Александър Карасимеонов
Двойна игра (10)

Глава X

Обичах да посещавам лабораторията. Причина за това беше завеждащ лабораторията Грозданова. Не младостта на тази жена привличаше при нея посетители. Грозданова е около средната възраст, но по законите на приятелството и кавалерството не искам да размислям за годините й. Защото тя ме смята за свой приятел.

Грозданова беше заклет привърженик и закрилник на момчетата от криминалната служба. Нейни „момчета“ бяха и тия, които далеч надхвърляха контролната цифра на собствената й възраст.

Богатата биография на Грозданова, усмивката й, винаги готовото кафе, вечната цигара в устата, продължителните задушевни разговори, илюстрация на които служеха безбройните примери от приноса на лабораторията в разкриването на престъпленията — всичко това придаваше оня малко тайнствен ореол на привлекателност, с която се ползуваше нейното владение.

Тя нареди да се изследва по-бързо тубичката за хексадорм. Бях се озовал още в осем при нея в лабораторията. Чаках десет минути да проведе съвещание със сътрудниците си. Тя ме беше настанила до една от новите си машини.

Уредите на Грозданова са главната й гордост. Тя твърди, че притежава единствени в страната апарати, в които са внедрени най-гениалните изобретения от последните години.

След това седнахме на кафе. Тя се взря в очите ми.

— Кажи, момче, какво стана тази нощ, та не си спал.

— Спах и сънувах, че ще посетя лабораторията.

— Не си спал сам обаче, а за лабораторията не си се и сетил.

Преброих на пръсти:

— Спал съм точно четири часа и половина.

— За мъж с нормално здраве на твоите години това е напълно достатъчно за възстановяване на нервите и всички жлези с вътрешна секреция.

Засмях се. Излъчвайки сияние, Грозданова влизаше в кръга на любимите теми.

— Имам — казах — един случай. Дъщеря, която ревнува баща си.

— Така ли? Интересно.

— Избягала с един негов приятел. След известно време бащата се обеси.

— О, значи ти си се заел с тази история. Научих, научих. Та значи бащата се обесил заради дъщерята.

— Примамливо обяснение, но не. Колкото и да ми се иска, не мога да ви поднеса такова вълнение.

— Все пак, все пак, кажи подробности.

— Ами освен хексадорма, който се намери у обесения, друго засега не ни дава съмнения. Дъщерята е една мраморна статуйка, от нея нищо не може да се изкопчи. Сега впрочем състоянието й е такова. Планирам обаче нова среща. Снощи научих нещо, което ще ми даде възможност да водя друг вид разговор. Може би ще получа нещо…

— Обещаваш ли да дойдеш?

— Такова кафе другаде не мога да намеря…

— Аха, значи заради кафето.

Разговаряхме си с Грозданова, докато донесоха позитивите с отпечатъците по стъклената тубичка.

В управлението ме чакаше Донков.

Отложих подробния разговор. Запланираният лед, който трябваше да лъха от мен, накара Донков да опъне лице, той се сниши малко като готова за скок котка, но тъй като не го нападнах, неговата готовност за защита остана неизползувана и той почти се задъхваше на празен ход, докато аз му нареждах какво има да върши през деня.

Подадох му отпечатъците върху флакончето.

— Да се идентифицират. Би трябвало да са на Ангел Борисов, но може и да не са. Ето това — извадих от джоба си тубичката и му я поднесох да я подуши — намерих в колата на Ангел Борисов между двете предни седалки под лоста на ръчната спирачка.

— Много интересно — каза хладнокръвно Донков, — как се е появила…

— Тя си е била там навярно.

— Изключено! Мога да отговарям със…

— С какво, Донков…

— С каквото искате — с живота си. Там нямаше нищо.

— Донков, не ставай смешен и не си залагай живота толкова лесно. Човек може да сгреши и по-добре е да помисли как е станала грешката. Помисли си.

Донков вдигна ръка, готов отново да опровергава…

Спрях го:

— Този разговор сега е излишен. Много е възможно тубата да е била поставена по-късно. Два дни колата е била извън нашия контрол. Но ние трябва да сме сигурни, че не сме допуснали грешка. А аз в този случай не съм сигурен… Единственото, което мога да направя сега, е да ти повярвам. Нищо друго не ми остава… Но в такъв случай следствието се насочва определено към версията за престъпление. Можеш ли да поемеш такава отговорност? Всичко се променя. Целият ход на нашите мисли и… на нашите действия… Продължаваш ли все още да залагаш живота си?

Донков стоеше, навел глава, лицето му излъчваше жертвена готовност, но пламъкът бързо гаснеше, погледна ме от долу на горе, като ударено куче, устните му се свиха, бузите се опънаха. И той каза твърдо с тон на доклад:

— Не мога абсолютно, стопроцентово да изключа грешка от моя страна.

— Това е добре — казах, — но сега приемаме, че не си сгрешил. Всичко ще се реши от това, дали отпечатъците върху тубата са на Борисов, или не. Действувай. Щом си готов, върни се тук и чакай, докато се обадя. Действувай.

Когато Донков излезе, аз побързах да се погледна отстрани и да се чуя как говорих с Донков. Нещо много известно усетих… нещо от един мой познат… да — разбира се, Троянски бе говорил чрез моите уста.

Ученикът не е нищо повече от парче пластилин в пръстите на своя учител.

 

 

Посещението при бащата на Борисов беше от сферата на техническата дейност. Можех да я поверя на Донков. Така беше на пръв поглед, но всъщност беше необходима абсолютна точност на неговия отговор.

Отново седеше човекът с примирения вид срещу мен. За два дни лицето му беше измършавяло, покрило се с морави жилчици, които не бях забелязал при първата среща. Беше потъмнял, имах опит, знаех, че този цвят на лицето се получава при много високо кръвно налягане. Очите му бяха червени.

— Ще бъда кратък. Отнася се за колата на вашия син. Не знаем къде е, — излъгах. — Вие знаете ли нещо?

— Тя необходима ли ви е?

— Не особено. Просто формален преглед.

Той отговори бавно и унило:

— Предполагам, другарю, че я е взел автомеханикът, който я поправяше… казва се… мисля, че беше Спиридонов…

— Спиридон Спасов.

— Да… Мисля, че той ми се обади… тогава още същата вечер и стана дума за колата. Не мога да си спомня точно какво…

— Много ви моля сега съвсем точно да си спомните какво говорихте със Спасов за колата.

Старият Борисов се замисли, като взе, без сам да забелязва, да клати глава като механична кукла. В уморения му мозък през последните дни са минали всички възможни предположения, вини, картини, лица, разговори и спомените му са били белязани със страшния цвят на самоубийството на сина… Това го е изморило смъртно, притъпило е мислите и чувствата.

— Не мога точно да си спомня — каза той с неравен глас.

— Ще почакам — отвърнах спокойно.

Ръцете му видимо затрепериха.

— Спиридонов ме запита къде е колата?

— Спасов… Може би вие сте го запитали?

Старият ме погледна учуден, след това каза:

— Стана дума, че могат да откраднат колата.

— Вие ли казахте, че могат да я откраднат?

— Не… Той каза… и каза още, че ще иде да я прибере.

— За мен е важно кой пръв е заговорил за колата. Моля ви много точно да си спомните.

Неда стои в този момент до мен: престани с нечовещината! Не й обръщам внимание.

Стоя като каменен бог пред изплашен богомолец. Човекът се моли за спокойствие.

Сега, уважаема Неда, аз също трябва да имам издържливост.

— Нима в онзи миг можех да мисля за колата — каза старият. — … Той ме запита за колата!

— Благодаря ви… Нямам други въпроси.

Отидохме бавно до входната врата.

— Сигурно имате близък лекар?

— Не… Идват от поликлиниката.

— Мерите ли си кръвното налягане?

— Много рядко… От години поддържам много слабо повишено налягане… Не го следя.

— Сега веднага се облечете и идете да ви го премерят. Не е зле човек да си следи кръвното налягане. Казвам ви, защото моят баща има кръвно и е на вашите години и много си го следи. Непременно идете. Обещайте ми.

— Няма смисъл — каза старият Борисов, — но ще отида… И без това трябва нещо…

Той млъкна.

— Довиждане — казах.

Вратата бавно се затвори, чак когато бях стигнал до долната площадка.

Или пък аз много бързах да се отдалеча.

Само едно изречение на стария Борисов хвърли силно съмнение върху Спиридон Спасов.

Възможната версия за убийство в усамотената вила под лешниковия скат може вече да бъде формулирана, вече се появяват кости в досегашната безформена маса, нещо застава на краката си като дете, което прохожда. Тръгва версията и ако не е мъртвородена, през следващите дни ще расте и ще хубавее. След един възел на нещастието се връзва друг възел и така нататък… Дъщерята на Спиридон Спасов много обича да си разговаря по телефона. Сигурно има много поклонници или един, когото обича. Тя разговаря по телефона, докато баща й долу печели пари в гаража… За себе си, за дъщеря си…

От първата телефонна будка извъртях собствения си служебен номер. Чух гласа на Донков.

— Аз съм — казах. — Говори!

— Отпечатъците върху тубата са на Ангел Борисов. Вероятно тубата е била в колата. Грешката е моя.

Донков искаше да придаде желязна интонация на гласа си, но не се получи. Жицата предаваше по-скоро един тенекиен глас.