Александър Карасимеонов
Двойна игра (6)

Глава VI

Започваше да се здрачава.

Вървях съсредоточен в мъглата. Тя се бе сгъстила отново, видимостта не надхвърляше двайсет-трийсет метра. В този квартал, където гората привличаше и задържаше влагата, мъглата беше винаги по-гъста. Вървях бавно по улицата, осветена с призрачната бяла светлина на големи, високо окачени пъпеши. Изскачаха автомобили из белезникавия здрач и тихо изчезваха. Признавам, че се обърнах два пъти, за да видя дали някой от тях няма да спре пред къщата на Ева Борисова. Никой не спря. Безсмислено подозрение, ако то имаше някакви основания, би трябвало да оставя човек пред къщата.

Имах материал, бях напълнил торбата и сега, докато вървях по дългата права улица към трамвайната спирка, не по-малко от десетина минути, вадех едно след друго разни неща и ги оглеждах.

Първо. Автомеханикът беше взел колата, без никой да го е упълномощавал. Това обстоятелство се свързваше съвсем естествено с другото откритие, което бях направил — стъклената туба от приспивателното. Възможност, която задължително трябваше да се обсъжда: тубата е била поставена допълнително, щом, ако мога да имам доверие на начинаещия Донков, такава туба при първия оглед не е имало. Изключим ли грешката на Донков, трябва да включим активно другата вълна — възможността от престъпление. Ако си е била в колата през всичкото време, инициативността на автомеханика да вземе колата е най-малкото учудваща — обикновено хората се оттеглят, стараят се да останат по-далеч от нещастието. Тази естествена реакция автомеханикът е трябвало да преодолява или е изключително близък на семейството. Втурнал се е да помага по вътрешен подтик. Да помогне с каквото може. Толкова ревностно се е втурнал да помага, че още същата вечер се е явил край вилата, където допреди часове е висял клиентът му Борисов. От каквато и страна да го погледнеш, всичко това беше достатъчно занимателно.

Второто обстоятелство само се набиваше в очи, но беше толкова неясно: поведението на момичето, когато си разговаряше или по-скоро когато си мълчете по телефона, щом му звъннат. Причините за това мълчание можеха да бъдат безброй. Излъга, че никой не се е обадил! И прекрасното спокойствие, с което разиграваше тази игра, като че ли предварително я беше премислило до най-малките подробности. Вдига слушалката, не отговаря на настойчивия мъжки глас, дълго слуша това, което й говорят, след това оставя слушалката и най-спокойно ме излъгва, че никой не се е обаждал. Навярно се крие от някого. Или играе една тъжна игра, сгъстява нечие съчувствие, отхвърля нечия заинтересованост… При това хладнокръвно… или пък наистина се крие от някого!

Наближаваше шест, когато застанах на спирката. Трамваят се бавеше.

Неда се беше отказала, от нашата среща. Казвам го с онова чувство, което ме бе всъщност обзело обида и ревност!

Троянски щеше да чака вечерта моя телефонен звън с надеждата, че ще седна от другата страна на шахматната дъска. Троянски вадеше голямата печалба тази вечер — по всичко изглежда, че ще му отида на гости. Правя си шега, но наистина напоследък Троянски имаше вид на самотен човек и в неговата покана бях почувствувал такава настойчивост, че в един миг изпитах почти сантиментални чувства към този грубиян. Ще трябва да получавам мат тази вечер…

Трамваят се зададе от долната страна на линията, изникваше в мъглата като от някакво подземие.

Точно тогава, докато се приближаваше със свистене на спирачките, аз реших, че в следващите два часа мога да посетя автомеханика Спиридон Спасов. От трамвая слязоха двама души, един суховат мъж с късо шлиферче подаде ръка на добре опакована в кожа пищна дама.

Ватманът погледна към мен, вратата се затвори с ядна въздишка.

Поех в обратна посока — към автомеханика Спиридон Спиридонов. От „Лозенец“ до квартал „Изток“ няма пряка връзка. Ако мина през гората, ще стигна за двайсетина минути.

Адресът ме отведе пред двуетажна къща с гараж. Тиха уличка. Под мъжделива лампа две дългокраки момичета бяха затиснали едно момченце.

Огледах къщата. Никаква светлина в прозорците. Като че ли беше необитаема. В този час стопаните навярно са на път към къщи от работа. Входната врата на къщата, която беше отстрани, се оказа заключена. Имаше два звънеца. Звъних последователно и на двата, но никой не откликна… Обмислих възможността да се поразходя из квартала, докато стопаните се върнат.

Мрачно минах покрай веселите ученичета. И в този миг видях едва доловима, почти невидима светлинка под вратата на гаража. Светъл разрез в тъмнината.

Поразходих се пред гаража. С котешки лапи спрях на два метра, като че ли очаквам някого. Поглеждах си часовника и се озъртах.

Нямаше нужда, но го правех по законите на професията.

Пет минути чаках и дочаках. Отвътре се чу шум, нещо тежко, може би щанга, метален удар изтрещя и отново тишината се дръпна уплашена в гаража. Няколко секунди по-късно аз почуках настойчиво на вратата на гаража. Пет силни удара, за да няма съмнение, че са ме чули и че ще настоявам да вляза. Заболяха ме кокалчетата на пръстите. Извиках:

— Спасов!

И отново почуках. Не бях сигурен, че това е гаражът именно на автомеханика, въпреки че това беше най-вероятното.

Не последва веднага отговор. Вътре някой размисляше над отговора. Някой съпоставяше времето, което е изминало от предателския метален удар до моето настойчиво почукване. Този, който е размислял, навярно прецени, че отвън са чули присъствието му в гаража, и извика:

— Идвам!

А може би, мислех си, докато чаках, този, който идва, няма намерение да се крие и всичко е много по-просто. Но аз бях задействувал всичките си средства за подозрение.

Едно резе отвътре се дръпна с леко скърцане, вратата се открехна и на фона на бледата светлина в гаража се очерта силуетът на мъж, трудно ми беше да разгледам лицето му.

— Кажете какво има, аз съм Спасов.

— Ако можете да ме поканите в гаража — казах, — имаме да говорим.

— Кой сте вие? Не ви познавам.

— Нека влезем, ще се запознаем.

Целта ми беше леко да го сплаша. Да не му дам време да се огледа, да се замисли, да се защити. От какво да се защити?

Спиридон Спасов отвори широко крилото на вратата. Щракна още една лампа и когато влязох, той не затвори вратата, остана наполовина вън и каза:

— Все пак не сте ми познат. За какво става дума?

Тук аз му се представих със съответния документ.

Спиридон каза хладнокръвно:

— Добре бе, човек, защо така шумно и изведнъж… Заповядайте. Влезте.

И той затвори вратата на гаража, дръпна резето.

— Заключвам се — обясни той, — защото идват от сервиза дотук да ме търсят, намират по някакъв начин адреса ми, за услуги. Да ги вреждам, да не чакат ред. Няма отърване. Помислих, че сте от същата пасмина. За малко да не ви отворя…

Беше облечен в добре омазани работни дрехи. В гаража имаше „шкода“ с изваден мотор. Зееха четирите кръгли дупки на разглобения двигател, другите му принадлежности бяха разхвърляни върху омаслената тъмна повърхност на тезгяха. Лъщяха болтове, бутала, коляновият вал, капакът на мотора. И от всичко лъхаше на машинно масло.

— Значи и колите на механиците се развалят — казах.

— Развалят се, но тази кола не е на механика. Това е на един приятел бричката, вече е на сто и двайсет, сменям й бутала и ризи.

Гледаше ме автомеханикът Спиридон Спасов с чисти очи. Приветливо, без задни мисли. Без опасения. С внимание. Никакво смущение. Лице с мустачки, здраво лице на човек, който се труди в движение. Синеок, червеникава коса и странна, също така червеникава, грубо излята кожа на лицето. Бършеше ръцете си с конци. Чакаше.

— Води се следствие във връзка със самоубийството на Ангел Борисов. Срещаме се с хора, които го познават. Известно ни е, че в деня преди самоубийството е бил при вас.

— Беше — веднага отговори Спасов.

Многократно бях употребил думата „самоубийство“, сега усетих, че прекалено настоявам на това.

— Нещо във връзка с колата?

— Да. Разбира се, с колата. Беше ми я оставил, придърпваше, оказа се замърсяване в карбуратора. Почти не съм работил с волво, на неговото се учих всъщност. Имат извънредно деликатни карбуратори, много добри, нищо не искам да кажа, само че в тази кола има нещо, което периодически дава дефект.

— И той дойде да си я прибере този ден?

— Именно.

— Забелязахте ли нещо необичайно в поведението му?

Едрото червено лице се замисли.

— Беше нервен… Но почти както винаги. Нещо необикновено?… Да, все пак, струва ми се, беше по-нервен от друг път. Бързаше за някъде. Когато се прибрах от работа, към шест без нещо, той вече чакаше, беше дошъл преди уговорения час и след това все си поглеждаше часовника… Сега разбирам, че тогава той наистина бързаше за някъде… Но той обикновено все си бърза, така че не му обърнах внимание, но сега ми се струва, май нервничеше повече от друг път.

Той отново съсредоточи очи, дори сложи ръка на челото си.

— Да… да… мисля, че беше така… после, спомням си, той ме запита за колко време може да стигне до… онази болница на края на тройката…

— Трета градска?

— Именно, трета градска.

— Какво му отговорихте?

— Какво му отговорих?… Ами то зависи от движението. Най-страшно е между пет и шест. След шест малко утихва, но до седем, седем и половина е трудно.

— Не обсъждахте ли по кой път ще бъде най-добре да мине?

Сините очи ме стрелнаха за миг.

— Обсъждахме… Аз му предложих… да мине… по „Патриарх Евтимий“ през Руския паметник, „Опълченска“, „Цар Симеон“… Това наистина не е най-краткият път, но не е съвсем през центъра.

— Той съгласи ли се? Да мине оттам.

— Е, него никой не го знае какво мисли. Не мога да знам по кой път е минал…

— Не го ли запитахте, защо ще ходи в болницата?

— Той не обичаше да го питат. Ако сам каже — каже!

— И дали е отишъл в болницата? — подхвърлих аз.

Автомеханикът не отговори. Въздъхна. Вдигна рамене. Изведнъж като че ли загуби желание да говори. Стараеше се да сподави някаква нервност, която изведнъж го обхвана.

— В колко си тръгна от гаража?

— Към шест и петнайсет.

— Не пробвахте ли колата?

— Не. Бях я пробвал. Само я запалих — всичко беше наред.

— Какво беше наред?

— Карбураторът.

— Може ли да се провери на празен ход?

— Нали ви казах, че я бях пробвал предния ден, когато я поправях.

— През този ден не сте ли си бил в къщи?… По някое време?

— Не… Бях на работа, нали ви казах, че се върнах в шест.

— Значи не излязохте с него да пробвате колата?

— Не!

Кратък, нервен отговор.

— Защо взехте колата веднага след откриването на трупа, същата вечер?

— Баща му ме помоли.

— Той ли ви се обади?

— Не, аз му се обадих… да изкажа съболезнования.

— Така ли?… Значи бяхте разбрали какво се е случило? Как разбрахте?

Спиридон Спасов се забави, преди да отговори…

— От този човек — и той посочи към шкодата, чийто мотор, разпаднал се на части, присъствуваше на нашия разговор. — Той е колега на Ангел Борисов… Не в същото предприятие, но също инженер, може би състуденти са били, не знам точно. Но се познаваха много добре. Казва се Владо. Владо Патронев…

При това име сърцето ми ускори ход. Това беше третият човек от листчето на Ангел Борисов, което намерих в чекмеджето му в службата. По един странен начин компанията от листчето започваше да се събира на двойки…

— Патронев по предварителна уговорка дойде в този ден в шест — когато помагам на приятели, моля ги да идват в шест, защото това е единственото време, което мога да отделя. Не мога да отказвам на приятелите си… Той дойде да ми остави колата за ремонта и тогава именно ми каза, че научил за смъртта на Борисов… И аз се обадих. Не веднага… Трябваше да преглътна това нещо… Бях го виждал предния ден — значи той оттук, като си е отишъл от мен, по-нататък не знам кога, но е стигнал в края на краищата до вилата и там го е извършил… Беше ми много криво… Но все пак се обадих у тях, мисля, че беше към осем, пък и Патронев… и двамата искахме да узнаем нещо повече… Затова значи се обадих… Баща му каза само, че са му съобщили, но и той не знае никакви подробности. Едвам говореше. И тогава ме помоли, каза — иди, моля ти се, да прибереш колата от вилата… Обещах, разбира се, после излязох с Патронев, взехме такси от хотела. Патронев го оставих на Орловия мост, аз продължих до вилата и взех колата. Паркирах я тук пред гаража… Така престоя два дни, тази сутрин я оставих пред къщата на дъщеря му. Предадох й ключа…

— Откъде имахте ключ? Разбирате, това е малко чудно.

— Имах ключ за волвото на Борисов. Нали ви казах, че много често се разправях с колата му. При мен той остави втория ключ, за да мога да я взимам и в негово отсъствие. Пък и той да си я прибира в мое отсъствие. След поправка я оставях тук, пред къщи, и той идваше в удобно за него време да си я прибере… Изобщо искам да ви кажа, че с Борисов бяхме приятели. Аз помагам само на приятели, за услуга… Имахме си пълно доверие… Затова и се считах задължен да взема колата от вилата. Глупаво беше да стои за плячка на боянските крадци. Ако я надушеха, можеха да й свалят и колелата, и осветлението, пък и цялата можеха да я отмъкнат!

— Не чухте ли, когато звъних преди малко?

— Тук не се чува… Пък и да бях чул, нямаше да отворя. Нали ви казах, че се крия от натрапници. Не ми е възможно да оказвам услуги. Но хората не питат, когато имат нужда. Всъщност звънеца мога да го чуя само в случай, че тази врата я оставя отворена.

Още в началото бях видял в стената на гаража една тясна вратичка.

— Тази врата накъде води?

— Към жилището ми — аз живея точно отгоре.

— Добре — казах, — повече въпроси нямам. Изяснихме въпроса с колата, която сте прибрали от вилата. Всъщност аз за това бях дошъл. Друг път, съветвам ви, дръжте се настрана в такива случаи.

Спиридон Спасов изпита облекчение, че разговорът е свършил. С много голяма готовност взе да се самообвинява.

— Прав сте, другарю. Наистина голяма глупост извърших, но нямаше как да откажа на стария. Аз имам обичай да не си пъхам пръста в отворена врата. Това е закон в моя живот. Пострадвал съм. Затова сега съжалявам много, че постъпих тъй глупаво, тъпо постъпих, но повече няма да се повтори…

— Мога ли да използувам телефона?

— Разбира се, можете. Само за момент да видя дали е свободен. Дъщеря ми, ако се е прибрала, има обичай да разговаря с часове.

Той вдигна слушалката, чу сигнала и ми я подаде, като кимаше утвърдително с глава.

Завъртях на Троянски, казах му, че съм отложил срещата с Неда и мога да го навестя, ако все още има желание да изпита горчивината на поражението. Троянски изръмжа заканително да тръгвам по най-краткия път, той вече бил наредил фигурите…

След това се сбогувах с автомеханика Спиридон Спасов.