Александър Карасимеонов
Двойна игра (28)

Глава XVII

Сега, като се приближава краят на тия записки, се чувствувам задължен да споделя онези разсъждения, които, естествено, не можех да споделям с Троянски.

След като едно престъпление бъде извършено, след като престъпникът е свършил своето дело, активността преминава у хората, които трябва да разкрият престъплението. Цялата верига от действия, предприети от едно следствие, могат да предизвикат контрадействия от страна на престъпника, но, тъй или иначе, ние определяме хода на събитията, водим нападението, а престъпникът играе под принудата на нашите действия.

От това разсъждение не е далеч мисълта, че участта на Зорница Стойнова е била предопределена до голяма степен от моите действия. От моите посещения, в които играех на умерено любопитен и безкрайно добродушен детектив, докато душех с нос миризмата на престъпление. Пътуването до Стара Загора; проблесналият като метеор Патронев, който потъна в нашите коридори; посещението на двете момичета, което е дало тласък на събитията — ако това посещение не бива да се надценява, то не бива и да се подценява, защото то е ускорило хода на събитията, може би е определило хода на действията на Красен Билялов, дори начина, по който Зорница предприе своето последно пътуване.

Нима тези разсъждения имат основание? Разбира се, не! Никаква вина не може да има следователят, че е дал тласък на събитията, че действувайки, за да открие истината, той е предизвикал ново престъпление! И все пак защо се появиха тези разсъждения в моята глава? Може би това е елемент от двойната игра, за която се беше сетило момичето Недялка?

Или, мисля си сега, обладан от желание да вникна и в най-тънкия смисъл на думите — може би това не е лицемерие. Може би всеки трябва да вземе върху себе си една частица от безмерната вина?

 

 

Снабдих се с документа, който ми даваше право да прибера под нашето крило Красен Билялов. Заедно с Донков и едно русо момче на име Парушев от районното управление се отправихме със служебна кола към работното място на Билялов.

Управителят на заведението за разкрасяване ни разочарова.

— Обади се, че няма да дойде на работа, трябвало да води дъщеря си на преглед. Тя боледува от хепатит.

Продължихме към дома на Красен Билялов.

Вратата отвори дребна тъмнокоса жена с тежък поглед. Из вратата се отприщи миризма на пържено.

— Мъжът ми отиде още на обяд на работа — каза тя. — Следобедна смяна е. Потърсете го в салона.

— Може би преди това е завел дъщеря ви на преглед? — предполагах, че тя може да крие нередното отсъствие на мъжа си от работа.

— Не, защо… Детето е тук.

За доказателство стъклената коридорска врата се открехна и ме погледна колежката по диоптри, с която сутринта се бяхме вече срещали.

— Вие ли сте го търсили сутринта?

— Да.

— Нищо не знам… Излезе по обяд, каза, че няма да закъснява довечера. Защо го търсите?

— Във връзка с колата му…

Слизах надолу към очакващите ме младежи и обмислях въпроса на жената — дали съм идвал сутринта. Значи в семейството е станало дума за моето появяване, Красен навярно е накарал момичето да ме опише подробно и благодарение на един запомнящ се детайл от моята външност е разбрал кой го е търсил. Такова посещение би накарало и невинният да заеме позиция за отбрана. Но Красен Билялов изпитва съвсем основателни опасения. Би могъл да изтълкува, че моето появяване е по спешност, щом не го викам в службата. По спешност идват, когато много трябваш някому… Така Красен Билялов е бил предупреден и моето сутрешно появяване е било грешка. Но тогава аз още не бях получил писмото на Зорница и моето подозрение не беше достатъчна заплаха, както той го е възприел — една заплаха, конкретна и страшна, го е накарала да се скрие — поне докато разбере колко е реална заплахата, или за да се подготви за срещата с мен. Да се подготви душевно за една среща, за която не мечтае, но от която не може да се откаже.

Колата беше пред входа, русият Парушев седеше на кормилото, а Донков бе изчезнал.

— Другарят Донков отиде на втория вход на кооперацията — обясни той. — Когато се качихте, разбрахме, че има още един вход.

— Останете тук — казах, — знаете какво трябва да правите, ако този човек се, появи. Аз ще потърся Донков.

Красен Билялов живееше на третия етаж на шестетажна кооперация. Зданието се намира на ъгъла на оживено кръстовище. Двата входа излизат на различни улици. Удобно място за изплъзване, помислих си, и не знаех колко близо съм до истината. Веднага щом завих, сред тълпата, която, по това време сновеше на кръстовището, мярнах главата на Донков, който разбутваше хората с лакти, за да се добере, до мен.

— Един тип, съвсем подобен на нашия човек, излезе от вход Б на кооперацията, но веднага се върна обратно, навярно ме е видял. Оттогава стоя пред входа и чакам да дойдете.

— Той разбра ли, че си го видял?

— Не. Беше се обърнал вече и се скри във входа.

— Сигурен ли си, че беше той?

— Сигурен съм.

Размислях. Възможно е Донков да греши. Но сме длъжни да поставим всички възможни капани. Носех заповед за арест. Ако Красен Билялов се беше опитал да се скрие, нейното изпълнение ставаше неотложно!

Тази кооперация се състоеше от две независими една от друга части, с отделни стълбища. Но много често таваните и мазетата на двете части са свързани. Трябва да се заприщят двата изхода.

Оставих Донков във вход Б, а аз се отправих към вход А, където чакаше Парушев. Стоеше до колата. Наредих му да влезе във входа. Поех към третия етаж. Тук позвъних, за да проверя дали разумът е надделял и Красен се е върнал в дома си. Сега такъв човек като търси защита, може да я види в собствения си дом.

Жена му отвори бързо и се изненада от повторното ми явяване. Не усетих опит да крие мъжа си.

— Не се е върнал. Нали току-що бяхте тук.

Спуснах се надолу и влязох в тъмно, вмирисано на мухъл мазе. Кооперацията се отоплява от ТЕЦ и мазетата, които едно време са служели за складиране на дърва и въглища, сега не се използуват. Тия мрачни помещения са оставени от строителите във вида, в който бетонът е бил отлят, с незаравнен под, със стени, потънали в сажди и мъхнати паяжини. Крушките в общите помещения не могат да оцелеят, няма осветление. Не носех фенерче, не бях подготвен за преследване при арест. Запалих кибрит. На светлината на кибритени клечки се промъквах по един коридор, през остатъци от счупени мебели, дъски и тухли, стигнах до стената на съседната кооперация. Мазетата не бяха свързани, двете части на кооперацията тук нямаха нищо общо помежду си.

Излязох на улицата. Денят ми се видя двойно по-светъл. Парушев изтупа гърба ми. Смесих се с тълпата, завих зад ъгъла, отдалеч видях Донков да стърчи на вход Б. Тук имаше осветление, въпреки че общият вид на мазето не се отличаваше от съседското.

Изкачих се по стълбите до шестия етаж. Ослушвах се да чуя дали работи асансьорът. Да не се размина, с този, когото търся. Но асансьорът не влезе в действие.

Продължих към таванския етаж. Стараех се да стъпвам тихо.

Какво очаквах да се случи?

… В дворовете на Орландовци преследвах двама хлапаци, извършили хулиганско убийство в трамвая.

Стрелях — във въздуха, за да ги сплаша. Във влака арестувах под дулото на пистолет мъж, който бе убил жена си и нейната сестра. Настигнах влака в Карлово и преди Казанлък успях да намеря, скрит в клозета и готов да окаже съпротива, дребен и настръхнал като рис мъж. Много пъти пистолетът ми бе служил като последен аргумент при убеждаването на упорити хора. Пистолетът тежи осезаемо като котва в джоба, дава опора, подкрепя чувството за правота, втвърдява сърцето.

В този ден бях без оръжие: Мога да го обясня с това, че забравих да го взема от масата си в службата. Сега не бих твърдял това. Всъщност аз като че ли реших да го забравя.

Отворих бавно и тихо вратата на тавана.

Зад малка метална врата от лявата страна на площадката внезапно затътна електромотор. Асансьорът бе приведен в движение. Зад вратичката беше малкото машинно отделение за отвесно придвижване в пространството.

След няколко секунди, докато чаках асансьорът да спре, иззад вратичката се чу тиха кашлица. Сухо тютюнджийско покашлюване. Помъчих се да си спомня дали при първата ни среща в службата той бе запалил цигара… Предложих му, той запали.

Приближих вратичката.

Бучащият мотор млъкна също така внезапно, както бе започнал. Настана тишина. Ослушвах се до вратата. Може би в процепа между вратата и рамката той ме е забелязал, различил е силуета на дебнещ човек. Излишно беше да играя на криеница. Натиснах дръжката на вратата. Заключено. Изскърца враждебно несмазаната брава. Асансьорните помещения се заключват. Почуках на вратата и извиках:

— Има ли някой?

Не се чу отговор.

Две възможности: или да отворя веднага с подръчни средства, или да извикам Донков. Второто беше все едно да освободя капана.

Сред връзката с ключове нося полезен уред. Нещо като миниатюрен модел на хокеен стик. С него се отварят по-голямата част от ключалките на света.

Погледнах през дупката на ключалката. Нямаше ключ. Вътре бе тъмно. Ключалката не беше обикновена. Ключът имаше плосък език, но затова пък сигурно беше сложно изрязан.

Извадих шперца от връзката и го вкарах в ключалката.

В този момент вътре се чу шум от стържене на метален предмет по цимента.

Намерих превъртащото положение. Завъртях рязко шперца, натиснах дръжката и ритнах вратата. Ламарината изтрещя под удара и се отмести. В пролуката нахлу светлина и видях на два метра Красен Билялов, ослепен от внезапната светлина, клекнал в ъгъла с желязна щанга в ръката. Гледаше ме с присвити очи, объркан и изплашен. Разчитах на изненадата.

— Билялов, арестуван си, всяка съпротива е излишна.

В такива случаи гласът ми е непознат дори за мен.

Надигна се бавно, като ме гледаше в очите, все още не беше разбрал ясно какво му се е случило.

Отстъпих крачка назад.

— Хвърли щангата!

Той погледна към ръката си, сякаш сега разбра, че държи щанга, и се наведе, подпря я до стената. Знаех, че сега, може би само няколко секунди, той е под властта на моите команди, трябваше да използувам това състояние на подчинение.

— Излез!

Не съм убеден, че съзнаваше много ясно какво прави. Излезе бавно, като ме гледаше с колосано лице.

— Стой! — извиках.

Той спря.

— Обърни се с гръб!

Подчини се, но извръщаше глава, за да ме вижда с периферното си зрение. Приближих се да го опипам за оръжие. В този миг той ми нанесе удар с лакът в лицето. Рамките на очилата се впиха с остра болка в очните ми ябълки. В следващия миг се вкопчих в ръката му. Той се хвърли към стълбите, повлече и мен. Счупените очила се разпаднаха. Отворих очи — не бяха наранени. Получих втори тежък удар в диафрагмата. Запъхтян и обезумял, той като че ли не контролираше движенията си. Спускаше се напред, спираше рязко, дърпаше ръката си в неистово желание да се освободи.

Ударих го с ръба на лявата длан в кръста. Той се преви и дясното му рамо изхвръкна нагоре. Като го стиснах за лакътя, продължих движението на ръката му нагоре и с остро движение я изкълчих. Това е заучена хватка, която се прилага рядко. Тя изключва всякаква съпротива. Болката в разглобената раменна става е толкова силна, че човекът може да припадне.

Билялов изрева и почти загубил съзнание, се свлече на стълбите.

Извадих от вътрешния си джоб плоска метална кутийка, с която никога не се разделям. Отворих я. Проблеснаха тънки като тел рамки, две дебели лъскави стъкла.