Александър Карасимеонов
Двойна игра (2)

Глава II

„Инженер Ангел Борисов, служител във външнотърговско предприятие, специалист по металорежещи машини, разведен, 18-годишна дъщеря, която живее при майка си. Родил се преди четиридесет и две години в София. Живи родители.“

Живеел сам в едностайно жилище на свободен наем, преди осем години, когато се развел, оставил жилището на жена си и дъщеря си. Живеел доста разнообразен живот, жени дал бог, дълго време не се очертавала постоянна връзка. В службата си проявявал изпълнителност, дисциплинираност; страстен пушач. Играе карти. Два до три пъти годишно пътува в чужбина за уреждане на сделки. Добре запознат с международната конюнктура, говори английски и френски, кантората, за която отговаря, има сполучлива дейност. Само някои забавяния в изпълнение на договорените сделки (не по вина на кантората) довели до заплащане на неустойки.

Тръгнах да възстановявам биографията на този Ангел Борисов.

Това е нещо като многосериен филм. Ще го гледам през следващите дни.

Старая се да забравя вида на Ангел Борисов във вилата. Онова лице беше маска, зад която не се криеше обаче нищо друго. Личността беше изчезнала. Тя оставаше да живее в този град, долу в мъгливата равнина.

Бил е мургав, тъмноок, с широко поставени живи очи, интелигентен и ироничен вид, сърдечна усмивка, като се усмихне, устните му се разтягат така, че усмивката му изглежда двойна, до ушите, и носът, малко по-голям и гърбав, леко увисва. Косата била запазена, късо подстригана коса, с кафяв твърд косъм, бил е сравнително слаб за възрастта си, съвсем леко коремче, напълно приемливо за тези четиридесет и две години и за битието му на ерген. Свободен мъж е бил и пазел свободата си. След като се развел преди осем години. Връзки с непостоянен характер, нито една от дамите, които са били около него, не е получавала предпочитание.

— Ангел Борисов се ползуваше с уважението на целия наш колектив.

Говори началничката на „Личен състав“. Характеристиката, която прави, е сантиментална. Такава трябва да бъде след това, което се случи. Интересно ми е каква би била, ако това не се бе случило. Едрата около петдесетгодишна жена като петел в бойна позиция, разперила две крила от правата си коса, сега има единствената задача да възвеличи Ангел Борисов. Надали се ръководи от максимата за умрелия или хубаво, или нищо. Тя отстоява честта на учреждението и сантиментално-баладичният тон е най-подходящ.

— Ангел Борисов беше много фин човек. Имаше просто благороден вид. Пък и нрав. Няма да намерите в нашето учреждение човек, който да ви каже лоша дума. И какво стана с него?!

Ангел Борисов е учил сам английски и френски, и добре се е изучил.

Водел преговорите без преводач.

Неговата кантора е на първо място в тазгодишното съревнование.

В тези подробности сивееше едно величествено чиновническо всекидневие. Какво би могла да знае тази началничка на „Личен състав“ за живота, който Борисов е водил вън от учреждението. Тя не бе стигнала дори до мисълта (или пък това никак не я интересуваше), че разведеният мъж може да има някакви сложни преживявания. На семейните катастрофи в едно учреждение като нейното, с повече от триста служители, тя сигурно гледа, както например хората от пътния контрол гледат на пътните произшествия — със същата професионална изтръпналост на съзнанието!

— Той е бил разведен — казах аз.

Тя ме погледна и светли искри хвръкнаха от очите й. В миг се появи огрято от слънцето игриво петно в сивата долина на Ангеловата биография.

— Беше разведен… Наистина… От тази гледна точка, ако вземем да оглеждаме от тази страна, другарю, всеки би могъл да… Но ние отдавна не се занимаваме вече с тази страна от живота на хората… Той беше (тук тя премина на демонстративно делови тон, но игривостта в гласа й пробиваше от време на време, разводът на Борисов, като е породил известни вълнения в неомъжения, пък и в омъжения състав на учреждението, може би е докоснал по някакъв начин и нейното сърце)… той беше — продължаваше тя — интересен човек, интересен като мъж… И при това положение, нали разбирате… Но нищо не премина границите на почтеността… Скандали най-важното не е имало. И изобщо това са неща, които нямат никаква връзка с вашата задача… ако мога така да се изразя. Нали тъй!

Странно беше, че тази жена вдигна длан за защита, изглежда, в стереотипния порядък, в който аз насочвах служебния разпит, след съвсем естествения въпрос за разискване, какъвто е семейното положение на Борисов, попадам на нещо, което предизвиква по-специално внимание. Ясно беше обаче, че разговорът на тази тема с моята събеседничка ставаше съвсем излишен. Тя би откровеничила на тази тема с някоя съседка, но с мен — не!

Учреждението на Ангел Борисов се намираше в посока на някогашното село с хубавото име Дървеница, сега обикновен столичен квартал. Стърчеше над дребни едноетажни къщички с градинки, всички до една живеещи в трепетно очакване кога ще бъдат разрушени и изгонени от някое белосано двайсететажно кошерище като това.

На покрива му беше монтирана светлинна реклама, която на латиница и на кирилица съобщаваше отдалеч на всички интересуващи се за съществованието на учреждението.

Разхождах се с дебнеща крачка по коридорите на кошерището.

Като паяк точех конци по отвесите на асансьорите.

Долавях различни миризми по етажите. Първите три бяха подчинени на уханията на столовата кухня. Следващите — пресечени от четвъртия етаж, където се помещаваше ръководството — поемаха миризмата на хубави цигари, понякога дори ароматът на лула, а дори и на хаванска пура се понасяше от четвъртия етаж нагоре към петия, където именно се намираше „Личен състав“, счетоводството и касата, населени предимно с лица от слабия пол, употребяващи хубави парфюми. В това учреждение мъжете подаряваха вносни стоки, така че средните етажи, този пояс на белосаното кошерище, бяха накитът на учреждението.

Когато предадох на Неда своите впечатления, тя възкликваше на думите ми, кимаше с глава така, като че ли ето на, точно така е, както си мисли, изобщо моите впечатления от живота винаги предизвикваха в нея странни реакции. Тогава тя, спомням си, каза: „Ето как виждаш нещата!“ Как ги виждах!

Не мога да кажа, че тия хора ме посрещнаха с ведри сърца, моята личност беше за тях носител на нещо тайнствено и вълнуващо и дори мистично — във всички подробности, които се отнасяха (или които те се мъчеха да изкопчат от мен) до преселването на Ангел Борисов в небитието. В момента, когато аз им давах да разберат, че съм дошъл да слушам, а не да говоря, те изведнъж ставаха късопаметни и неинтересни, наблягаха с всички сили на своята антипатия към подробностите на чуждия живот, лицата им се изпразваха, ставаха плоски, само очите осторожно се плъзгаха по мене, като избягваха права среща на погледите.

Наистина как изглеждах аз в очите на тия хора? Странен въпрос. Задавах си го обаче — тогава когато водех следствието във външнотърговското предприятие. Идеалната фигура на криминален инспектор — висок, продълговато мъжествено лице, замислени очи, за предпочитане сиви, за да съдържат в себе си едновременно коравосърдечие и човеколюбие, скепсис и исторически оптимизъм, самоирония и самообожание…

Но това не съм аз. Аз съм малко прегърбен, с хлътнал гръден кош, хлътнали бузи и с очила минус пет диоптъра.

От мене не лъха сила, въпреки че имам достатъчно мускули, за да се справя със средно развит индивид без специална подготовка. Владея нещо от хватките на свободната борба, макар че далеч не съвършено, моите хватки имат личен оттенък, те са по-скоро варианти на истинските хватки. Подготовката си започнах като студент в първи и втори курс. Не участвувах в състезания поради късогледството си, но иначе доста успешно се борех. Моите хватки ми носеха колкото успех, толкова и смешни загуби и подигравки. Поради слабото си зрение аз не реагирах адекватно на движенията на противника, правех някакви предохранителни жестове — лъжливи или инстинктивно защитни, и срещу мене беше все едно да решаваш кръстословица, на която условията са разместени — водоравно и отвесно са си разменили местата. При това комбинирах хватките по своя индивидуална система, като раменния възел го съчетавах с подсечка и подскок, така че изненаданият противник би трябвало да падне, не беше известно само дали аз ще съм отгоре, или пък той. Всичко беше въпрос на някакви неизчислими инерционни сили, а и на неизвестния начин, по който ще реагира моят противник. Увлякох се, както се вижда, това говори, че имам добро мнение за своите физически качества. Въпреки че не вдъхвам страх у ближните. Затова навярно и така подробно разказвах.

Всъщност сега отчитам тогавашното си състояние в учреждението на Борисов. Оглеждах себе си. Като че ли не водех следствие за предполагаемото самоубийство на Ангел Борисов, а изследвах собствената си личност, поставена в обстоятелствата на следствието. Не бива да бъда обвиняван за бавене на разказа. И на мене ми се иска този разказ да потече като бърз поток, дори като порой, но онова мое състояние, породено от казаните с тих и невинен гласен думи на момичето Неда, че съм непригоден за работата, която върша, и това в крайна сметка ще ме доведе до саморазрушение, не можеха да не окажат своето въздействие. Защото, както споменах, ценя мнението на това младо същество… Значи за всичко е виновна Недялка…

Олекотявам с малко смях собствените си преживявания.

Пред мен седеше директорът. Аз се усмихвах заканително на Неда, докато човекът подробно ми разказваше какво е правил през тоя ден, като че ли главната му задача беше да си създаде собствено алиби. Говореше твърдо, с железен трънски акцент, леко развълнуван, доколкото трънчаните могат да се вълнуват.

— В десет имахме съвещание и Ангел Борисов… дойде навреме, седеше срещу мен, отслабнал ми се струва сега, като си го спомням, пребледнял, без кеф, мълчалив. Той пушеше много. А пък ние на нашите заседания забраняваме, разрешаваме само когато се събере ръководството, но случаят не беше такъв, та спомням си, че Борисов смучеше незапалена цигара и нервничеше. Нали си представяте човек с незапалена цигара, на когото му се пуши, та му се плаче. Аз също съм ги отказвал, знам що е. Бях събрал началниците на кантори. Когато Борисов направи отчета за седмицата, след това ме помоли да го освободя за няколко минути, тъй като требвало да телефонира. Знаех много добре, че иска да изпуши една цигара. Освободих го… Той наистина се забави колкото за една цигара и се върна… Това е, друго нема. Заседанието не беше много дълго, свършихме към дванадесет и ги разпуснах… След това аз останах в кабинета още около половин час, после отидох да обядвам в стола, седех на една маса с началника на отдел „Планов“ — Бекиров. Той е човек моя възраст, заедно сме служили, затова… да, да, това не е интересно за вас… След това отидох на заседание в министерството, от два часа, отидох с кола, дежурен шофьор беше Найденчо… Найден Костов се казва…

Трънчанинът продължи своя разказ за собствените си действия през този ден, но вече не го слушах… Това беше, разбира се, губене на време. Единственото, което заслужаваше внимание, беше лошото настроение на Ангел Борисов и това, че е излязъл да пуши. А всъщност може би наистина е телефонирал. Щом се е забавил толкова малко, ако е телефонирал, навярно това е станало от стаята на секретарката или от някоя съседна стая. Мога да попитам секретарката…

— Какво мислите по случая? — долетя въпросът на трънчанина.

Вдигнах рамене, подадох му ръка, благодарих за вниманието.

Отвън нямаше никаква секретарка. Време за обяд. Часовникът на стената тъкмо в този миг щракна, вдигнах глава. Голямата стрелка още трептеше върху цифрата осем. Един без двайсет. Преди да изминат двадесет минути, нямаше никаква вероятност да задам моите въпроси на секретарката.

Стаята на Борисов беше на единадесетия етаж. Някакъв междинен етаж, тъй като тук имаше само няколко врати, наредени от едната страна на тъмен коридор, а през другата страна проникваше унило бучене, навярно помпи за вода и отопление.

Отключих стаята. Върху масата на Борисов имаше две зелени папки с изхабени ръбове, зад нея наполовина отворена кантонерка.

Вратата на стаята се затваряше със секретна ключалка. И това навярно се е смятало за достатъчно, защото нищо друго нямаше в стаята, което можеше да се заключва. Дори чекмеджето на писмената маса. Оставената полуотворена кантонерка и липсата на ключалки в тази стая показваше, че Ангел Борисов не е имал за криене особени тайни или пък е смятал за достатъчна ключалката на вратата.

В чекмеджето на бюрото имаше кутия „Марлборо“, неотворена — навярно неприкосновен запас, два кибрита, цветни моливи. Единственото, което можеше да предизвика моя интерес, беше едно листче с четири телефонни номера.

Листчето бях оставил в чекмеджето още при огледа сутринта, но си бях преписал четирите телефонни номера.

Един без десет. Секретарката тъкмо сърба компота си.

Завъртях първия номер, даваше свободно, но никой не се обади. Този сигнал в небитието. Не се канех да водя разговори. Изпитвах нужда да трупам факти към хода на това последно действие от жизнения път на Ангел Борисов. Чувствувах остра недостатъчност от факти. Имах предчувствие, че си губя времето в това учреждение. Борисов не е бил от беззащитните, за да се предполага, че е станал жертва на служебни интриги. За годините и специализацията му, пък и за собствените му амбиции, неговата длъжност началник на външнотърговска кантора е била една добра степен по стълбицата. Разговорът с прекия му началник — трънчанина, говореше за едно солидно служебно всекидневие, несмущавано от особени трусове и опасности.

Един без пет. Секретарката пие навярно кафето си. Освен ако предпочита сама да си го свари в стаята.

Завъртях втория номер. Почти веднага след сигнала някой вдигна слушалката… и настана тишина. Чаках да чуя гласа, но този глас предпочиташе да пази инкогнито. Ослушах се да чуя дъха на онзи, който сега се ослушваше като мене, долепил слушалката до ухото си. Не се чуваше никакъв дъх. Може би греша, може би никой не е вдигнал слушалката, а само телефонните жици разговаряха помежду си, на своя собствен език, изпълнен с бучене, притракване, задгробни гласове… Но чакането ми бе възнаградено. Моят бъбрив събеседник вдигна ръката си от микрофона, чух една въздишка, след това някой бавно, с уморен жест остави слушалката и линията се прекъсна.

Бях в стойка, както би се изразил фотографът Марин. Душех отдалеч през улици, къщи и площади. Усещах уханието на тази въздишка. Любимата ми порода кучета са ирландските сетери. Прекрасните ловни кучета. Те имат обонянието си, аз имам само телефонния номер. Шест цифри, една сигурна пътека в гората, която води към… към какво всъщност води този номер?… Може би към мирна полянка с гъби?

Един часът. Секретарката.

Черноокото момиче, не повече от деветнадесет години, вдигна стреснат поглед към мен. Беше ме въвела преди около час при шефа си — трънчанина. Тъмен бретон над топли очи, с леко извита в краищата форма, като капки, които всеки миг ще капнат покрай бузите й — сецесионният идеал за красота от двадесетте години. Момичето беше нервно. То наведе глава веднага щом седнах срещу него, отказа цигарата, която му предложих (тук не мога! — лека усмивка, която бързо изчезва).

— По време на онзиденшното заседание ли? Тук бях. През цялото време. Не съм излизала. Когато има заседание при Конов… при другаря Конов — поправи се, — аз не мога да се откъсна за минутка оттук… да, Борисов излезе някъде по средата, да изпуши цигара при мен.

— Не си ли спомняте още нещо, може би е говорил с някого, може би е телефонирал…

— Да, обади се по телефона.

— Спомняте ли си нещо от разговора? Много ви моля да си спомните колкото се може повече, почти всичко…

— Не е трудно да си спомня… Той си определи една среща, нищо повече.

— Чухте ли с кого говори — мъж или жена?

— Не… Аз не подслушвам!

— Но по тона на един мъж може да се разбере дали говори с жена, особено когато си определя среща.

Усмивка откри дребни здрави зъби. Момичето направи пауза, но не за да размисли, а да подчертае деликатността на отговора, който исках от нея. След това каза:

— Мисля, че говори с жена.

— Извинете, искам да ви успокоя, че във вашите отговори няма никаква нескромност, така както и в моите въпроси. Разбирате, че се води следствие и ние двамата — вие и аз — трябва да направим всичко възможно да установим фактите.

Момичето вдигна рамене искрено учудено:

— Нима трябва да се търси отговорност от Борисов за това… че го е извършил?

Разбира се, не трябваше да се хвърля съмнение върху версията за самоубийство. Аз можех да се съмнявам, колкото си искам.

— Наистина — отвърнах. — Още един въпрос — да ви е направило впечатление нещо в състоянието на Борисов?

— Не… Той се държеше, както всеки път… Той се отнасяше добре към мен… Може би… беше като че ли замислен за нещо.

Разбира се, човек, който ще се беси след дванадесет часа, би изглеждал малко по-замислен от обикновено.

— Той има навик винаги да ми предлага цигара, а този път, това си спомням много добре, не ми предложи. Може би защото аз винаги отказвам. Приемам само извънслужебно.

— А случвало ли се беше?

— Какво?

— Да се виждате извънслужебно?

Момичето отрони една тъжна усмивка, погледна ме, поклати глава, след това каза с примирен тон:

— Случвало се беше, разбира се.

Така значи трябвало да се разбира. А защо? Мисълта на момичето бе тръгнала в една посока, дано не спре, мислех си и пазех тишина.

— С дъщеря му сме приятелки. Той има дъщеря моя връстничка, не знам дали знаете? Не сме големи приятелки, от най-големите, но се виждаме от време на време.

— На терен, или…?

От жаргона на градското юношество бях далеч само около десетина години, но покрай Неда бях почти в съседство, защото нейните двадесет и две години, придружени от възгледите й за живота, й позволяват да излита във вътрешното си състояние напред и назад, т.е. за нея, както се изразяват людете на точните науки, може да се каже, че е на двадесет и две плюс-минус пет години. С мен тя потъваше в моите размисли и грижи, за да стигне до странните обобщения за пригодността или непригодността ми за тази професия. В същото време ходеше на вечерно-нощните събирания с разни детеещи се свои състуденти. Ако й хрумне да си направи дългите коси на плитки, ще изглежда съвсем подрастваща.

Секретарката на трънчанина Конов можеше да приеме моя въпрос с окончателно затваряне на шлюзовете на искреността или, обратното — да ме почувствува по-близо до себе си. Не се случи засега нито едното, нито другото. Тя наистина ме погледна за миг стреснато, след това каза съвсем спокойно:

— Да, виждаме се у разни приятели. Два пъти сме се събирали у дъщерята на Борисов и тогава, единия път, за малко с нас беше баща й. Не знам как попадна там, дойде сам — искам да кажа, без дама.

— Не би било естествено да посещава дъщеря си със своя приятелка, нали?

— Защо? — учуди се секретарката съвсем искрено. — Та той ходеше с момичета на нейната възраст…

— Ами не намирате ли в това нещо не съвсем естествено?

Момичето подви устни.

— Като че ли вие намирате?… Хайде, стига лицемерие!

Ако беше лицемерие, то беше лицемерие на следовател.

— Поднасяте ме, разбира се, защото не вярвам, че мястото, пък и поводът, заради който сте ме удостоили с вниманието си, ви дават основание да ме поучавате.

Права беше тази секретарка. Въпросът ми се изплъзна поради частен интерес. Заради Неда все правя някакви сравнения.

— Скоро ли ще се появи вашият шеф?

— Конов ли?

Този път тя дори не си направи труда да се поправи.

— Да, другарят Конов — подчертах аз.

Тя леко се подсмихва на назиданието, но не се поправи.

— Той ще дойде не по-рано от три… — след колебание, както ми се стори, добави: — Отива си в къщи да спи един час.

Тук аз се разсмях и подхвърлих:

— Изглежда, че не почитате твърде шефа си.

Момичето дори не се усмихна, погледна ме само откровено в очите.

— В такъв случай — казах — аз ще си вървя. Оставям ви телефонния си номер.

Секретарката ми подаде настолния календар-бележник и там записах служебните си координати.

— Много ви моля, ако си спомните или научите нещо, което смятате, че има връзка с… нещастния случай, да ме потърсите…