Александър Карасимеонов
Двойна игра (11)

Глава XI

И така, стигнах до задънена улица. Сега можех само да съжалявам, дори да изпитвам носталгия по версията, с която живеех вече два дни. Бях убеден, че тубата от хексадорма е била поставена, докато колата е била във владение на автомеханика Спиридон Спасов. Не беше само привлекателната леснина, с която се появи едно желязно доказателство за престъпление. Въпреки театъра, който разиграх на Донков, бях твърдо убеден, че той е извършил проверката изрядно, с чувство за дълг, което — мислех си аз — този човек притежава. Донков… Донков! Не изпитвах яд, дори не изпитвах разочарование. Една грешка, въпреки и заредена с такива последствия, не можеше да послужи за крайна оценка на един човек. Нима никой не върши грешки? Грешки при оглед, психологически грешки при разпит… Това са действия, изтъкани от дребни детайли, с определена последователност, методика, и всичко това се придобива единствено в практиката. Много практика. Тонове практика. Сигурен съм, че Троянски, ако го предразположа, ще извади поне десет собствени грешки от този род.

Единственото, което изпитвах, беше тиха печал, едно примирение след бързата кончина на моята версия за убийство.

Трябваше да се докладва на Троянски. Въпреки всичко няма да направя окончателен извод пред него, че определям случая като самоубийство. Ще призная, че до този момент нямам никакви доказателства за противното, но това още не означава, че то не е възможно. Ще помоля официално да ми се разреши да продължа следствието…

Преди да се явя при Троянски обаче, имаше да извърша две неща: да проуча тефтерчето, което бях намерил в дома на старите Борисови. По редица причини това не беше извършено своевременно през изминалите повече от двадесет и четири часа от намирането му. В загубеното ми време три часа се пишеха на сметката на самия Троянски, на неговите шахматни страсти и чувство на самота, поради което ме примами в своя дом. Три-четири часа се падаха и на Неда, но човек не бива да се превърне в роб на криминалното дело.

Второто, което трябва да извърша, е все пак да намеря гражданката Зорница Стойнова. Майсторката на сувенири. Донков вървеше по следите й от първия ден, но така и не успя да осигури нейното присъствие, вече не по своя вина. Зорница била в нещо като отпуск-командировка, за да участвува в конкурс за женски фризури. Наистина сувенирното майсторство на Зорница Стойнова имаше малко общо с едни от най-почтените занаяти — разкрасяването на нежния пол. Но Зорница участвувала в конкурса като притежателка на гъста, нежна и лека за обработване коса, била нещо като състезателен уред, принадлежащ на някой си Красен Билялов, известен майстор фризьор. Той я водел със себе си, за да я използува в състезанието, точно така, както, да кажем, един майстор на цигулката носи със себе си своя Страдивариус. Състезанието се провеждало в хубавия град Стара Загора и се очаквало да приключи, а днес Зорница Стойнова би трябвало да пристигне обратно в София. Сведенията на Донков, получени от майката на Зорница, бяха изчерпателни и точни, както се оказа по-късно.

В два часа седях в дома на майсторката на сувенири и слушах разказа й.

Зорница Стойнова научила новината по време на конкурса. Докато майсторът работел със сешоара и тя нищо не можела да чува, някой се приближил до Красен Билялов. Фризьорът погледнал към нея и тя разбрала, че се е случило нещо лошо. Но той не можел да пожертвува своето творение, затова търпеливо и хладнокръвно завършил фризурата и едва след това й съобщил. Зорница трябвало да преодолее чувството, което я обзело, защото й предстояло да позира пред комисията и пред публиката. Лицето й било като изтръпнало, една каменна маска представлявало лицето й, навярно нещо значително и трагично се излъчвало от нея и това, мисли си тя, е допринесло за впечатлението, което фризурата бе направила на журито. Защото, кой каквото иска да си приказва, но поведението на манекена е също така важно, както и майсторството на фризьора.

— Спечелихме първа награда! — завърши гордо тя.

Докато говори, Зорница продължава с точна и хладна ръка да изписва с тънка четчица лицата на малките дървени кукли, наредени като послушна войска пред нея: двадесет и пет струговани хуманоидни фигурки, които трябва да бъдат облечени, обути, нагиздени, да получат по едно алено петно върху бузите, станиолена пафтичка на корема или калпак на главата.

Самата Зорница изглежда далеч от своите тридесет години. Чудесната й бяла кожа не познава нито една бръчица, навярно това се дължи на близките и контакти с фризьорско-козметичните среди, но може би си е лично качество, има хубави тъмни очи, едър бюст, като ме въведе, усетих височината на рамото й до моето.

Докато седя пред нея и слушам, без да е необходимо много-много да се намесвам — Зорница сама като че ли усеща посоките на моя интерес, — аз мога на воля да се любувам на всички природни качества на домакинята ми.

— Утре трябва да предам куклите — каза тя, — ще работя, докато говорим, това няма да ми пречи. Стига на вас да не ви пречат изпаренията от моите бои и лакове. Защото има хора, на които пречи, имат алергия. Например Ангел Борисов не можеше да понася тези миризми на бои, носът му бил повреден на времето, още когато бил състезател по водна топка, страдал от хроничен синузит и оттогава получил свръхчувствителност в носната кухина. Той не можеше една минута да остане в моята стая, когато работех. Започваше неудържимо да киха, носът и гърлото му се възпаляваха, до задух можеше да стигне…

— Познавам се с него от две години — подхвана тя своята изповед, почти без да я подканвам, мисля, че се беше подготвила предварително. — Няма да крия, че аз, след като веднъж се опарих (разведена съм), след като веднъж се опарих, трябваше да бъда извънредно внимателна в отношенията си с мъжете. Не съм от тези жени, които имат предубеждение към мъжете изобщо, много често ще чуете някои жени да казват — всички мъже са еднакви, едно-единствено нещо им е нужно. Това, разбира се, е примитивно, на такъв един възглед аз гледам презрително. Но положението на разведена жена е нещо много деликатно, много странно, ако искате да знаете. Някои, като се разведат, се озлобяват против целия свят, сякаш това, че един човек им е нанесъл онеправдание, им дава правото да смятат, че целият човешки род им е виновен. Всъщност аз си мисля, че при един развод не може все жената да се поставя в положението на пострадалия. Много често мъжът е пострадалият, дори да не го осъзнае веднага. Защо жената трябва да се смята за напусната? Напуснат може да бъде и мъжът. И така, искам да ви кажа, че моята предпазливост не се дължи на едно фалшиво предубеждение или на чувството, че съм онеправдана. В тези отношения аз съм съвършено свободен човек и, тъй или иначе, каквото и да ми се е случило, е ставало по моята воля.

Гледах тази млада, пълна с енергия и с много скрити качества жена и вярвах на думите й. Потъвах с удоволствие в нейния разказ.

— По своя собствена воля, искам да кажа, реших да поправя грешката с първия си брак. Бях се омъжила на двадесет години; увлякох се, какво да се прави, никой не е гарантиран. Ще ви кажа съвсем накратко, че моят мъж беше едно мамино синче, учеше в университет, с връзки го записаха, с връзки му уреждаха да презаписва, фалшиви медицински свидетелства му вадиха… Но не успя. Мързеше го, живееше му се, жажда страшна го мъчеше по всевъзможни приключения. Беше си завъдил куче и с него обикаляше града, а аз трябваше да уча този занаят, който виждате, да изкарвам по две норми, за да имаме бензин за колата. Колата му беше подарена от родителите, ние живеехме у тях в една стая — аз, мъжът ми и кучето. Трябваше да слугувам не само на този никакъв човек, но и да бърша мръсотиите на кучето му, защото него го мързеше да го извежда караше го да си върши нуждите на балкона и после аз трябваше да пръскам с топла вода и да изливам мръсотиите му върху главите на хората… След като не успя да презапише за четвърти път, реши да стане шофьор на такси. И стана. И сега, като видя някой млад и здрав шофьор на такси, все повеждам разговор, докато ме вози, и ще ви кажа, че много от тях са такива „интелигентни“ като моя бивш, все недоволни и високомерни, сякаш някой друг ги е натикал зад кормилото, а не са си решили сами съдбата на аутсайдери… Ще ви кажа, че имам органично отвращение от мъж с психика на аутсайдер. На такъв все другите му пречат — за това, че няма характер и мъжка сила, упоритост и воля да си постави цел и да я постигне… Та да съкратя за моя бивш — не исках да живея с аутсайдер и затова го напуснах… Толкова… Обяснявам ви всичко това, за да ме разберете защо две години ходих с Ангел Борисов и не се омъжих за него. Наистина разликата ни беше дванайсет години, но това не е голяма разлика, ако мъжът е запазен и здрав…

Започнах да си отбелязвам точките, по които моята събеседница имаше здрави практични възгледи. Крехката Неда започваше да ми изглежда безнадеждна романтичка, на която непременно й предстои провал в този свят, населен с яки и практични жени. Трябва да я изпратя да вземе частни уроци от Зорница.

— Всъщност Ангел Борисов, въпреки че изглеждаше доста добър като мъж, наистина с принципи и характер, човек, който знае живота, ще ви кажа — на вас, защото вие, виждам, че сте тръгнали, това ви е професията, да си обясните защо този човек е посегнал на себе си, — ще ви кажа, че външният му вид лъжеше. Той всъщност беше сантиментален тип човек, пък и по зодия беше такъв, беше „близнак“. Ето ви пример. Той и досега… всъщност — до смъртта си, изпитваше нещо като чувство за вина пред дъщеря си. Беше вече осем години разведен и би трябвало отдавна да е забравил, да е теглил една дебела черта на първия си брак и да мисли как да си устрои живота наново… А какво правеше всъщност? Като ходеше по чужбина, все мъкнеше разни предмети и ги трупаше в жилището си, което някога е построил и където живеят бившата му жена и дъщеря му. Казваше, че го прави за дъщеря си. Беше превърнал това жилище в един дворец, а той самият живееше на свободен наем, ден за ден, сякаш изобщо не му предстоеше да прави друг дом… Разбирате ли? Аз, която бях попаднала вече на един, който не се интересуваше да си прави дом, не можех да не усетя, че и този човек, Ангел Борисов, също така не иска да прави дом. Той си живееше с чувството, че си има дом и друг не му трябва. И аз му го казвах — направо, това лято, в Созопол имахме голям скандал — тогава му казах истината в очите, истината, която бях прозряла: той живееше за дъщеря си, а не за себе си!

Тук сведенията, получени от секретарката на трънчанина Конов, започваха да се покриват. Очаквах да чуя за онова драматично летуване през август в Созопол само преди три месеца, може би момента, от който започва пътят на Ангел Борисов към куката в собствената му вила.

— Сега — каза тя — ще спра. Аз почивам на всеки час по пет минути и ще сваря кафе. Виждам, че се разприказвах, може би пък ви е интересно, та поне да си изпием кафето, ако, разбира се, нямате нищо против кофеина. Защото имам познати, които имат предубеждение към кофеина.

— Не — казах, — нямам предубеждение. Пия го в неограничени количества.

— Чудесно — извади тя една усмивка и разкри бели и еднакви като нейните кукли зъби. Сега Зорница, като излезе от ролята на трудещ се, в следващите пет минути навярно ще играе ролята на приятна във всяко отношение дама.

Прозорецът беше открехнат — заради изпаренията на боите, и почувствувах леки тръпки по тила си, навън мъглата отново се сгъстяваше, този път много рано, беше още около три и половина. Размърдах рамене да прогоня тръпките. Сега си мисля, че тези тръпки бяха родени от желязното присъствие на Зорница Стойнова, а не от нежната влага, която проникваше през открехнатия прозорец.

Зорница домакинствуваше, постави чашки за кафе, скъпи чашки от японски порцелан, тънък като цигарена хартия. Сигурно с тия чашки Зорница почита по-особените си гости.

Докато нареждаше, формите на нейното тяло кръжаха около мен, подчинени на ритъма на бързите движения. Тя правеше нещо като танцови стъпки, леко се кършеше в талията, раменете и бюстът й потрепваха, тънката й, но здрава шия се извиваше грациозно, докато наливаше кафето в чашките, сякаш следваше изящното поточе на черната течност. В един миг си помислих, че навярно след един час работа в неподвижно положение тази жена със здрави, практични възгледи не може да не прави раздвижване на тялото си, може би целият този кръшен показ на форми и линии е най-обикновена гимнастика… Струва ми се сега, че бях несправедлив, че толкова често грешим, като пренасяме неправилно един вид качества на човека върху всичките му постъпки. Все пак в мен е останало, ще си призная, чувството на приятно преживяване.

Зорница седна срещу мен на канапето, прехвърли единия си хубав крак върху другия си хубав крак, чашката кафе в ръка и докато отпиваше с деликатно движение, продължи своя недотам деликатен разказ, но точно такъв той ми беше необходим.

— Ще ви разкажа подробно за това, което стана в Созопол, защото то може би ще ви даде поне някакъв мъничък отговор на постъпката на Ангел… В Созопол бяхме от десети август до края на месеца. По това време отидохме, защото повечето ни приятели бяха също решили да отидат… Всъщност не съвсем точно, сега си спомням, че ние планирахме тази дата заради дъщеря му, защото през юли тя щеше да се явява на изпитите си за университета, а той, разбира се, като верен баща не можеше да не бъде в София, докато… тя ще се мъчи на изпитите… Тя наистина, ще, ви кажа, се мъчеше, защото има хора, които стават за книжни знания, и други, които не стават. Това момиче никак не е глупаво, сигурно би могло да издържи, но на него умът му е в друго, преживяванията му са една салата от момичешка неуравновесеност и женски амбиции, и то не знае какво точно иска… До онези дни в Созопол то като че ли имаше една-единствена цел в живота си — да държи в подчинение своя баща. Така беше до Созопол. След това обаче, което се случи в Созопол, струва ми се, нещата за момичето се промениха, така и трябваше да си бъде, нали, като се появи най-после един истински мъж около него, да му подкваси женските желания…

На това място Зорница Стойнова направи кратка пауза — мисля, че се вслуша в последните си думи, усетила, че излиза от образа, който искаше да изгради пред мен, а може би и пред себе си.

— Та да ви кажа какво стана… — продължи тя, като взе да обмисля думите си. — През август в Созопол се събират много софиянци от веселите компании, искам да кажа, от тия, дето постоянно се веселят, дето си прекарват живота като един непрекъснат празник. Като идват в Созопол, те не идват на море, а да си показват новите тоалети… Били ли сте скоро в Созопол?

— Не съм — отговорих, — така се случва, че ме пущат все през януари…

— Е, разбира се, януари не е за Созопол, пък ги и няма веселите хора, освен ако решат, че могат да се съберат да си покажат зимните тоалети… Не ви и препоръчвам да ходите. Аз поне повече няма да стъпя. Не мога да търпя тъпото безделие на тия хора. Има, разбира се, и свестни, дето наистина са дошли да си починат и да се развлекат, има художници разни, музиканти, пък и други, но аз ще ви призная, нямам интерес към такива хора, макар че те са сега повечето в Созопол. Пък има и кинаджии, между тях имам познати, тия хора поради професията си като че ли са по-наясно за живота, знаят, че всичко е временно като филмите, които правят, и гледат да извлекат най-голямото удоволствие за най-краткото време. Напоследък и чужденци идват в Созопол, все едни и същи, най-много поляци, също така, от ония професии — художествените. Става модно, както виждате, в Созопол, интересно е на пръв поглед, но не ви препоръчвам да ходите на едно място, дето всеки гледа парцалите на другия и иска да се докара по-шарен и по-инакъв от другите.

— Добре — казах, — не съм имал и намерение да ходя в този град, освен ако ме пратят по служба.

— Пак не ходете!

Изглежда, че всичко, което се беше случило в Созопол с нея през този последен август, й беше оставило толкова силна утайка от антипатия, че тя като практичен човек веднага си беше извадила необходимия извод — да не стъпи повече там и дори даваше практични съвети на другите.

— Ангел Борисов дойде с дъщеря си. Въпреки че съвсем ясно му бях намекнала, че ще ми е по-приятно да сме сами — подхвана тя истинския си разказ, който аз очаквах с нетърпение.

Помислих си на това място от разказа, че тя навярно не е намекнала, а направо му е казала да не води дъщеря си.

— Беше ангажирал стаи в една и съща къща и това е единственото, което отстъпи на моята молба, че ми се иска да сме по-близо един до друг… Но това му беше и грешката. Може би той си е мислил, че дъщеря му, като поживее около него и мене, ще се поочупи, ще види някои неща от живота, както са си, и ще се примири. Мисля, че до този момент това момиче вярваше, че баща му живее като евнух. Празни бяха обаче надеждите на Ангел. Аз гледах на всичко това почти с отвращение, ще ви призная, и само едно силно чувство на привързаност към него ме караше да търпя. Момичето взе да реве по цели дни. Отказваше да идва с нас на плажа. След това го виждахме да обикаля, да ни наблюдава отдалече като че ли щеше да види нещо кой знае какво. Болезнена, както виждате, история, не е за нашите дни дето момичетата знаят нещата още от предучилищна възраст. Но… пак ви казвам, всичко това си беше една навивка, нещо психическо… Е, какво можех да правя, търпях. Ангел два-три пъти ходи сам с дъщеря си в Бургас, води я с колата си на юг до Ахтопол… все ми се извиняваше, че ме оставя сама — и аз го извинявах най-чистосърдечно. Разбирах състоянието на момичето — нали майка му го остави само и отиде в чужбина да работи и тя за парцали… Та най-малко аз мога да бъда винена за това, което стана… Един ден момичето изчезна, остави все пак бележка, че заминава с някакъв мъж, един приятел на Ангел, който се навърташе край нас… Инженер е. Казва се Владимир Патронев.

Сигурно нещо съм трепнал, нещо ме е издало въпреки железните нерви, които си мисля, че притежавам, защото тя спря разказа си и ме попита:

— Познавате ли го?

— Не — отговорих. — Нещо познато ми е името Патронев, но такъв човек не познавам.

Наистина не го познавах, въпреки че още от самото начало чрез телефонния номер от листчето на Ангел Борисов, тогава вече обесен, името Патронев взимаше участие в разиграването на картите, засега като някаква невзрачна седмица спатия, дето не предизвиква никакво особено внимание… Но всеки знае, че в определен момент и седмицата спатия, ако се окаже коз, може да бие асата.

Тази жена беше проницателна, усети нещо, замълча. След това стана с непринуден вид и каза:

— Ще ме извините, но аз ще си започна работата, трябва да изкарам по норма и половина, само при това условие ме освободиха да замина и да участвувам в конкурса в Стара Загора.

Тя седна отново на мястото си пред строените кукли, избра от високата чашка необходимата й четчица и като изстиска кървава боя от една тубичка, разми я с течност, всичко вършеше бързо и леко, с точни красиви движения, след това се зае с поредната кукличка.

— Значи момичето замина с този… Патронев ли беше?

— Да, замина с Патронев, остави ни с баща й да си бием шамари.

Засмях се. Зорница ме погледна прямо, не криеше вълнението си.

— Да, да, точно така и стана. Той се опита да ме обвини, че съм направила нещо, което обидило дъщеря му, затова тя избягала. И тогава аз побеснях. Вдигнахме на главата си онази къща, тогава пълна с хора, защото всичко стана вечерта. Чехи едни, вечеряха мекици. И пред всичките тия хора… Не искам да си спомням. Най-срамното преживяване в живота ми! Завърши с това… аз му казах, трябва да съм казала сигурно нещо много лошо, дори не си спомням какво, говорех като в безсъзнание, сигурно съм му казала нещо такова, че той ми извъртя два шамара, та ме свестяваха със студена вода… След това… След това какво? Нищо! Просто си стегнах багажа и заминах. Това е всичко, което стана в Созопол.

— После виждахте ли се с Ангел Борисов?

— Той много пъти прави опити да се сдобрим, но аз не бързах… Наистина не изключвах възможността отново да се виждаме, но му бях поставила условия, че дъщеря му не трябва да взима участие в живота му. Разбира се, той не може да се отърве от момичето, къде ще се дене, тя се е впила като кърлеж в него… Да не говорим. Накратко, аз отказах да се срещам. Разговаряхме по телефона, това беше единственото, на което се съгласявах с него.

— Кога сте говорили за последен път?

— За последен път говорихме… той ми се обади в понеделник сутринта. Това беше всъщност сутринта преди моето заминаване. На обяд трябваше да тръгна за Стара Загора. Той ме молеше за среща… Беше много настойчив, като че ли по-нервен, дори като неврастеничен беше. Аз тогава се съгласих да се видим кратко, казах му да дойде към седем, защото знаех, че по това време няма да ме има, ще бъда някъде по пътищата на Южна България…

— Той е извършил това… във вилата си същата нощ…

Жената ме погледна с една възмутена усмивка, като че ли предварително си я беше приготвила:

— Вие да не искате да кажете, че като не ме е намерил, много се е трогнал… Та как може друг да бъде винен за нечии невменяеми постъпки?

Зорница стана да ме изпрати.

Пожелах й приятна работа.