Александър Карасимеонов
Двойна игра (18)

Глава XVIII

Троянски си отиде по необичаен начин. Съвсем ясно беше, че той не споделя моите заключения и в такъв случай, както му беше обичай, веднага би трябвало да изкаже остро мнението си. Но той не направи нищо, само се оттегли, като остави толкова въпроси и несигурност, че се почувствувах уморен и объркан.

Прибрах се късно. Кокершпаньолът, който майка ми гледа, ме посрещна с радостно умилкване, но в пълна тишина, много добре знаеше, че нощно време не се лае.

Сега като че ли е дошъл мигът да кажа две думи за собственото си битие извън радостите, които ми носи службата. Моето семейство се състои от майка ми, която се грижи за кучето, и от мен. Баща ми си отиде сравнително рано, малко над петдесетте. Той обичаше чашата, може би затова, може би дефект, останал от бурните спортни години (както се съмняваха лекарите), сърцето му в един миг си направи тази шега, която в наше време все по-често се среща. Не искам да претоварвам тези редове с черна боя, но изкушавам се да спомена, че само тази мъглива есен, в която се разиграват описваните събития, трима колеги, все около петдесетте, получиха сърдечната призовка и колкото и да бяхме тренирани при възприемането на смъртта, ние, като всички нормални хора, преживявахме тежко тази броеница. Забелязал съм, че с такива поредици от нещастия, които се нанизват едно след друго за кратко време, някой като че ли иска да напомни на оживелите да намалят големината и неотложността на земните си дела.

В една такава есен, връщам се на разказа, моят баща си отиде. Единственото утешение, ако това може да служи за утешение някому (не на него, разбира се), бе, че един месец преди това видя внук. Сестра ми, по-голяма от мен, се омъжи рано, роди скорострелно две момичета с разлика единадесет месеца, дори в една календарна година, но дядото, бившият футболист, мечтаейки да види наследник и осъществител на собствените си въжделения, упорито чакаше внук и дочака, искам да кажа…

Онази нощ аз си легнах и опитах да заспя. Вместо това, спомням си, отново чух крилатата фраза на момичето Неда, че не съм острие и никога не бих могъл да бъда. Защо трябва да бъда острие?

Ясно е, че професията си го изисква, защото, да можеш да причиниш неприятности на клиентите на нашата служба, на хората, които чрез действие причиняват вреда на себеподобните си, е необходимо също действие. А това действие се нуждае от пределна острота, понякога то е свързано с крайни ситуации, при които дори думата острие не е достатъчна. Да, колко права е всъщност Неда, като само с една дума определи смисъла на моята професия… Не изпитвах възхищение, ядът и неувереността ми се насочиха пак срещу Неда…

Ако човек биологически или генетично не е надарен за това, което върши, значи ли, че не е годен да го върши?

Пред мен се появява отчетливо лицето на баща ми — счетоводителя. Закръглено лице, но не от дебелина, а защото е подпухнало, бледо, пухкаво лице на застаряващ ракиджия… Винаги небръснато… Но някога този човек е бил футболист! Има го на снимка в началото на петдесетте години, във вестник, на четвърта страница, разперил ръце, с бели гащета и тъмна фланелка, дори при онзи печат, на пожълтялата вестникарска хартия се вижда слабото волево лице на съсредоточен в действията си, енергичен и безкомпромисен млад мъж, който замахва с десния крак и топката, току-що отскочила от стъпалото му (ударът трябва да е бил т.н. „вътрешен фалц“), се мушва под вратаря, който виси като хвърчаща риба във въздуха. Под снимката пише: „Така бе отбелязан победният гол!“ Какво общо има този мъж от снимката с пухкавия счетоводител, тихия алкохолик, и то посредствен, както е бил във всичко друго?… Тази снимка е историческа не само за нашето семейство, защото със замахналия си крак баща ми спечелил за своя отбор държавното първенство по футбол през онази година… Това е оня връх, от който баща ми след това само е слизал, утешавайки се с гроздова в компанията на почитатели, но все пак, мисля си, той беше един щастлив човек — ако изчислим колко са хората, които са преживели такъв връх на славата, ще видим, че това е един нищожен процент от населението… Припомних си за баща си навярно неслучайно. Синът на някогашния футболист сега се занимава с тъмната страна на човешката душа, търси подтиците, поради които хората посягат на себеподобните си. Или на себе си понякога. Започнах да завиждам на своя баща, обикновен човек, който беше преживял щастието на славата, колко по-добре е да бях станал футболист, мислех си, само че с петдиоптрови очила не се става, а иначе бих могъл да живея преприятно и навярно да постигна успехи в тази област, защото съм физически чевръст и умствено…

Такива мисли се въртяха в главата ми и това беше нещо като почивка, защото, както и да погледне човек, всичко, свързано с футбола, е едно потъване в света на чистото съперничество, на борба срещу ближните от противниковия отбор, която си е от най-благородния вид. Там, ако слагаш крак някому, то не е тайно, а пред милион очи.

Видях се да крача нервно из стаята. През всичкото време зад отклонението към света на моя баща в съзнанието ми си е стояла една личност, която до този ден беше ясна и еднолинейна, а сега вече образът й бе потънал в мъгла, едва прозираше бледата матова кожа, след това изчезваше, за да се появи чудесна усмивка с бели, наредени като кукли зъби, една висока гръд, развълнувано сърце…

Майсторката на сувенири. Свързана с историята на обесения Ангел Борисов допреди няколко месеца. От месец август не го е виждала, понеже отказвала да се срещне с него, справедливо, след като е получила два тежки шамара… Все пак има още нещо, което я свързва с биографията на Ангел Борисов, и то с последните му часове. Когато напуснал гаража на автомеханика, той се е отправил на среща със Зорница. За това има две достоверни свидетелства — на автомеханика, който твърди, че Ангел Борисов обсъждал с него най-краткия път до Трета градска болница, а Зорница живее точно до болницата, и след това съобщението на самата Зорница, че е определила среща на Борисов в дома си, но го е излъгала, тъй като предварително е знаела, че по това време ще пътува за Стара Загора. Известен женски трик, тези малки измами никога не обиждат влюбения, те разпалват още повече стремежите му. Може със сигурност да се смята, че Ангел Борисов е стигнал до дома на Зорница. И тогава малкият женски трик може да се е превърнал за него в кинжален удар. Това е станало към седем привечер. След това, следващите часове до полунощ, когато се смята, че Ангел вече е заел своето място между покрива и пода на вилата си, напълно са заличени за историята, а те всъщност са най-важните… Всъщност ние нищо не знаем за най-важния отрязък от живота на Ангел Борисов.

До този момент в характеристиката на Зорница Стойнова почти не можеха да се открият тъмни страни. Независимо от това, че в действията й срещу дъщерята на Борисов, Ева, има елементи на интригантство, кой е този, който може да отправи обвинения срещу нея — ами че тя се бори за място под слънцето, иска да се задоми, да нареди един хубав дом на инженера, да му роди куп деца — в името на тази заслужаваща уважение жизнена цел тя си е послужила с някои нечестни средства в действията си срещу момичето, — така възприех аз обстоятелството, съобщено от Патронев, че Зорница сама го е помолила да отдалечи момичето от площадката, на която тя е разигравала своята игра на самотна жена, стремяща се към свой дом. Дори елементът на заговор не би съществувал, ако, както каза Патронев, те не са се познавали от по-рано със Зорница. Патронев беше ясен. Известно време преди настоящите събития, неизвестно кога (това лесно може да бъде установено), Патронев и Зорница Стойнова са били близки. Може би Патронев е бил един от поредните опити на Зорница да уреди живота си… Тази връзка не се е реализирала в плановете на Зорница. Но те не са скъсали окончателно, прекратили са връзката си без конфликт, който би попречил по-късно Зорница да се довери на бившия си приятел. И да му възложи такава деликатна мисия, каквато е повеждането на любовна игра с момиченцето Ева, съвършено беззащитно същество, живяло в изолацията на осигуреност, в отсъствието на домашна топлина… Всъщност, хрумна ми, тези две жени, разделени от десетина години във възрастта, са разчитали по идентичен начин на Ангел Борисов, и за едната, и за другата Ангел е бил човекът, който може да осигури дом. За едната — баща в дома, а за другата — съпруг.

Зорница скри, че се е познавала от по-рано с Патронев. Напълно оправдан стремеж да изчисти и без това непочтената постъпка, за която също премълча. Обстоятелствата, че го е помолила да отведе малката и че е познавала от по-рано Патронев, са свързани и задължително би трябвало да отсъствуват в нейната версия на събитията, които са се разигравали в Созопол. Обяснима деликатност, която Зорница проявява спрямо собствените си действия, щади себе си и в това няма нищо, за което би могла да бъде обвинявана. Ако й бъдат посочени тези премълчавания, тя спокойно може да ги признае, без капка притеснение.

И така, по времето, в което следствието отиваше към своя край, след като бяха изяснени всички основни роли в трагедията на Борисов, без някакво важно основание, аз се връщах на впечатленията си от Зорница Стойнова. Всичко, свързано с нейното участие, изглеждаше вече установено, но, както се вижда, фактите постепенно претърпяваха леки корекции, непроменящи същността на събитията, но все пак им придаваха известна неустойчивост, започнах да чувствувам, че вървя по подвижни пясъци. В един миг се хванах, че съзнателно омаловажавам малките лъжи, с които си послужи Зорница. Тези малки премълчавания. Защото тя никога не беше казвала, че не се е познавала по-рано с Патронев, просто го беше премълчала. Освен това естествено изглеждаше да премълчи, че тя е помолила Патронев да се намеси в играта й с (срещу?) Ангел Борисов, като се занимае с дъщерята. Но, казах си аз, това, че си обяснявам нейното нежелание да се злепоставя с такова признание, това не значи, че постъпката й може да бъде оправдана.

Тази красива жена използуваше без умисъл, но и със самоувереност своите чарове. Пък аз не бях (и не бих искал да бъда) детектив, който не се поддава на красотите на живота. Нима тази моя професия може да ме застави да се откажа от естественото възприемане на света, нима ако се оставя на постоянно тлеещия огън на нечовещината, няма да се превърна в душевно изкълчен човек, който си налага против природата лицемерно отношение към красивия свят? Затъва в самоизлъгване и угнетение?

Както се вижда, чувствувах се гузен, щом започнах да обмислям досегашното си отношение към Зорница. Хубава и яка жена, умна, работлива. Що се отнася до почтеността, за това трябва да се разсъждава. Може ли заговорът, който е организирала със стария си приятел Патронев срещу бащата и дъщерята Борисови, да бъде достатъчно доказателство за непочтеност?

На другия ден, щом влязох в службата, реших, че първото нещо, което трябва да направя, е да посетя отново малкия дом край Трета градска. Извън всичко, с което бих могъл да обоснова това решение, ще си призная, че отивах при Зорница с предчувствие за приятно прекарване. А имах и формалното задължение да я уведомя, че Патронев в следващите няколко години ще бъде лишен от възможността да изпълни обещанието си за ново посещение, длъжен бях да я успокоя.

Минута преди да тръгна, по телефона ми звънна Неда.

По гласа познах настроението й. Усетих в ниските гърлени нотки мътна неувереност и дори неприязън.

— Ева е в мазето — каза тя, — оставих я сама, въпреки че никак не е за оставяне. Трябва да ти кажа нещо важно. Първо, момичето е съвсем без пари. Второ, баща й, няколко дни преди… това… й предлагал да я изпрати на екскурзия в Испания, показал й спестовна книжка с няколко хиляди лева, не знае точно колко, но били много пари. Сега момичето си иска спестовната книжка, за да може да се храни. Така че дайте й книжката.

И зачака ядно задъхана моя отговор.

— Само това ли е? — запитах.

— Не е ли достатъчно?

— Къде и кога?

— Какво?

— Ще се видим?

— Аз уча, следователно стоя си в мазето.

— Ами онзи финландец?

— Замина снощи. В двадесет и два. Самолет на Ер Франс. Като че ли много те интересува!

Докато водех явно излишния разговор с Неда, си мислех къде би могла да бъде спестовната книжка на Ангел Борисов. Нищо подобно не беше намерено.

— Интересува ме защо Ева е отказала да отиде на екскурзия?

— Моля?… Знаеш много добре, че не би могла да приеме този подкуп.

— А сега защо приема… защо иска тия пари? Нещо не е последователна.

— Гладният човек не може да бъде последователен. Тя иска да яде, а не да ходи на екскурзия до Испания.

— Какво й е предлагал, — двамата да отидат, или сама да пътешествува?

— Откъде мога да знам такива подробности… И не желая да знам.

— Добре, Неда — казах примирително, — не се сърди. Работата е там, че никаква спестовна книжка не сме намерили. Накарай я да отиде в спестовната каса. Там ще й кажат как да получи влога му… Ако ти е възможно, покани я при тебе, довечера към седем ще дойда. Искам да я видя, но по-добре е да стане уж случайно, затова не я предупреждавай.

— Не ме въвличай в твоите игри. Вече й предложих и тя ще бъде довечера в мазето. Но няма да скрия, че ще идваш. Това е.

— Добре — казах, — както искаш, до довечера.