Александър Карасимеонов
Двойна игра (3)

Глава III

Събитията тръгваха по своя ред.

Срещи със служебните колеги.

На второ място — срещи с близки.

Дните на една трагедия постепенно загубват привкуса на изненадата, ритуалите по последното прощаване, формалностите, с които се поставя край на административно-гражданското присъствие на починалия, задължителните съобщения, контакти и дори общуване с близки и далечни роднини, грижите, произтичащи от възприетия ред в обществото на Ангел Борисов, щяха да отложат за известно време истинските измерения на скръбта на хората, които наистина са го обичали. Това трябваше да бъдат родителите и дъщеря му.

Разбира се, степените на едно сърдечно чувство са много и никой не може да обясни свръхтрагичното възприемане на смъртта на най-близкия или пък тъкмо обратното — притъпено-безчувствената реакция, необяснима по никакви закони на кръвта. Предвиждания не можех да правя, пък и те бяха излишни. Бях решил да изчакам времето на първото уталожване и тогава да ги посетя. Не можех да изпитвам предварителни вълнения. Не на това мнение обаче беше Неда.

Бяхме прекарали четири часа в едно кино, за да видим впечатленията на италианеца Бертолучи от двадесетия век.

Вървяхме в есенната вечер, загребвахме от гъстата мъгла, която месец вече не напускаше тази благословена котловина. Неда се притискаше до мене и казваше, че в мъглата поне човек може да се чувствува по-уютно. Размерите на света се намаляват според видимостта от мъглата и човечеството става значително по-малко забележимо и по-лесно поносимо. Особено сега, каза тя, след като извървяхме осемдесет години, водени от ръката на италианеца да ни покаже света такъв, какъвто той го е видял. Този човек си представя човешката история като една добре разбъркана салата от социални и сексуални отношения, каза тя, и не е далеч от истината, да знаеш.

Връщам се към моя клиент. Беше ми оставил с учудващо безгрижие една плетеница, в която трябваше да се оправям с мъжка енергия, а след онези четири часа видения в киното се чувствувах с разхлабени шевове на черепа. Темата беше подобна — за мен тясно професионална. Престъпление и възмездие!

— И не изпитваш ли някакъв страх? — запита ме Неда.

Бяхме седнали в онова заведение, наречено от собствените си посетители „Дом на покойниците“. Гробищен хумор притежават тези момчета, които се навъртат около улица „Раковски“. Поради мъглата навярно, а и задимено беше, не с тамян, а с цигарен дим, получаваше се нещо като уют, доколкото в един хамбар може да се получи. Седяхме един до друг заедно с още двама на масата. Когато се водят два отделни разговора на една маса, е необходима съответна техника. Посетителите на дома я притежават. Ние бяхме допрели глави една до друга, носовете ни с Неда почти се допираха, това беше добре за мен, зад диоптрите ми Недините очи ме гледаха с кадифено съчувствие.

— Не изпитваш ли страх да се срещнеш с роднините?

— Но там аз съм на работа — казах, — аз оставям скръбта на тези хора на видимостта и се мъча да видя нещо друго зад нея. Затова не я възприемам по нормалния начин.

— Виждаш ли, че си ненормален… В този случай ти имаш ненормални реакции… нещо нечовешко.

— Нищо нечовешко няма. Нито мога да им помогна, ако много-много се разтъжа, нито пък аз ще си свърша работата. За мен това е едно посещение чисто делово. Не е приятно, но пък, от друга страна, мен ме води едно страшно любопитство, аз съм в този момент неимоверно любопитен, ако искаш да знаеш. В този момент аз съм на лов. Аз съм един ирландски сетер. Аз душа зад гримасите на лицата, зад обърканите думи, зад трепета на гласовете, в очите, който се вдигат към безмилостното небе, отнело им скъпия покойник, аз очаквам да видя нещо друго, едно пламъче сред тлеещите въглени на моето подозрение.

— Ти не си ирландски сетер — каза Неда — и не се сравнявай с тези благородни същества, чийто инстинкт се използува от хората. Не им стига робската преданост на кучетата, ами ги насъскват… Ти си един добре дресиран следотърсач.

— Ако го кажеш на Троянски, ще ми направиш голяма услуга.

— А породата ти още не ми е известна. Не мога да те проумея, но че не си ирландски сетер — не си.

— Нямам синя кръв — казах, — но това не е модерно в наше време. Може и да съм мелезче, от бездомните, с криви крака и огромна озъбена уста. И петдиоптрови очи. Важното е какво ми е в главата.

— Мелезчетата са или глупаво добродушни, или надъхани с омраза и недоверие…

— Омраза е силно казано, но недоверие — да! Недоверчив трябва да съм професионално. Защо ми се караш обаче? Не виждаш ли, че можеш да нарушиш равновесието ми?… И какво целиш в края на краищата? Искаш да си сменя професията?

Неда не отговори. Както и друг път. Винаги когато в заключение й бях поставял този въпрос. Този мой въпрос приключваше разговора.

Обстоятелствата около смъртта на Борисов блестяха с чистотата на действията, ако не се смята това, че е бил натъпкан с хексадорм. За следствието тази улика, ако остане единствена, съвсем не е достатъчна, за да възбуди подозрение. Въпреки че човек, решил се на крайното действие, рядко прибягва до подсигуряване, има редица случаи на двойно осигурено самопосегателство. Мотивите могат да бъдат главно два: страх от собственото малодушие или крайно ожесточение.

Трябваше да тръгна по следата на взетото приспивателно, докато ме доведе до нещо или докато се изчерпа.

Веднага след като получих резултатите от аутопсията, се върнах във вилата на Борисов.

Трябваше да открия опаковката на хексадорма.

Невероятно е предположението, че Борисов се е натъпкал с приспивателното, преди да тръгне с колата. Щеше да заспи някъде по пътя. Но опаковка не беше намерена във вилата. Имаше много варианти — да я е изхвърлил през прозореца и да не сме я видели в тревата, да е унищожил по някакъв начин стъклената тубичка (но защо ще трябва да я унищожава и изобщо да прикрива пътя си към въжето?).

Като се приближавах към вилата, по същата алея, по която Борисов е минал за последен път, оглеждах пътя и храстите край него, едно почти излишно действие. Бях уверен, че както първия път, така и сега опаковката на приспивателното няма да се намери.

Слънцето в ранния следобед вече допираше ръба на планината. Сянката пълзеше бързо към къщата с моравката. Седемте брези близнаци бяха застлали меката потъмняла трева с дребни листа като жълтици, хвърлени с широка ръка. Навярно през тези дни Борисов събираше с гребло листата, трупаше ги на купчини и след това ги изхвърляше на алеята пред вилата, както бях видял да правят други грижливи стопани на моравки.

Кога Борисов е построил тази вила, преди или след развода си? Може би при деленето на имуществото той е получил тази вила и тогава фактът, че е оставил апартамента на бившата си жена и дъщеря си, не издаваше вече така силно уханието на безкористност и саможертва. В мен постепенно се промъкваше, неусетно все повече се настаняваше мисълта, че един от изворите на крайната съдба на Борисов може би трябва да се търси около бившето му семейство. Жена му, лекарка, от две години работеше в Тунис. Оставаше дъщерята.

Вилата ме посрещна затворена с всичките си капаци. Беше облицована с декоративни тухли, ако разтворя капаците на прозорците, навярно ще изчезне чувството на слепота и глухота, което се излъчваше от тази къща. Слънцето за секунди изчезна зад хребета, останаха да златеят само върховете на брезите, там трептяха последните листа.

Отворих капаците, топъл въздух нахлу в запазилите нощния хлад стаи, всички следи от последното действие на Борисов бяха изчезнали, дори белият глобус беше закачен на мястото му. Тишината на този тих ноемврийски следобед тук се нарушаваше само от лекото шумолене на храстите и далеч отдолу, откъм околовръстното шосе, се носеше приглушеният тътен на автомобилите.

За всеки случай отново огледах двете стаи и кухнята, малкото коридорче, завесата на коридорчето, зад която бяха струпани гребло, лопата, триони, копач и други дребни градински сечива. Старателният оглед изисква и сили, и време. Не си спестих силите и времето. Отново докоснах всичко. Водеше ме не само очакването да намеря опаковката на приспивателното, но и надеждата, че нещо по някакъв начин ще изскочи, някоя малка, нищожна подробност ще ме подпомогне в моето любопитство.

Ще призная, че търсих тайник. Очуках най-старателно стените, дори откъртих един от первазите на прозорците, тъй като ми се стори, че има подозрителна кухина. Нищо нямаше. Използувах една тесличка от склада зад завесата, за да откъртя дъска от пода. Разбира се, зачуках я отново, без да получа тайнствен резултат. Дори бях забравил, че търся опаковка на хексадорм.

Излязох навън. Започнах оглед около къщата.

Сянката бе донесла със себе си неочакван хлад. Лек повей се спусна по лешниковите склонове. Но ясното небе, което зареше над планината с бялата светлина на скрилото се слънце, ми помогна да изследвам тревата около къщата. Нищо не намерих. Под плодните дървета тревата беше почти изсъхнала. Храстите, които ограждаха мястото, бяха вече обезлистени, всичко се виждаше около тях. Най-после остана да огледам бетонения пръстен над един кладенец в ъгъла на двора, кой знае защо изкопан, може би в началото, когато не е имало водопровод във вилната зона.

Кладенецът беше покрит с два метални полукръга, доста ръждясали, единият от тях беше закрепен с панти за другия, за да се отваря. Само че този капак беше захванат за една дебела кука в цимента с голям неръждаем катинар. Огледах внимателно катинара. Жълтият метал бе потъмнял от времето, отверстието за ключа (то ме интересуваше) не показваше, че катинарът скоро е бил отключван. То беше запрашено, упорито търсих следи от скорошно отключване, но не намерих. Нямах основание да го разбивам.

Тръгнах обратно към вилата.

Още докато стоях наведен над катинара, бях чул шум на автомобилен мотор. Когато се отправих към къщата, колата вече навлизаше в алеята.

Допуснах (може би) грешка. Рефлексът на подозрителността, който се изработва у добрия следотърсач, трябваше да ме накара да подозра дори тази приближаваща се кола. Но аз в цял ръст излязох иззад ъгъла на къщата точно когато, както ми се стори, колата — бяла волга такси — беше намалила и почти спряла пред градинската врата. В момента на моето появяване шофьорът леко подаде газ и колата, вместо да спре, бързо набра скорост и се отдалечи. Успях да различа през плетеницата на оградния храсталак шофьора и до него силует на мъж.

Излязох веднага, за да видя номера на колата, но тя вече беше завила зад първия ъгъл.

След секунди на яд и самообвинения бързо се успокоих. Ако това са били наистина хора, чиято цел е била посещение на вилата, и ако те са искали да я посетят без свидетели, щяха да се изплашат не само от моето появяване, но и от разтворените прозорци и врати на вилата. Във всеки случай събитията биха протекли в същата последователност.

Така повторният оглед на вилата не ми даде никакви данни за опаковката на приспивателното и нищо ново не се прибави към следствието. Освен появяването и изчезването на колата — факт, който трябваше да пазя само за себе си, защото в предстоящия отчет пред Троянски щеше да означава самозаколване, ако си признаех, че съм я изпуснал дори без да видя номера.

— Отново чудовищна подозрителност — каза Неда. — Дори да приемем, че това е бил някой близък на Ангел Борисов, нима близките му нямат право да посетят мястото на последните му минути? Нима това, че са си отишли, като са видели тебе — един следотърсач, и то от неблагородна порода, е повод за някакво съмнение?

— Изплашили са се навярно от очилата ми! — отвърнах аз.

— Много ми е интересно какво ще каже Троянски, като си признаеш фиаското.

— Може и да не му кажа…

Неда ме погледна подигравателно. Поклати глава:

— Да… непрекъснато играем. Водим двойно счетоводство. Раздвоение във всичко. Абсолютна последователност, цялостна картина на едно душевно изкривяване.

— Това е професията ми, Неда. Ако ти харесва! Може би искаш да я сменя!?

Отново, както се вижда, използувах заключителния си аргумент.

 

 

Предстоеше ми това тежко посещение.

Трябваше да изглежда преди всичко, че изказвам съчувствие. Отново трябваше да играя една роля, както би се изразила уважаемата Недялка.

Качвах се по стълбите на кооперация с много олющени стени. Някога кооперацията е била хубава, имаше остатъци от имитация на мрамор по стените, широко стълбище с ниски, удобни за изкачване стъпала, навярно в тази кооперация с големи апартаменти, строена в края на трийсетте години, на времето са живели заможни хора, а по-късно, постепенно с размножаването и деленето на фамилиите, а възможно и с доброволна или наложена смяна на част от социалния състав, фалшиво благородният, новобогаташов вид на тази четириетажна сграда съвсем закономерно, след като не е имало необходимост да се поддържа престижът на живеещите (пред кого, за какво?), е започнал да сивее, олющена мазилка, очукани ръбове на стъпалата, пожълтели рамки на прозорците…

Ниска и закръглена жена, навярно роднина, ме въведе в една гостна. Хубави, но поостарели мебели и, кой знае защо, голям хладилник с обли женствени форми се белееше в ъгъла. Зад вратата беше настанало раздвижване, мъжки глас дълго и настойчиво обясняваше нещо, нещастните хора се приготвяха за срещата си с мен — човек, който се рови в смъртта, ако не страшен, то поне странен, дори може би отблъскващ. Нещастието не беше обикновено. Зашеметяващото нещастие, което може да се струпа върху едно семейство след автомобилна катастрофа, попада в строгите рамки на собствените вини или съдбоносните случайности… То нямаше никакви примеси. Ангел Борисов беше оставил след себе си един колосален възел от въпроси, които неговите близки цял живот щяха да разплитат. Те трябваше непременно да намерят основание за решението на техния син.

Тук се появявах аз. Не биваше да посявам съмнение в начина, по който Борисов е напуснал този свят. Но… Но… Може би, ако следотърсачът достигнеше до своята следа… смъртта на техния син ще стане обяснима, въпреки че от това нещастието им няма да се намали.

Една двойка веднъж в живота си прави дом. Това беше домът на родителите. Всичко издаваше, че тези хора живеят тук от построяването на кооперацията навярно. Влезе жената, която ме посрещна, донесе ми кафе и чаша вода.

— Молят да ги извините, че трябва да почакате, но нали разбирате… те са страшно измъчени… Налага ли се наистина този разговор?

— Съжалявам — казах, — но се налага.

— Виждате ли как нещастието идва неочаквано — каза тя, като седна пред мен и преплете пръсти на скута си. — А да знаете, че животът в тази къща винаги е бил в ред. Вървял е добре… Ето, зад тази стена, в голямото антре, сигурно го видяхте… само допреди няколко години имаше винаги опашка от хора. Моят братовчед, не знам дали знаете, беше зъболекар. Чудесен зъболекар. Просто роден за това. Имаше страшно много пациенти, толкова много хора го обичат, да знаете какво беше първите дни по телефона, пък и тук идваха. На този човек ли трябваше да се случи… Като че ли господ… ги наказва за нещо, което никой не знае. Тези хора нямаха нито врагове, нито грехове… И чудесно момче отгледаха. Какво нещастие!… Какво нещастие!…

— Ще се постарая посещението ми да бъде кратко. Една формалност, която трябва да се изпълни, нали разбирате.

Жената отнесе оттатък настроението, което й вдъхнах…

Турско кафе, сладко и силно. Беше второто тази заран. Преди да дойда, се заредих с едно еспресо.

Влязоха един след друг — първо майката, след нея бащата, седнаха един до друг върху дивана като наказани, приели нещастието си, считат се дори виновни — това лъхаше от тази двойка.

Тези хора не бяха живели в затруднение. Като пресметнах годините на сина, можех да предположа колко би трябвало да има майката — над шейсет и пет, — но тя не изглеждаше зад следите от скръбта на повече от петдесет и пет години.

Бащата е с истинската си възраст, навярно към седемдесет. Нещастието го е съкрушило. Личи си още силата в широките рамене, сега примирено наведени. Побелял, синеок, с жива още кожа на лицето, неостаряла.

Родителите не виждали често сина си. Последните две седмици не бил идвал. Никакви данни за моето любопитство.

— Да ви е било известно за някакво негово заболяване? — запитах аз.

Старите се замислиха.

— Не беше се оплаквал… Пък и да е имало нещо, той няма да ни каже. Той е много самостоятелен (майката говореше в сегашно време — с рефлекса на съпротивяващото се съзнание). Да не ни тревожи. Възпитан и великодушен е нашият син. Всичките си тежести сам понася. Понасяше… Всичко, което се случи около развода с жена му… Знаете ли как обичаше дъщеричката си, нашата внучка Ева. Когато беше по-малка, той я взимаше всяка събота и неделя при себе си, водеше я тук, при нас. Всяко лято я водеше на курорт, двайсет дни прекарваха край морето. Това беше най-щастливото време за него. Той не помисляше за друга женитба заради дъщеря си… Тя го обичаше и трудно щеше да понесе. Много го обичаше, и той нея… Разказваше й за неговата интересна работа.

— Остави, Надя — обади се бащата, — сигурно това никого не интересува.

— Да имате някакво предположение защо го е извършил… макар и най-далечна причина…

Това беше най-трудният въпрос. Тези хора сега още си го задаваха, задавени от сълзи, и той не бе изниквал пред тях с всичко, с което беше зареден и което щеше да придобива все по-големи размери в годините. Бяха го задавали като въпрос към съдбата, а не към себе си. Сега двамата ме погледнаха стреснати. Те не можеха да имат никакво предположение. Щом има причина, то значи, че животът на сина им не е бил в ред, че е нещо, което засяга достойнството на сина им… А сега то беше по-скъпо за тях от всичко друго… Неговото действие беше само един краен резултат, една катастрофа, те не искаха да се ровят в причините, в предисторията — поне сега, съзнанието им изключваше подробностите защото те можеха да донесат опасност за достойнството на сина им.

— Не! — отвърна бащата твърдо. — Ние нямаме никакви предположения.

Майката овладяваше все още дребния трепет, който разтърсваше раменете й до този момент — сега вече тя не издържа и горчиво заплака, като издаваше жалки, отчаяни стонове…

Роднината хвана подръка майката и я изведе.

Бащата гледаше пред себе си — вече напълно изпразнен от мисли навярно, примирение и безсилие лъхаше от позата му.

Накрая старият ми показа чекмедже със стари дреболии на сина. Взех със себе си само едно оръфано тефтерче за телефонни номера.