Александър Карасимеонов
Двойна игра (22)

Глава XXII

В утринния здрач влакът спря на Централната гара. Излязох в безлюдния коридор. Избърсах стъклата на очилата си, но от това мъглата не се разреди.

Стъпките ми кънтяха из залите на гарата. Малко хора пристигнаха с този нощен влак. Край себе си видях само няколко забързани силуети, след тока сам изкачвах стълбите, пресякох площада и се отправих към службата.

Главното през деня, който ми предстои, е среща с майсторката на сувенири. Срещата ще се проведе в моя кабинет. Красивата жена ще мине по нашите коридори. Все още не можех да си я представя седнала на този стол, не можех да я включа в общото число, в обобщената тълпа от хора със смутено съзнание, които седят на същия този стол, дишат въздуха на нашето учреждение… Докато вървях спокойно и без да бързам по мъгливите улици, изпитвах облекчение, че моето отношение към тази жена значително се опростява. Аз можех да я обвинявам в даване на лъжливи показания. Носех двете адресни карти в джоба си. Трябваше да чуе всички мои подозрения.

Стаите в учреждението бяха още празни. В коридора срещнах чистачката.

— Добро утро — каза тя, — нещо си подранил.

— Сега пристигам от Стара Загора — отвърнах, — не се прибрах, идвам направо от гарата.

— Затова те гледам — жълт си като кратуна.

В стаята беше проветрено и хладно. Съблякох шлифера, взех от масата самобръсначка и консерва пяна и се отправих в тоалетната. По пътя видях, че бюфетчийката отваря.

С влажна кожа на лицето след пет минути седях на една масичка в заведението на Вили. Тя ми свари турско кафе, тъй като машината й за еспресо още не беше загряла. Направи ми специално турско, с две, препълнени лъжички кафе.

— Имам бисквити „Наслада“, пазя ги за приятели… Гледам те, ще издъхнеш от слабост, много си блед, на смъртник изглеждаш.

— Нищо — казах, — с „Наслада“ и кафе ще възкръсна.

— То и вашето е една работа! — възкликна тя.

 

 

Сега си мисля, че като създаваме различни версии, които обясняват събитията, като реконструираме наглед действителни факти, ние сме твърдо убедени в нашата версия, най-малкото толкова, колкото е убеден един пишещ. Странна и налудничава е убедеността на този човек, че събитията, които описва, са истински, че са станали. Той е толкова убеден, че и на другите може да го внуши. Това е нещо като хипноза: способност да втриеш хипнозата в печатния текст. Но това е и доброволното желание на читателя да се поддава на хипнозата. Читателят иска да се поддаде на това внушение, затова и вярва на пишещия хипнотизатор.

През всичките тези дни, както неведнъж ми се беше случвало, аз също така създавах една конструкция на възможните отминали събития, но създавайки тази конструкция, нямах грижата да убеждавам другиго, трябваше да убеждавам единствено себе си. Така аз бях в едно и също време хипнотизаторът, но и този, който е подложен на хипнозата. Вижда се, че този механизъм на обратна връзка създава много рискове, особено когато това единство от субект и обект (ще ме извините за тези отвлечени думи) е един обикновен човек, който освен способността си да създава железни логически конструкции, може да се поддава и на съвсем субективни лични оценки, настроения, предпочитания и дори на съображения, продиктувани от интуицията (или от инстинкта, ако употребим една биологически оцветена дума).

Правя това малко отклонение, за да обясня (преди всичко на себе си) как стигнах до твърдото убеждение, че Зорница Стойнова има пръст в участта на Ангел Борисов. Чувствувах във вътрешния си джоб двете адресни карти с фалшива дата и бях готов да поставя обратния знак на всичко, което знаех за нея.

В седем и половина седях на масата си, обръснат, нахранен, с избистрящи се от кофеина и никотина мисли, готов за действие, или, както би се изразила Неда, бях едно острие, извадено от канията. Готвех се точно в осем да позвъня на майсторката на сувенири. Както се вижда, след всичко случило се пак пресмятах времето, в което става от сън Зорница, дори в този момент, готов да бъда острие, играех на деликатност. Нима човек може да бъде прободен деликатно?

Малко преди осем телефонът сам иззвъня.

Представи се лейтенант Петров и поиска разрешение за доклад. Ето накратко подробностите.

В седем и двадесет и пет дежурната група, извикана по телефона, е намерила труп на млада жена в собствения й дом. Намерена е в банята на жилището в напълнена вана, с прерязани вени. Първите данни от огледа говорят за самоубийство. Намерена е от майка й, която, обезпокоена, че дъщеря й не отговаря по телефона, отишла рано сутринта в дома й. Казва се Зорница Стойнова, тридесетгодишна, живее до Трета градска болница.

 

 

Тя лежеше във ваната, водата опираше до брадичката й. Главата й бе приведена към дясното рамо, клепачите и притворени. Над мътнокафявата вода се подаваше лявото й рамо, бледо и гладко, със съвършенството на восъчна отливка. Едва се очертаваха формите на тялото й, обвито в прозирната пелена на собствената й кръв. Лицето й, лишено от тока на живота, бе избеляло до синьо. Кожата на челото и бузите, изцедена от жизненост, бе придобила измамната същност на нещо изкуствено и застинало, което не подлежи на промяна.

Върху китките й зееха два сиво-розови разреза.

Ножчето за бръснене бе намерено на дъното на ваната.

Към единадесет, след като изчаках да бъдат извършени всички следствени действия и опразненото жилище до Трета градска бе заключено и запечатано, аз се върнах в службата и заварих да ме очаква Неда.

Тя стоеше права до прозореца, когато влязох, се извърна, острият й профил се изряза на светлия прозорец, от рязкото движение косата й се отметна и откри хилавата й детска шия.

Седнах на мястото си зад масата.

— Случило ли се е нещо? — запита Неда.

— Пътувах с нощния влак, почти не съм спал. Извини ме, едвам гледам.

Остра болка в слепоочията! Започнах да ги разтривам с палци.

— Троянски ми разреши да вляза и да те почакам. Искам да ти разкажа. Трябва да знаеш, преди да се срещнеш с онази жена… Приятелката на Борисов.

Тя седна на същия онзи стол.

— Вчера към четири с Ева отидохме в дома на онази жена. Аз я придумах да отидем, за да си иска парите. Или поне да разбере нещо за тях.

— Какви пари?

Неда ме погледна стреснато.

— Какви пари? — извиках аз.

— Ако ще викаш, мога да си отида.

— Няма да викам.

Отново започнах да си разтривам слепоочията. Менгемето, дето стягаше челото ми, взе да отпуща.

— Ако на тебе твоите служебни правила ти пречат да проявиш човещина, на мен нищо не ми пречи, затова аз реших да помогна на момичето да открие парите, които му принадлежат. Не мога да гледам как акулите изяждат дребните риби! Освен това ти сам ме насади в тази история.

— По-нататък.

— Отидохме. Изненадахме я. Тя ни покани в стаята, дето работи, прави някакви кукли…

— Защо мислиш, че парите са били у Зорница…

Неда ядно се подсмихна.

— Зорница!… Може би си на „ти“ с нея?…

— На „ти“ съм!

— Така ли? Не знаех! Все едно!… Казахме й, че искаме парите. Тя се правеше, че нищо не разбира. Тази жена те гледа в очите и лъже. Много е странно, че ти не си разбрал, с твоята професионална подготовка, че тази жена непрекъснато играе. Отвратителен театър, защото всичко у нея е изпълнено с корист и пресметливост… Започна да ни разпитва за парите, като че ли за първи път чуваше за тях. Ако е имал пари, те трябва да са намерени у него, там, където се е обесил… Никой, взе тя да вика, не може да му ги вземе, след като се е обесил. Защо ги търсите у мен, търсете ги в криминалната служба. Повече не искам да чувам за проклетите пари. И ни изгони… Разбесня се. Мисля, че щяхме да се бием… Но тя щеше и двете да ни набие…

Неда, разбира се, веднага бе усетила, че Зорница има слабост към разиграването на театър. Това, което за мен се беше превърнало в едно приятно представление със своите условни игри и което аз възприемах като театрален критик — зад видимостта на представлението оценявах изкуството на играта, — всичко това за Неда си е било изява на притворство и коварство, така както една жена може да съди друга жена — еднопланово и ограничено, но почти винаги точно!

Докато слушах, набирах злоба към двете момичета. Но те не са знаели какво ще се случи на Зорница през следващите часове. Аз потапях разказа на Неда в кървавите бои на една смърт и той ми изглеждаше безсмислен и нелеп.

В този ден като че ли не възприех „адекватно“ смъртта на Зорница Стойнова. Както се вижда от досегашните бележки, явни са добрите чувства, които тази жена бе внушила на един криминалист с малък стаж, подложен на съмнението дали е годен за това, с което се занимава. Трябваше да се появи мисълта: дали смъртта на Зорница Стойнова можеше да бъде предотвратена, дали не е имало факти, подробности, нюанси, които да дадат възможност на човек с професионално око да усети опасността, която я е заплашвала?… Не е ли бил длъжен да усети, че около тази жена, която в процеса на следствието все повече излизаше на преден план, се образува неясната мъгла на някаква опасност?

Когато се явих при Троянски, бях изправил гръб и се мъчех да разперя мършавите си рамене.

— Знам всичко — каза той.

Разклати шишенце с мътна бяла течност, надигна го и спусна една глътка в корема си.

Има болки, сега е най-лошият миг за разговор с него.

— Това самоубийство не можеше да се предвиди — каза той с изненадващо успокояващ тон. — И дори да ни беше хрумвала такава възможност, нима можехме да го предотвратим?

— Може би не е самоубийство — подхвърлих несигурно.

— Тази възможност винаги съществува хипотетично и ние не трябва да я изключим. Но сега излизаме от очевидното. Какво донесе от Стара Загора?

Поисках разрешение да седна. Дълго седях наведен и замислен. След това разказах за откритието, което направих в Стара Загора — фалшивата дата на адресните листове, уличаването на току-що починалата млада жена в лъжа, която е от изключително значение за хода на следствието.

— Както знаете, аз се срещнах три пъти със Зорница и, така да се каже, я опознах. Тя не се смяташе виновна за смъртта на Борисов. Чувствуваше се спасена от нещо, отървала се от беда, не можеше да скрие облекчението си… Беше жена с енергия да постигне много, само че не беше попаднала на мъж. Цял живот беше търсила мъж, достоен за нейната енергия, и беше вършила груби грешки. При първия си брак попада на хлапак. След това в брачните й проекти се явява Патронев, по-късно Ангел Борисов… А сигурно е имало и други. На тридесет години вече е имала списък от качества, на които трябва да отговаря мъжът й. При това съзнаваше достойнствата си — хубава, здрава, умна, енергична, със самочувствие, такива жени усещат породата си и търсят човек, който да може да оцени това, което получава.

Троянски се засмя.

— Много достойнства й натрупа на гърба. Ами лъжите, в които те оплете, преброил ли си колко пъти те излъга?… И ти вярваше!

— Тя лъжеше… Но не знаем защо! Всичко се съдържа в този въпрос: защо тя играеше тия игри? Ако намерим отговора… Трябва да го намерим… Може би това ще ни даде обяснение…

Троянски ми зададе въпроса, който очаквах отдавна:

— Мисля, че срокът ти по следствието за Ангел Борисов изтича, не е ли така? Ще го приключваш ли?

— Разрешете ми да продължа. Имам формално право, тъй като сега то се свързва със смъртта на Зорница Стойнова.

— Искаш да лепнеш новия срок към старото следствие?

— Но тези две следствия са свързани.

— Едното прераства… или прораства в другото, така ли?

Троянски опъна устните си в познатата ехидна усмивка.

— Разбирам те много добре. Всички ръмжите против сроковете. Ама няма как. Формално ти си задължен да приключиш със смъртта на Ангел Борисов, пък ако се появи нещо ново, можеш да го вземеш предвид…

— Не мога да дам заключение — повторих аз упорито.

Троянски разбра, че ще поема всички рискове, свързани с неподчинението, затова, като помълча известно време, сви лицето в гнуслива гримаса и рече:

— Колко дни?

— Десет.

— Пет. И никакви разговори повече. След това ще те предложа за наказание.

— Малко са — усещах в себе си желязна упоритост. Като че ли номерът, който изигра Зорница Стойнова, ми даваше право на това.

Троянски намери сили да не ме изгони. След мрачно мълчание каза:

— Пет дни. Ако подушиш нещо, ще говорим пак. Ако нищо не се появи, ще приключиш. Довиждане.