Александър Карасимеонов
Двойна игра (29)

Глава XXVIII

На осемнадесети декември — почти месец след обесването на Ангел Борисов — южен, топъл вятър издуха мъглата от улиците на града. Като ясен отвор в черното небе светеше пълният оранжев диск на луната.

… Свалих очила и продължих пътя си. Лявата вежда и скулата ми бяха разцепени. Троянски ме посъветва да обвия с памук рамките на очилата, но не го направих, не беше време за маскарад по улиците. Не си поставих и лепенки на раните. Чувствувах се удобно без очила. Изпитах дори радост, като установих, че мога да преживявам и без тях. Държах ги в джоба си като уред, който всеки миг може да влезе в действие и да ми донесе облекчение. Човек с нормално зрение е лишен от такава възможност.

Наближаваше полунощ. Улиците бяха безлюдни и тихи.

В мекия въздух се чувствуваше движение.

Промяната в природата бе съвпаднала като на театрална сцена с края на тази история.

В следващите дни ще довърша делото, ще напиша заключение, ще го предам на прокурора.

Доклади, обяснения, допълнения, записи на разпити, протоколи за оглед, снимки.

Следствени предмети. Въже. Ножче за бръснене.

Позитиви на отпечатъци от човешка кожа.

Един подпис под самопризнание.

Мястото на мъртвите и на живите ще бъде точно определено.

Вятърът ще донесе облаци. Може би и сняг.

Вървях по широк булевард с трамвайна линия. На една спирка ме застигна тътнещ празен трамвай. Не се качих. Трябва да извървя сам пътя, който ме очаква. Трябва да се освободя от всичко, с което бях живял през последните дни. Светът да загуби острите си очертания — може би затова и свалих очилата си.

Булевардът навлезе в крайни квартали. Вървях вече един час. Не чувствувах умора. Наближавах тунела под железопътния мост. Трамвайната линия стига дотук. След това започва истинският край на града, със стари къщички, чиято беззащитна нищожност се подчертава от появилите се като редки природни явления сиви многоетажни скелети.

Завих край жълтото ниско и безоко здание на кварталното кино.

Още оттук, най-малко от сто метра, се вижда ъгловата къща, в която живее Неда. Надянах телените си очила.

Луната огряваше толкова ярко, че не би позволила да се открои светлина в тази къща, дори да светеше лампа зад пердето на приземния прозорец. Може би по-близо… Може би ще мога да кажа това, заради което бях тръгнал. Може би имам още време да й го кажа.

Двойната игра не е никаква игра. Човек се вижда винаги с две лица — толкова слаб, колкото е, и такъв, какъвто би искал да бъде. В мислите си той извървяна като скороходец огромния път към другото, проектираното в бъдещето свое лице, неясно като лунно очертание през мъглата, несигурно, като една съзнателна — и неунищожима — илюзия… Така, като се премества в мислите си и във времето, люшкан между двете представи за себе си — истинската и очакваната, — човек върви по своя път неуморно. Преодолявайки…