Александър Карасимеонов
Двойна игра (24)

Глава XXIV

Моят разказ като ладия, плуваща по широка река, изведнъж попада в тясна клисура, в която течението се ускорява и никакви отклонения по лично усмотрение и за собствено удоволствие не могат да бъдат правени.

Към седем вечерта по телефона се обади Неда.

— Имаш ли възможност да се видим? — запита тя.

Забавих отговора си, затова навярно Неда започна да се оправдава.

— Извинявай, че ти се натрапвам. Много ли си зает?

— Случиха се някои неща — колебаех се дали да кажа на Неда за смъртта на Зорница.

— Знам, че са се случили. Онази жена… Затова искам да се видим. Ще дойдеш ли в мазето?

— Кога?

— Цялата вечер, когато можеш. И донеси коняк…

Обещах да отида.

Откъде Неда беше научила за участта на майсторката на сувенири?

Неда ме посрещна мълчалива, погледна ме кратко и стреснато.

Беше се облегнала в леглото си, увита с одеяло. Пребледняла и тръпнеща, очите й лъщяха като на циганка, устните й алени.

— Май че имаш температура — казах и пипнах челото й.

Гореше.

— Сигурно имам, само че съм се натъпкала с лекарства и до утре ще ми мине.

— Не си много убедена.

— Все едно. Носиш ли коняк?

Извадих шишето от джоба на шлифера.

Огледах стаята. Печката беше останала с един реотан; другият се беше отказал от действие, навярно пресилил се. В мазето бе влажно и усойно.

— Трябва да ти оправя печката.

Неда упорито отказва нова печка, няма сили да се раздели със своенравното си отоплително тяло.

— Ще ти бъда благодарна — отвърна тя.

— Само че трябва да я изключа, за да изстине.

— Недей тогава. По-късно. Седни де. И не се събличай, ако ти е студено.

Поклатих глава и свалих подплатения шлифер. Това можеше да има психологически ефект върху трескавата Неда, да й внушавам поне, че е топло, щом не беше.

— В чайника има врял чай. Налей ми с коняк.

— Колко коняк.

— По половина.

Доста силна смес, поне сто грама коняк долях, за да напълня чашата. Налях й на себе си. Чашите ни звъннаха.

Неда отпи със затворени очи една добра глътка и въздъхна с облекчение.

От коняк се нуждаех и аз. За мен той щеше да има не само сгряващ, но и отпускащ ефект. Сетих се, че две денонощия вече се въртя в кръг около всички документирани и недокументирани спомени за двама души, обикалям като лисица под гроздето, чакам нещо да падне.

След първата глътка ми паднаха капаците от очите.

Усмихнах се на Неда.

— Аз съм виновна пред теб — каза тя.

— Хайде сега!

— Виновна съм!… Първо, защото не биваше да върша онази велика глупост — да искаме с момичето парите от… покойницата.

— Откъде знаеш?

— Донков ми каза.

— Глупак!

— Да не би това да ти попречи нещо… В твоя лов на хора?

— Има правила!

— Не биваше да правим с Ева посещение при тази Зорница или Вечерница, или както се казваше…

— Това посещение е без значение!

— Кой знае!… Освен това забравих да ти кажа нещо важно, защото… просто ми излезе от ума!

Неда се подкрепи с глътка, след това продължи:

— Отначало говорихме възпитано и прилично, преди тя да побеснее… Запита ни за какви пари става дума и Ева й разказа, че видяла в спестовната книжка на баща си над осем хиляди лева, после той ги изтеглил и сега тези пари са изчезнали. И не могат да бъдат другаде, освен при нея!… Тя стана, отвори вратата на кухнята и каза на някого: „Тия момичета искат парите на Ангел Борисов“. Тогава един мъжки глас отговори: „Чух!“ „Е, и какво?“ — запита тя. Но мъжът нищо не отговори… Тя се върна при нас и тогава именно започна да беснее и стана големият скандал. И ние си отидохме. Избягахме.

— Видяхте ли този човек?

— Не. Само гласа му чухме. Тя, изглежда, искаше да разберем, че има мъж в, къщата, та по-лесно да ни изгони.

— Защо не ми каза веднага?

— Какво да ти кажа? Че съм чула глас? Много важно! Аз помнех само как полудя тази жена, несвястна беше, наистина като че ли обезумя, безумно гледаше… Тази сутрин, като чух от Донков какво е направила, се сетих за оня в кухнята и си мисля, че той може би знае защо тя го е направила… Той може би е последният човек, който я е виждал!

— Може би ще знае. Но кой е той?

Неда вдигна рамене.

В обкръжението на Зорница се появяваше още един мъж, засега глас. Борисов си беше заминал отдавна. Патронев от няколко дни се излежаваше в нашето учреждение.

Замислен, не усетих промяната, която настана. Завоят, който направи Неда… А може би още от самото начало ме бе водила към главното, което искаше да ми каже. Навела очи, тя се бе съсредоточила над чашата си. С удоволствие бе забила нос в конячените изпарения. Подготвяла се е, сега разбирам, за всичко, което бе решила да каже… Отдавна отлагано решение. Много пъти зад видимото бях усещал скрито течение в Недините преживявания. Но това предизвикваше обратния отговор — аз с всички сили бягах, отказвах да се ровя в Нединия живот. Убеден бях, че никакви предохранителни мерки и съвети, които са готови да дават околните, обикновено хора, пряко заинтересовани, какъвто съм аз, не дават резултат. Като не знаех нищо, можех лесно да отхвърлям съблазънта да давам съвети, да се намеся, да показвам посоката с пръст. Неда щеше да ми се присмее… Не ми беше хрумвала мисълта, че всъщност моето участие би могло да има и друг смисъл, ако се допусне, че Неда може да бъде жертва. И да се нуждае от помощ.

Да се нуждае от помощ! Закъсняла мисъл.

— Добре, че стана цялата тази история — каза Неда, — та да разбера най-важното. Не съм за това място.

— Какво място?

— До теб. На теб ти трябва човек, на когото можеш да разчиташ. Аз се отвращавам от това, с което се занимаваш!

— Хайде остави глупостта за вярната жена, помощник на криминалиста!

— Аз не съм ти жена — отвърна Неда. — И не мога да реша още защо съм до теб… И защо ти си до мен?

Мълчах и чаках, докато тя с бавни глътки отпиваше разредения алкохол…

— Не разбирам защо говориш това… Всъщност имам едно обяснение.

Тя се подсмихна горчиво.

— Не можеш да имаш никакво обяснение… Какво ти е обяснението всъщност, кажи де?

— Стигнали сме дотам, където пътят се раздвоява…

Тя поклати глава с вида на човек, когото не разбират и никога няма да разберат.

— Аз не мисля — каза тя, — че ние с теб сме вървели по един и същ път. Вървели сме по два пътя, всеки по своя.

— Изобщо е така — казах, — мъжът и жената са същества от различни породи, единението между тях не е възможно, известна е тази теория.

— Не ти говоря прочетени неща… Истината е, че ти почти нищо не знаеш за мен… Аз продължавам да вървя по пътя, по който вървях, преди да те познавам…

Студено ми стана от тия думи.

— Това, което не знам, не ме интересува!

— Виждаш ли? Казвал си ми го и сега пак го казваш. Мислиш ли, че това ми прави удоволствие?

— Човек трябва да бъде свободен — отвърнах убедено. — Няма нищо по-ценно от свободата на човека. Той трябва да бъде съвършено свободен, когато прави избора си!

— Така ли? Когато прави избора си. Значи трябва да направи избор. А след като го направи? Тогава загубва ли свободата си?

— Това е съвършено личен въпрос, всеки го решава за себе си. Човек може да се почувствува свободен едва когато е направил избора си. Освободен от бремето на многобройните възможности за избор.

Неда се разсмя, но бързо сподави този смях.

— Не се опитвай да превърнеш в софистика съвсем конкретни неща. Тази свобода, която ти демонстративно ми подаряваш, никак не ме грее… Бих била доволна, ако се интересуваше много повече от мене. Щеше да научиш неща, които трябва да знаеш отдавна…

— Не знам защо подхващаш този разговор… този стар неосъществен разговор. Искам да ти кажа само едно — ти си ми необходима.

— Този разговор не е осъществен по твоя вина. Не съм искала да крия, но ти винаги избягваше от мен в най-важния момент, никога не можах да те стигна, за да ти разкажа.

Пак замълчахме. Можех да стана, да заявя, че Троянски ме чака и друг път ще можем да си поговорим от душа… Не го направих, чувствувах как ме обзема умора и дори злоба — в себе си се съпротивлявах на това, което Неда искаше да знам, искрено се отказвах от това знание.

Тя се умълча и пребледня. Върху лицето й се сменяха мисли… В един миг ме погледна като че ли с молба, но бързо сведе очи и дълбока въздишка сви раменете й. След това завъртя глава, обреченост се изписа на лицето й, погледна ме с очи, в които, ако нямаше омраза, имаше предизвикателство.

— Добре!… Ще говорим… Виждам, че никак няма да ми е лесно. Мислех си, че трябва само да се съгласиш да го чуеш и всичко ще стане лесно. Ама не е така… Виж, като че ли ми се разтрепериха ръцете — и тя разпери пръстите си, които наистина трепереха.

— Защо е нужно това? — казах. — Друг път… Сега не си добре.

— Не! Сега!

Като оглеждам онази сцена, виждам, че тя си приличаше с толкова много други сцени от живота, който водех, че би трябвало да се чувствувам съвсем обичайно и удобно. Наистина намирахме се в пригоденото за живеене мазе на Неда, с червеното басмено перде на прозореца, немощния срещу влагата реотан. На стената до Нединото легло пъстрееше хазяйското ковьорче, в нишата димеше чайникът, двете чаши коняк в ръцете ни… И все пак картината беше като в моята служебна стая, позициите бяха сходни — човек, който прави признание, или най-малкото съобщава неща, неизвестни на другия, а другият седи и слуша това признание… Само че всичко беше обърнато наопаки, като ръкавица, имах чувството, че аз очаквам присъдата си, а не момичето, което със сомнамбулични очи се взираше в живота си, за да… се самоосъди…

От многото изповеди, които бях слушал в онази гола стая със стол пред масата ми, аз мога да съставя многобройни преразкази…

Изповедта, която чух в мазето на Неда, по нищо не прилича на разкаянията на многобройните грешници, които описваха собствените си злодеяния с пресметнати думи и двойствен тон. Дори саморазкайващите се и самобичуващите се правеха това като адвокати на самите себе си, от потока кал, с който се заливаха, по някакъв странен начин излизаха пречистени и светлите им и влажни очи казваха: да разбереш, значи да простиш!

— Все пак аз съм виновна — аз, а не ти, че досега не знаеш. Само се оправдавам с това, че ти наистина не се интересуваш от всичко, което се отнася до мен. Не знам защо не се интересуваш. С мен ти играеш някаква игра, която на спортен език се нарича „Феър плей“… Но ти най-добре знаеш, че този, който играе тази игра, винаги рискува да бъде измамен, омърсените не могат да търпят благородството, те инстинктивно мразят този, който играе честната игра, изолират го като бяла врана, не могат да го търпят, той ги дразни и най-сетне те използуват този „Феър плей“, тази негова слабост, за да го смачкат! Затова не мога да използувам повече твоята доверчивост независимо дали се преструваш, или наистина ми се доверяваш. Твоята доверчивост ми пречи!

— Добре де — възползувах се аз от краткото прекъсване, — готов съм да чуя всичко. Недей да обикаляш като вълк около плячката, започвай!

Опитах се да го кажа като шега, но не излезе. Неда ме погледна остро, след това продължи:

— Исках да се оправдая някак си предварително… Но виждам, че нищо не излиза. Че е невъзможно… Все едно… Това започна много преди да те познавам. Завършвах единадесети клас, една пролет беше… но започна по-късно, есента… Продължи две години и половина. Мъчително, понеже трябваше да бъде тайно… Този човек ме превъзхождаше толкова, че аз като хипнотизирана го следвах… Следвах мисълта му… Следвах чувствата му… Следвах стремежите му… Той беше пълен с енергия и рефлективност, бях хипнотизирана, така както зайчето се вледенява пред змийски поглед… Отнасях се към този човек по някакъв странен начин, както куче може да обикне господаря си, едно малко куче, което получава възпитанието си, готово е на пълно подчинение и обожание, и в това има нещо сляпо и диво, животинско, инстинктивно… Ето съвсем ми се разтрепериха ръцете… Защото… защото това диво и инстинктивно продължава, това подчинение е влязло в кръвта ми и аз като живея своя живот, своя вече друг и наглед свободен живот, всеки миг съм готова на подчинение, само да ми подсвирне този човек, и аз тичам!… И не мога да не се подчиня… Този човек ме създаде, научи ме да мисля и да чувствувам… Сега знаещ всичко… Сега знаеш, че аз се раздвоявам… И това не може да продължава вечно… Защото аз просто не издържам… Не издържам…

Неда дишаше тежко, стиснала двете си ръце, беше навела ниско главата си и от това вратът й заплашваше като че ли да се прекърши, с цялото си тяло тя се поклащаше напред-назад в подчинението на някакъв ритъм и ми се струваше, че това едва забележимо движение става вътре в нея, вътре в себе си тя изминаваше огромното разстояние от отрицанието до утвърждението. От енергията на една самооценка до смъртна умора…

Това, което тя чувствуваше, се предаде като че ли и на мен. Аз изгубих способността си да преценявам новото знание, загубил бях желание, а може би и възможност да върша дори автоматично това, на което бях обучаван… Отравящото безсилие бе породено от безсмислието и абсурдността на това, аз да определям отношението си към всичко, което бях чул. Ако се беше случило с друг, а не с Неда, за мен щеше да бъде само един житейски случай, един от неизброимите варианти на отношенията между мъже и жени…

Направих като че ли неволно движение към Неда, допрях ръка до косата й, плъзнах я надолу, след това отново я вдигнах върху главата й и отново я погалих… Неда отклони главата си от моето движение и произнесе тихо:

— Иди си.

Отдръпнах ръка.

— Иди си — промълви тя отново.

Аз взех шлифера, направих стъпка към вратата тогава, преди да изляза, чух гласа на Неда:

— Аз казах на онази жена, че е проститутка… Че тя е унищожила бащата на момичето.

Излязох в тъмния коридор и опипом стигнах до стъпалата, които извеждаха от мазето.