронев го е търсил?

— Не ме учудва. Те бяха близки приятели. Само ви казвам това, дето бях забравила да ви кажа.

— Вие откъде знаете, че са били близки приятели?

Секретарката на Конов ме погледна прямо. След това ми се изсмя в лицето.

— Толкова! Повече нищо не знам… Можем да танцуваме, макар че вече ми се отщя с вас… Разговори с милиционер! Глупости! Нещо съм откачила!… Познавах го аз по-добре, отколкото можете да си мислите! Патронев. Затова знам, че бяха близки. Толкова! Нищо повече няма да ви кажа. Това е частен живот и вие нямате право повече да искате от мен… Пък и няма друго! Млъквам като гроб!

Допушвах си цигарата. Секретарката на Конов смучеше често и развълнувано. И както вече беше млъкнала като гроб, все пак някакво задгробно ехо се обади:

— Това лято в Созопол Патронев свалил дъщерята на нашия Борисов… Повече нищо няма да кажа. Хайде да танцуваме!

Надигнах се, подадох й ръка, тя стъпи на босите си крака, но коленете й се подгънаха. Трябваше да я държа здраво в ръцете си… След това положих тялото на възглавницата. Усилието я бе замаяло, погледна ме отдолу виновно и зарови глава в коленете си.

Тя не е толкова пияна — помислих си, — че да каже нещо повече от това, което предварително си е решила. Може би направи тази изповед с точно определена цел. Ако е била близка с Патронев, навярно е останало нещо, за което би искала да му напрани „кал“; или най-обикновени интригантски страсти, да разкаже клюката на сезона — че дъщерята на Борисов е тръгнала с приятеля му. Тези сведения имаха точно толкова градуси, колкото алкохолът, изпит от секретарката на Конов, и ще се изпарят заедно с нейното изтрезняване. Съпротивявах се на възможността този Патронев, най-тайнствената личност от листчето на Ангел Борисов, да бъде натоварен с подозрения. Винаги съм усещал съпротива срещу подаръците, които се натрапват сами.