Александър Карасимеонов
Двойна игра (20)

Глава XX

Прибрах се в службата, за да се срещна с Донков. Стажантът чакаше в стаята, потънал в дълбока мъжка меланхолия. Навярно имаше среща. Ако не служехме на такова сериозно божество, сигурно щеше да ме разцелува. Бях му заповядал да ме чака.

— Апартаментът на „Патриарх Евтимий“ е постоянно място за игра — докладва той. — Компанията е малка, постоянна. Освен участниците в играта онази вечер още двама души потвърждават алибито на Патронев. Дошъл в осем, отишъл си към дванайсет. Бил в особено състояние. Много по-нервен от друг път. Скарал се по съвсем дребен повод и си тръгнал преди другите… Играе се на дребни суми, в постоянно каре, нещо като кръговрат на средствата.

— Що за птици са другите?

— Домакинът е архитект, жена му работи сувенирни кукли, имаше там цяло хоро престилки. Един пристига от Перник, вади си парите в мините и идва да си опитва късмета. Двама инженери, заводски, записал съм им координатите, ако трябва. Има и една артистка без служба, сестра на домакинята, май че помага да правят куклите.

— Куклите имат ли пафти на коремите и алени петна на бузите?

— Точно така — каза Донков, — как познахте?

— Виждал съм ги по магазините.

В седем и половина приближавах мазето на Неда.

През последните дни все повече се сближавах с обществото на заминалия си Борисов. Започнах да се чувствувам нещо като близък родственик. Какво право имах да въвличам Неда в тази история? Малката Борисова й пречи да учи. Като че ли близките на Борисов бяха променили нещо в отношенията ни с Неда. Какво ли правят двете сега?

С този въпрос чуках на вратата.

Женски глас, но не Нединият, ми каза да вляза.

Дъщерята Борисова седеше до ръмжащия електрически звяр, почти го прегръщаше, за да се стопли във влажното мазе. Естествено, това не е къщата край гората.

Момичето ме гледаше с виновен вид.

— Неда излезе, помоли да я извините, ще се върне към осем и половина.

Пак номерата на Неда, помислих си, има дарба да изчезва това същество.

— Радвам се, че ви виждам, Ева.

— И аз — каза тя, като се усмихна жалостиво.

Съблякох шлифера и се настаних на леглото на Неда. Опрях лакти на колене в размисъл. Уморен поглед бях отправил към момичето Ева. Тя се бе отдръпнала смутено от печката и гледаше пред себе си с унил вид. Бе съвсем пребледняла, сухата й кожа беше изпръхнала край устните, бузите й бяха посърнали и безцветни.

— Ужасна мъгла — казах. — Облякохте ли си кожуха?

— Не… Нещо не усещам студа… Само като видя печка, и се лепвам за нея. Тогава се сещам, че ми е студено…

— Какво стана в спестовната каса? Кога ще ви дадат парите?

Ева се вторачи в ноктите си.

— Няма пари там — отвърна. — Баща ми изтеглил всичките пари. Оставил само пет лева на влог…

— Кога ги е изтеглил?

— На седемнадесети… Два дни преди… това.

— А колко са били, ако не е тайна?… Парите?

— Осем хиляди и седемстотин.

Вестта беше изненадваща. По-късно постепенно всичко щеше да се размести, за да отвори място на тази важна вест. Никак не можех да намеря мястото на новия факт, с който ме дари младото момиче, той стърчеше сега самотен, като кол сред равна поляна.

Най-близкото разсъждение: златото, което се е намирало у Борисов, е било на стойност около десет хиляди лева. Златото не се намери. Но пари е имало в банката. Може би Борисов е превърнал всичко в пари. Еквивалентът на златото се е намирал на сигурно в държавната каса. След това парите са били изтеглени и новото им място е неизвестно… Това е едно от възможните обяснения за съществуването на такава впечатляваща сума в сметката на Борисов. Може би всичко в действителност е другояче. Може би Борисов си е събирал пари за огнище, да се грее с майсторката на сувенири…

По някакъв странен начин всички разсъждения около парите опираха все до Зорница Стойнова. Явно е, помислих си, че съм докрай обсебен от ярката индивидуалност на Зорница…

И изведнъж, след онези мигове на бързи размисли забелязах пред себе си Ева Борисова. Вторачил се бях в нея, без да я виждам, но тя виждаше и ме поглеждаше с надежда.

— Разбира се, Ева — казах, — ще трябва да помислим къде са се дянали тези пари. Защото никъде не попаднахме на пари. Нито в квартирата на баща ви, нито във вилата. Може би е имал друго място, където да ги крие, не знаете ли нещо?

— И аз си мислих, обаче не мога нищо да измисля.

— Родителите на баща ви не съобщиха за никакви пари…

— Дори да са у тях, няма да ми ги дадат. Те ме мразят.

— Не вярвам — казах. — Струва ми се, че са привързани към вас.

— Хайде, моля ви, да не говорим за тях…

Тази семейна омраза не е затихнала нито за миг, не се е заоблила в бурните води на скръбта. Обратно, изглежда, че скръбта е разяла докрай нищожната свързваща нишка в това семейство. Беше ли моя работа да се опитвам да вържа скъсания конец на родството?

— Разбирам, че съм в тежест на Неда. Дочаках ви, сега мога да си отида.

Момичето стана и бързо навлече едно бежово палто с качулка и дървени копчета.

— Не бива — казах, — Неда ще ми се сърди, че съм ви пуснал.

— Какво сте виновен вие… Никой в нищо не е виновен… Просто така се е случило — нареждаше момичето с тънкото си гласче, докато вдяваше с несигурни пръсти дърветата в илиците.

— Не ви пускам! — казах твърдо.

— Наистина имам си работа. Аз сама трябва… няма кой… имам си работа тази вечер! — и вдигна качулката върху главата си.

Тогава застанах пред вратата.

Момичето ме гледаше под вежди, след това седна върху кревата.

— Вижте, Ева — казах, — вече наближава осем, вън е тъмно, този квартал е краен. Ще ви пусна само ако дойда с вас.

— Интересува ви къде ще ходя? — запита момичето предизвикателно.

— Сама няма да ви пусна.

— Ще ме пуснете.

Умълчахме се.

— Защо казвате, че сте в тежест на Неда. Това не е вярно. Аз познавам Неда. На нея й е приятно с вас.

— Тя иска да ми помогне — отвърна Ева, — аз съм й благодарна… Само че никой не може да ми помогне…

Защо Неда ме остави сам с момичето? Не иска да участвува в моите игри?

— Познавам една ваша приятелка. Секретарка на директора Конов.

— Не ми е приятелка.

— Тя така смята.

— Мисля, че ви казах: нямам никакви приятели и приятелки.

Ще кокетираме със самота и недружелюбност!

— Няма човек без приятели. Не може да се живее в празно пространство.

— Тази моя приятелка, както се изразихте, веднъж ме издаде пред баща ми, че имам среща с Патронев, и баща ми ни намери.

Любопитно фактче.

— Имаше ли последствия?… Тази среща?…

— Все едно… За вас това няма значение…

Трябваше сам да си представя какво е произлязло при една такава среща… Изобщо беше безкрайно чудно, че двамата мъже са могли мирно да се срещат. Това злато, помислих си, е било толкова силно обединяващ момент за тях, че само са размахвали шпагите на съперничеството, без да си нанасят удари — едно странно съперничество, обект на което е било момичето… Дори последната вечер двамата са седели лакът до лакът в колата на бащата.

— Ето какво мога да очаквам от тъй наречените приятели — добави момичето.

— Излиза, че около вас не е имало свестен човек. Но не означава, че няма да има!

— По какво мога да позная аз свестния човек… Да не му е написано на челото.

— Изобщо на хората трябва да се вярва…

— Така ли мислите? Точно вие… Че вие доверявате ли се на някого? С вашата професия! Вие най-добре познавате мръсотията им.

Цитатите из правилника за хуманност не звучат в моята уста… Изглеждат като правилника за движението по пътищата.

— За да приключим нашия спор, мога да ви кажа, че Неда е добър човек, но аз съм заинтересовано лице и не мога да бъда свидетел.

Момичето се подсмихва.

— Вие се правите на добродушен. Но не сте. По лицето ви личи. Вие сте злобен и недоверчив човек… Извинявайте за откровеността.

— Моля. Това са качества, необходими за професията.

Точно тогава пристигна Неда. Носеше едър самун хляб.

— Всичко наред ли е? — запита тя, като ни поглеждаше с подозрение.

— Разбира се. Как може да бъде.

— Неда, кажи, че ти дотегнах вече — подхвърли момичето.

— Хайде сега… Ходих в „Ялта“, един тип ми дължи пари, обеща да ги върне, но не се яви на срещата. Успях все пак да купя хляб, сирене си имаме, масло, мармалад от шипки също…

— Защо не ме подсети да донеса.

— Сам се сещай…

Скочих да излизам.

Неда ме спря, увисна на ръкава ми.

— Стой си, стой си, всичко е затворено. Имам и туршия, лютива е колкото си иска!

Вестта за изчезналите пари, след като беше обсъдена, ни остави в дълго мълчание.

Докато споделях сухия хляб с двете момичета, ме обземаше чувството, че губя време. Някакви събития набират ход, а аз изоставам.

— Десерта ще си го взема — казах, докато мажех един крайшник с мармалад от шипки. — Полковникът ще ме чака в девет, имаме среща.

Обличах шлифера, като стягах мускули за борба с влагата и мъглата.

Неда мълчаливо дъвчеше.

— Заради мене си отивате — каза Ева. — Знам много добре, че ви преча.

— Ами — отвърна тогава Неда, — той отива да играят шах с началника, решил е да му се подмаже, да загуби една игра, за да го умилостиви, тъй като нещо напоследък няма успех в лова на хора. Добре, че си тук, Ева, иначе щеше да ме е яд, че ме оставя заради железния полковник.

С удоволствие видях как Неда започва да играе моята игра. Малката Борисова се бе хванала за чувството си за вина като удавник за сламка.

 

 

Настаних се в тъмната телефонна кабина зад трамвайната спирка, запалих клечка кибрит и завъртях на Троянски.

— Имам някои новини, мога да намина, стига да е удобно.

— Дошли са гости — отвърна полковникът, — но се канят да си ходят. Чакам те след половин час, ще наредя фигурите.

Троянски не се поколеба да напъди гостите си заради една игра на шах. Или пък заради новините които му обещах? Заради играта, разбира се!

След половин час седяхме с Троянски един срещу друг.

Имаме обичай да си изиграваме партията, преди да започнем сладките диалози. Паднаха ми се черните фигури, проявявах учудваща безинициативност. Не можех да мисля за никакви дебютни стълкновения, мислите ми бяха в парите на Ангел Борисов, мястото, където сега се таят, под някоя дъска на под или зад полиците на някакъв шкаф… Побързах да направя малка рокада, криех си фигурите от развихрилия се Троянски. Олекналата спестовна книжка също беше изчезнала… Играехме вече половин час, партията вървеше към реми, когато една пешка на полковника нападна едновременно коня и офицера ми. Загубих фигура. След това започнах отчаяна атака. Полковникът се задъхваше от вълнение, клатушкаше се от увереност в победата, до мрачни опасения. Нямах вече фигури за пълноценна борба. Троянски спечели без да се усъмни в собствените си заслуги. Талантът на един подчинен се проявява най-вече в умението му да загуби по естествен начин.

Разказах на полковника за последните допълнения, които Зорница нанесе в биографията си: старото познанство с Патронев, възгледите й за фризьорското изкуство и прочее.

Съобщих му и главната вест — Борисов е изтеглил цяло имане от спестовната каса два дни преди смъртта си, осем и половина хиляди се таят някъде из софийските кьошета.

— Не мислиш ли, че трябва да започнем да създаваме нова версия на събитията?

— Мисля — казах. — Мисля, че влакът тръгва, а аз нещо закъснявам.

— Ценно признание… Ами нали щеше да приключваш следствието?

— Това беше моментно настроение. Реших да продължа. Да погледна от друг зрителен ъгъл към майсторката на сувенири. Да възстановя професионалното си недоверие.

— По-точно?

— Мисля да пътувам из Южна България.

— Какво ще правиш там?

— Ще възстановя събитията около фризьорския конкурс. Ако разрешите.

Полковникът взе да прибира фигурите. Насипа ги шумно в кутията, след това я хлопна под носа ми и я остави на мястото й върху рафта на библиотеката.

— Разрешавам.

— Мислех, че ще ми дадете възможност за реванш — подхвърлих.

— От къде на къде. Честно спечелих партията, ще си легна да спя с победата.