Александър Карасимеонов
Двойна игра (14)

Глава XIV

Между двете кафеникави пластмасови корици с напукани ръбове бяха затиснати многобройни имена, адреси, телефонни номера, записки, дати, една шифрограма на няколко години от живота на Ангел Борисов. Това си е работа за астролог, мислех аз. Който би поискал да разчете живота на Ангел Борисов, може да нанесе върху замрежен квадрат възловите моменти в живота му, от онзи, който отбелязва неговото появяване, до последната точка, поставена съвсем не на място, застинала в нелепа неподвижност, без да може да се върже с другите точки, без да образува съзвездие, без да има смисъл. Но може би в тефтерчето присъствуват невидими сенки, които могат да се материализират, ако се намери шифърът, ако някой реши да тръгне по знаците на неговия живот…

От този живот в дати, номера и адреси можех да подбера строго ограничен материал, към който ме вадеха познатите имена и факти от живота на Ангел.

Патронев имаше там три телефонни номера. Първите два бяха задраскани, за да остане третият, последният, познатият ми номер… Можеха ли предишните номера да подскажат нещо от тайната?

Зорница Стойнова отсъствуваше напълно, преди две години тя все още не е съществувала за Ангел Борисов.

Срещу името на секретарката на Конов стоеше домашен телефон. Това може да бъде случайно присъствие, но може да има и своето значение. Момичето тогава е било по-младо, ученичка още!

Дати за технически преглед на колата. Всяка година около двадесети юни Ангел Борисов е показвал колата си на технически преглед. Номера на сервизи и магазини за авточасти. Начело на този блок от необходими номера стоеше името на познатия Спиридон Спасов.

Както се вижда, обикновено всекидневие, включено в доста овехтелите страници на тефтерчето на обесения Ангел Борисов. Те придобиваха тайнствена стойност само защото този човек беше напуснал нашия свят при извънредни обстоятелства.

Начинът на смърт може да измени коренно една биография. Обикновените човешки дела могат да придобият нова, висока, възвишена дори стойност при напущането на този свят по съответен начин. И обратното, една нелепа и безсмислена смърт, акт на отчаяние или умопомрачение, може да хвърли тежка сянка върху най-обикновената биография. И най-важното — тежка сянка върху всичко, което е заобикаляло този човек, всичко, което до този момент е изглеждало чисто и в реда на нещата. Затова едно самоубийство се врязва в живота на близките, техните собствени души се бележат завинаги с резка от незарастваща рана, тия хора извръщат поглед, без да искат, към себе си, към собствените си души, започват да разнищват делата си, да слагат нови етикети върху самите себе си, поглеждат се с недоверие в огледалото, взират се в собствените си очи и намират там и лицемерие, и лъжа — и най-накрая — страх, страх от своя собствен образ!

Тези мои размисли трябваше много скоро да бъдат опровергани, но и по един странен начин в същото време и потвърдени.

Телефонът иззвъня, в слушалката тихо и унило, като вятър в есенни листа, заскърца гласът на стария Борисов. Искаше среща.

Точно в десет, както се бяхме уговорили, старият зъболекар почука на вратата ми. Помислих си, като го видях изправен нерешително на вратата, че тия хора, от предишното поколение, притежават една акуратност, която не им изневерява при никакви обстоятелства.

Настани се на стола, върху който толкова пъти бяха седели настръхнали хора, готови да говорят всичко друго за себе си, но не и толкова простата истина. Можех да му предложа друг стол, а и аз да се измъкна от моя окоп зад масата.

Старият Борисов седете пред мен със стегнато лице, докато е бързал насам, витошкият вятър, който гонеше от ранна утрин мъглата, бе пърлил сбръчканите му синкави скули. Предложих му цигара, той си взе.

— Всъщност аз не пуша — сети се, като видя цигарата между пръстите си.

Загасих клечката. Скръстих ръце и му кимнах насърчително.

Не очаквах нищо от тази среща. Ако някакви обстоятелства са съдействували на неговия син в пътя му към въжето, то те не можеха да бъдат от сферата на живота на неговите родители. Все пак тънкият трепет на ловеца, когато нещо прошумоли в далечните храсти, изостряше очите и ушите ми. Дресировката, както би казала Неда.

— Нещо ново ли имате да ми съобщите?

— Не… Не е толкова ново… колкото… трудно ми е да обясня… искам да ви предам нашето мнение, на жена ми и моето… Всъщност не мнение, това не е мнение, а по-скоро молба или желание, желанието ни, като родители на Ангел, как да кажа да не се хвърля съмнение върху нашия син. Става въпрос не за съмнение към него, а по-скоро към някой друг, че е извършил спрямо него престъпление или насилие, не знам как да го нарека…

— Убийство.

— Да.

Старият замълча, стреснат от тази кратка и точна дума.

— Вие не се съмнявате, че синът ви се е самоубил?

— Точно така… Нашето желание е повече да не се ровят в живота му, иска ни се да бъде оставен на мира!

— Вие нямате съмнения около смъртта на сина си или не ви се иска да се ровим в живота му?

— Не толкова това… колкото… виждате ли, ние живеем като всички хора сред близки и приятели… Макар че те взеха вече да оредяват… Разбирате ли, не искаме да има съмнение около сина ми, съгласете се, че съмненията за убийство, без това никой да иска, вкарват сина ми в една мръсна плетеница на подозрения, името му някак се измърсява… А защо да създаваме около името му съмнения, когато много по-просто и ясно е да приемем нещата такива, каквито са, и повече да не се ровим.

— Вашето желание не може да отмени нашите задължения. Не искам да кажа, че имаме някакви подозрения, но дори — тук аз се опитах да заложа една примамка, — дори само да приемем, че е бил морално подтикнат към самоубийство, при това съмнение ние сме длъжни да изясняваме, да търсим истината.

Старият ме погледна остро под пергаментните си клепачи и сведе под упорит ъгъл лице.

— Моят син имаше характер… Него никой не можеше да накара да върши нещо, което е против волята му… Аз съм убеден, че той сам е взел своето решение, той беше с характер, твърд, има нещо от майка си… В нашето семейство хората страдат от своята… непреклонност… И дъщерята на сина ни, това малко момиче, и то има тежък и упорит характер, колкото и да е нежно и болезнено… И моята жена, майката на Ангел… Искам да кажа, че синът ми е в състояние, ако вземе по някакви свои причини решение, да го изпълни. В състояние е…

Този човек търсеше доказателства, с всички сили искаше да се убеди сам в „чистотата“ на тази смърт. По някаква странна и необяснима логика въпреки мотивите, за които той говори, старият не иска да има съмнения, че синът му саморъчно, достойно и по мъжки си е теглил… въжето!

— Разбирам ви — казах — донякъде. Но става въпрос за причините, поради които вашият син е взел своето решение.

— Нима са важни каквито и да било причини! Нима не е късно и излишно да се търсят сега причини, след като всичко стана, след дъжд качулка!

Той твърдо отстояваше своята логика, донякъде странна, защото беше баща на Борисов, и никак нямаше да е чудно, ако беше страничен човек, който би могъл да погледне на едно самоубийство в контекста на белия ден, изпълнен с живот, зад всеки прозорец.

Излишно беше да споря с него.

— Ще помислим, разбира се, върху вашето желание. Във всеки случай следствието си има срокове, вярвам, че скоро ще приключи.

Старият кимаше утвърдително и убедено.

— Като сте тук — казах аз, — мога ли да ви задам един въпрос?

Той ме погледна стреснат.

— Странно ми се струва това, че вашата внучка не живее сега при вас, нали би трябвало да й помогнете… пък и тя на вас, да се изживеят тези най-трудни часове и дни след трагедията.

Старият Борисов стисна ръце една в друга, кокалчетата му изпукаха и побеляха.

— Това е вече семейна подробност… но ще ви кажа… Момичето и моята жена, баба й, отдавна не се срещат. Отначало беше поради това, че бившата ни снаха сама прекъсна връзки с нас и всячески се мъчеше да откъсне и детето. Понякога не сме го виждали с месеци. След развода детето, естествено, се държеше за майка си и моята жена, баба му, се дразнеше… Напразно, защото едно дете не може да вижда нещата с разума и безпристрастието на възрастен. То не искаше да идва в къщи дори когато баща му го взимаше за почивка… Да оставим това. Сега, през септември, едни доброжелатели… такива винаги ще се намерят, ни разказаха за унизителните истории, които са ставали в Созопол… Сигурно сте разбрали?

— Да.

— Чудно е, че жена ми възприе всичко това като някакво заслужено възмездие — за сина ни, заради това, че лошо е възпитал детето си… После, около погребението, се срещахме с внучката ни и баба й си изпусна нервите, наистина в онова състояние може отчасти да я оправдае човек, каза на Ева, че тя била причина за деянието на баща й! И тя съвсем се скри от нас. Аз я търсих по телефона, но тя само вдигаше слушалката и като чуеше моя глас, затваряше.

Старият млъкна, изморен от тази изповед.

Значи, помислих си, момичето е водило повече разговори без думи, отколкото знаех.

Седях пред него с леко изтръпнало лице.

Вариантите на една вътрешно семейна омраза могат да бъдат много, каза Троянски, когато му докладвах, но в основата винаги стоят две обстоятелства — първото е почти животинските инстинкти за женско съперничество, второто е жестокият паричен егоизъм, който пресмята всяка стотинка… Навярно съпругата на зъболекаря е възприемала като апокалиптичен ужас обстоятелството, че нейният син и след развода продължава да носи предмети в дома на бившата си жена, и то предмети от чужбина… Градското еснафство, щом се замогне, особено щом се добере до печалби в чужбина, развихря инстинктите си за притежание, то измерва достойнството си с това, колко задгранични предмети притежава, какви подаръци може да прави и да получава. Замрежените от алчност мозъци изчисляват живота във валута и предмети, задушават се все повече във вонята на дребните притежания и материално съперничество, никакво друго достойнство не влиза в кръгозора им… мръсна, жалка, убийствена семейна смрад.