Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Светослав Иванов (2014)

Издание:

Александър Карасимеонов. Двойна игра

Библиотека „Лъч“ № 62

Разузнавачески и приключенски романи и повести

 

© Александър Карасимеонов, 1982

c/o Jusautor, Sofia

 

Редактор Нина Андонова

Художник Христо Жаблянов

Художествен редактор Александър Стефанов

Технически редактор Таня Янчева

Коректор Мария Бозева

 

Първо издание. ЛГ IV

Тематичен № 23 9536221311/5605–138–82

Дадена за набор на 20. XI. 1981 година

Подписана за печат на 29. I. 1982 година

Излязла от печат на 28. II. 1982 година

Поръчка № 176. Формат 32/84/108

Тираж 35 000 броя.

Печатни коли 15.

Издателски коли 12,60.

УИК 12,24

 

Цена за книжното тяло 1,24 лева

Цена 1,32 лева

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДПК „Димитър Благоев“ София, 1982

История

  1. — Добавяне

Глава XIII

Лицето на Ева Борисова светеше срещу мен с призрачна белота. Изминалите дни бяха нанесли една промяна върху него: каменната апатия, в която оставих момичето, се беше стопила, сега върху лицето му живееше острота, изменила израза му. Нещо като ожесточение се прокрадваше, край изострения блед нос се бяха врязали две гънки, предизвикващи съжаление. Устните, отънели и бледи, потръпваха неврастенично. Очите й блестяха и не търсеха съчувствие, гледаха предизвикателно, остро.

Нищо в големия хол не се беше изменило. В душевния си живот момичето изминаваше през тези дни невъобразими пътища, а мъртвият свят на вещите, всред които баща й я беше вкоренил, изглеждаше застоял и безсмислен, без предназначение.

Дори в позата, която беше заела, като седна срещу мен, Ева Борисова влагаше нещо като предизвикателство.

— Дано — казах — сте преживели най-тежкото, да сте се успокоили…

— Аз не съм безчувствена — каза Ева, — та да… се успокоя.

В тия думи тя вложи открито предизвикателство. Разбира се, не се чувствувах удобно срещу настръхналото момиче. И друг път ми се беше случвало да срещам хора, които, преминали първите мигове на скръбта, изпитваха необходимост да се опълчат срещу съдбата, това беше необходимост от някакво действие… Макар и безсмислено.

— Разбирам — отвърнах предпазливо.

След това не намерих бързо продължение на този разговор. Дали да го водя открито, или с околни ходове да се мъча да разбера нещо…

— Питайте ме — каза момичето. — За какво всъщност сте дошли? Имате ли въпроси към мен? Питайте… Няма защо да играем на криеница.

Реших тогава да говоря открито. Въпреки съвета на Троянски.

— Има нови обстоятелства, които ние се мъчим да си обясним. Затова и съм дошъл отново да ви безпокоя. Знам, че това ви е неприятно. Но нямаме друг изход.

— Питайте — повтори момичето.

— Били ли са близки приятели вашият баща и Владимир Патронев?

— Бяха — отговори момичето, без да се изненадва от въпроса, сякаш го беше очаквало. — И какво?

— Имаме сведения, че през последния ден… на баща ви те са били заедно.

Измислих това, което по-късно се оказа самата истина. Тогава пред момичето търсех някакъв път към истината.

— Възможно е… Но аз не знам.

— Затова е естествено да се интересуваме от човека, който е бил близък с вашия баща и го е виждал може би последен.

Момичето помълча, след това каза с открито предизвикателство:

— Той беше близък и с мен!

— Така ли?

— Да… И не се правете, че не знаете! Всички знаете!

Много малко се поколебах, няколко секунди, след това кимнах:

— Знам…

— Такива циркове не могат да останат в тайна… В този град всеки знае какво се мъти в къщата на другия. Нищо не може да остане чисто, всичко трябва да бъде омърсено, сдъвкано и изплюто…

Кимнах мълчаливо, изразявах съгласие. Момичето търсеше нещо — чаках да видя какво…

— Трябваше да се крия и от приятелите си… Всичко се разказваше с най-идиотски измислици… Моят баща беше поставен в положението на смешен и жалък човек…

— Може би той е дал основание на хората да говорят…

— Нима някой ще иска сам да се напъха в устата на клюкарите и интригантите! На тези хора, готови да убиват с думи!

— Научих, че сте напуснали Созопол. Но подробности не знам.

— Аз избягах… Тази жена не можеше да ме търпи, тя настройваше баща ми непрекъснато против мен. Вие били ли сте в положението на излишен човек? Където и да отидех с тях, тази жена подчертаваше, че им преча…

— Но вашият баща не си е променил отношението към вас?

Тук тя не издържа, въздъхна конвулсивно, помислих, че ще заплаче, но се овладя с труд, като притисна ръка към гърдите си…

— Той го правеше, без да иска. В началото се мъчеше да изглежда, че няма нищо особено, че всичко е съвсем нормално, че ще можем да си живеем тримата като гълъбчета. Правеше се, че не вижда нейните предизвикателства… Но аз ги виждах. И то много добре… И престанах да излизам с тях… Оставах в онази къща… Стоях по цели дни сама… Най-после баща ми не издържа и веднъж, като ме заведе в Ахтопол, ми говори, обясняваше ми, че… това е животът… Това всъщност разбрах от всичките му обяснения, че ще дойде ден, когато и аз ще намеря своя път в живота, че той е изпълнил и ще изпълнява своя дълг към мен, но аз съм вече пълнолетна и, рано или късно, дори да му е неприятно на него, аз ще се отдалеча, ще ме примамят големите хубости на този живот, който ме чака, километри прекрасен живот ме очаквал… Аз го слушах и нищо не му отговорих. Бях решила да мълча. Знаех, че каквото и да му кажа, ще е излишно… Разбрах само едно, че колкото по-скоро се махна, толкова по-добре ще бъде за него. Тогава именно се появи Владимир Патронев. Беше вече няколко дена в Созопол, аз знаех за него, че баща ми се вижда с такъв човек, но никога не го беше запознавал с мен. Не знам защо… Той е връстник на татко, но изглежда по-млад от него. Онази жена взе да се увърта около Патронев веднага щом той се появи. Пред очите на баща ми, ужким по приятелски, тя ги умее тия работи… Само че не сполучи… Когато се върнахме от Ахтопол, аз бях толкова разстроена, озлобена бях, но и някакъв страх ме хвана, че оставам сама… Не знам дали сте го изпитвали. Като че ли в целия свят нямаш един близък човек, на когото можеш да разчиташ… Не знам дали разбирате… един живял човек има много неща в живота си, ако едно загуби, може да се хване за друго… Но аз нямах нищо, нямах нищо преди всичко в себе си… започнах да се страхувам от себе си, от своето нищожество, нямах свое място, не ме приеха в университета… Обяснявам всичко това, за да ви стане ясно какво представлявах аз ония дни в Созопол. Тогава Патронев ми предложи да ме отведе…

Ева Борисова замълча. Беше приключила една глава от живота си… Мен ме интересуваше следващата глава. Какво е станало по-късно, нещо знаех, нещо можех да предполагам, но ми трябваха точни факти.

Момичето мълчеше, навело глава, свило тесните си рамене, беше изчезнал блясъкът в очите, нямаше и помен от позата на предизвикателство, която беше заела в началото.

Мълчанието продължи дълго. Като че ли забрави моето присъствие.

Извадих цигарите, станах и й предложих. Тя не ме погледна, само отказа с глава.

Седнах обратно, не запалих и аз.

— Отношенията между баща ви и Патронев измениха ли се?

Тя не отговори… Мина още около минута.

— Баща ми не можа да се примири с това, че един негов приятел, негов връстник… е мой любовник.

Странно звучеше в устата на момичето тази дума. Като че ли дете участвува в игра за възрастни.

— Баща ми никога не е посягал да ме удари… А сега посегна! Нито веднъж не пожелах да разговаряме за… приятеля му, колкото пъти се опита, аз бягах. Той идваше тук, причакваше ме, когато закъснявах. Няколко пъти не нощувах в къщи и знам, че ме чакал по цели нощи… Повтарях му едно и също: ти сам каза, че трябва да тръгна по своя път! Той отговаряше: но не с Патронев… Дълго време единственият му довод беше, че това, което върша, не е нормално, че съм по-млада двадесет и четири години… Но аз не чувствувах тази разлика… Нямам близки момчета. По-късно баща ми започна да говори… да прави намеци, че той е лош човек, с най-лоши думи: мошеник, престъпник, криминален тип… мразеше го, постепенно така го намрази, че се разтреперваше само като спомене името му. Дотам се стигна, че започнахме да се срещаме най-тайно. Сама когато баща ми е на работа — звънях в службата и ако той се обадеше, аз излизах от къщи, намирах такси и отивах на среща — не там, където живееше, срещахме се в една друга квартира. Така живеех… това беше моят хубав живот, за който говореше баща ми! Все едно какъв беше… Все пак беше нещо, което ми е нужно, имах някакво място… А не като мястото до баща ми… Защото всъщност въпреки всички обяснения, които ми е давал, аз не съм сигурна защо той ни напусна тогава. Дълго време не знаех. Един ден, чакал бил да порасна, ми каза, че напуснал майка ми, защото тя му била изневерила… Не знам какво е преживял. Това като че ли никога не ме е интересувало. Не можех да го оправдая! Той напускаше и мен!… Сега ми се струва, че наистина изневярата може да отблъсне един човек… да го смачка… Мисля, че баща ми наистина беше един пречупен човек… Началото на всичко, което стана с него, е било тогава, когато си отиде. Оттогава е трупал… Всичко напоследък, и аз самата сигурно съм допринесла… Сигурно… Но аз нямам достатъчно ум! Не можех да предвидя!

Момичето заплака, тихо хлипаше, без сили…

— Много ви моля да ми кажете, сигурно сега нямате основание да криете, Патронев ли беше човекът, който тогава се обади по телефона… Когато не отговорихте и казахте, че никой не се е обадил…

— Да… След това… аз не исках… не искам повече да го виждам… Мисля, че го дължа на баща си. Няма повече да го видя. Не знам как да обясня… И дали, ако това е вярно, няма да се чувствувам като… побъркана… Аз не искам да го виждам, защото сега като че ли това няма смисъл — баща ми го няма, значи няма смисъл… Започвам да се страхувам… Даже съществуването на този човек загуби смисъла си сега, след като баща ми го няма… и аз съм сама… съвсем сама.

Навярно пред Неда бих могъл да коментирам тази картина, да измисля нещо фалцово, духовито, да изфабрикувам нещо такова, както правят японците: започват да се смеят на най-тъжните места във филма, защото наоколо има хора, които се нуждаят от облекчение, затова нека се усмихнем, за да облекчим страданието на другите, това е една усмивка на милосърдието, на спасението…

Тогава нищо не направих.

Никакви усмивки не могат да помогнат на момичето.

Мисията ми при Ева Борисова е свършена. Тя не е виждала Патронев непосредствено преди или след произшествието. След това всъщност изобщо не го е виждала и дори да й се случи да го види, това повече няма да промени хода на събитията… Патронев се беше появил като оня персийски бог Ариман, бог на злото… свършил си работата. Или пък не я е бил свършил?… Може би този човек има повече качества, отколкото си мисля, може би той има енергия за нещо повече, по-значително… Отново мислите ми започнаха да витаят около потъналата във влага и самота вила под лешниковия скат, онази стая, висящия бял глобус, чието място, за кратко, но достатъчно дълго, беше заел стопанинът на вилата. От този бял глобус се излъчваше странна светлина, в която се мержелееше призрачно лице, може би лицето на някой си Владимир Патронев… Появи се и художествената снимка на служебния фотограф Марин Вълчев, която носех в левия си вътрешен джоб, но вместо моя остро изрязан, почти черен силует върху квадрата на прозореца, редом с ярко осветеното лице на висящия човек вместо мен в бялата светлина на глобуса вече различавах друга фигура, също така неясна — само силует.

Описвам острото кратко преживяване пред онова момиче, съвсем крехко още, почти дете, треперещо от напрежение да понесе един непоносим товар.

Към това се примеси нещо, което може да се нарече инстинкт. Той ми натрапи решение, противопоказно на професията. Ние, както е известно, сме криминална служба, а не институт за бърза помощ.

— Искам да ви предложа нещо — казах.

Момичето ме погледна с несъсредоточен поглед.

Ето тогава извърших непрофесионалното действие:

— Не искам да настоявам, но мисля, че ще ви бъде много приятно, ако излезете малко. Излезте сега с мен, ще се поразходим, може пък да видим някого, имам приятели, които не ви познават, които нищо не знаят нито за баща ви, нито за Патронев, обикновени хора, млади, почти на вашата възраст или нещо такова между вашата и моята… нищо особено не ви обещавам, но просто ще подишате чист въздух… И на мене — казах — ще ми е приятно да се развеем така на чист въздух…

Момичето помълча малко в неподвижното си състояние. Лицето й, извехтяло и загубило възрастта и чертите си, едно изображение на безсилието. Но в мислите му се беше получило движение, взело е да просветва, петна светлина… Най-после каза тихо:

— Добре… да се разходим…

Огледа се. Стана с колебание, чудеше се какво да предприеме.

— Само малко да се приготвя…

И излезе от хола…

 

 

Срещата ми с Неда беше в нейното мазе. Трябваше да ме чака там с озверената си печка. Този ден моите действия не подлежаха на предварително разписание.

Пътят от прекрасния квартал край гората до Нединото мазе беше около час. Изминахме го с Ева Борисова почти в мълчание. Когато прекосявахме градината, попаднахме на неравна алея и там аз предложих — и момичето ме хвана подръка. Всъщност в тъмнината, с моите диоптри, оставих то да води. Така и стигнахме до мазето.

Неда беше пред сесия, до януари оставаше около месец или малко повече. Всеки ден заявяваше, че се затваря в мазето, за да учи, но, както е известно, все си намираше други занимания. Дори беше попаднала в онзи новотел, пък и ходеше по вечерни събирания.

Изглежда, че вече беше преодоляла всички съблазни. Заварихме я, оградена от куп книги, учебници, конспекти, да седи на шарената възглавница до печката.

Влязохме с момичето и аз ги представих:

— Запознайте се: Ева — Неда.

Неда не стана. Протегна ръка от мястото си върху възглавничката. Намигнах й зад гърба на момичето. Тя моментално разбрала, както после ми каза, кой може да бъде това.

— Гладни ли сте? — запита веднага Неда.

— Гладни сме — казах.

— И аз. Какво носите?

— Е, Неда, та ние сме гости! Какво ще предложиш?

— Нищо.

— Ева, не обръщайте внимание. Всъщност Неда е гостоприемно момиче.

— Не съм момиче — отвърна злобно тя. — Аз съм едно запаметяващо устройство, което се нуждае от храна.

Тогава аз отворих вратата, наведох се и си прибрах пакета, който бях оставил навън.

Подадох го на Неда, която моментално се раздвижи. Започна да го разгъва върху леглото.

— Ловджийски наденици, сирене и хляб — казах.

Неда сияеше. Прегърна ме. След това прегърна момичето.

— Заповядайте, добре дошли, такива скъпи гости…

И се зае да приготвя надениците. Нединото мазе притежава достойнство, което се среща рядко и в луксозните апартаменти — една ниша в комина, там може да се постави котлон, скара или какъвто и да е нагревателен уред. Там може да се вари, пържи и пече, без това да се отрази на чистотата на въздуха в Нединото мазе. Хигиенично мазе. С климатична инсталация.

След малко надениците се печаха. Неда измъкна пиростията[1] изпод кревата и започна да нарежда угощението.

Съкращавам разказа. Неда разигра последните студентски вицове. След това описа как смята да си вземе изпита. Това, каза тя, е въпрос на техника на самовнушение, после вече на знания, ако такива изобщо има.

— Толкова е късно, пък и каква мъгла, Ева. Я останете да спите тука — каза Неда към десет и половина.

Ева се съгласи. Всъщност тя нямаше закъде да бърза. Никой не я чакаше. Аз си тръгнах.

Ева Борисова разказала на Неда всичко. Говорили си цяла нощ. На разсъмване момичето заспало и се събудило до един на обяд. Неда прочела през това време четири въпроса от конспекта.

Беше единайсет, когато излязох от пълното с жени мазе. Трябва да си призная, че с голямо облекчение си отидох. След всичко, което се беше случило този ден.

Мъгливо беше, страшната мъгла през оня ноември продължи точно един месец. След това се махна, издуха я най-после, отнесе я по дяволите остър северен вятър, през декември небето се изцъкли с цялата си ярка и безсърдечна синева, настанаха студове, после се довлякоха облаци от „океански произход“ и падна дебел сняг. Този сняг просъществува кратко, бял, невинен и измъчен, превърна се в лава от кал и лед, която дави жителите на нашия град няколко дни. „Във височина“ се появиха южни ветрове и те донесоха откъм Пелопонес дъх на кедър, пренесоха нещо от акустиката на Епидавъра, в тия дни въздухът над града се люлееше кристален и топъл. На осемнадесети декември имаше пълнолуние. На този ден приключи следствието около смъртта на Ангел Борисов и всички последвали я събития. Затова си спомням за чудесния оранжев диск, под чиято светлина се приближавах към мазето на Неда.

Но в онази нощ аз вървях по софийските улици, като си оглеждах с внимание пътя, за да не сбъркам улиците. Подплатеният шлифер, с който мислех да изкарам зимата, се оказа недостатъчна защита против пронизващата ноемврийска мъгла и усетих да ме втриса. Идваше на пристъпи, влагата набираше сили и в миг пробиваше бронята на всичките ми стегнати мускули, един взрив от тръпки ме разтърсваше, нещо като електрически удар. След това отново овладявах положението, организирах си защитата, вървях с железни стави и мускули, докато отново, някъде откъм корема, се получаваше пробив. Взех да се озъртам за защита.

Така попаднах в бара до банката. Нагласих се пред бармана и усещах да омеквам като във вана с топла вода. В огледалната стена пред мен, покрай червените и сини светлини се мяркаше моето лице и виждах как ощавената ми кожа взе да оживява. Първите петдесет грама концентрат изчезнаха наведнъж, барманът остави пред мен втора чашка искряща течност.

Усетих, че се освобождавам от японската си усмивка.

Бележки

[1] Пиростия (перустия, саджак) — уред, представляващ трикрака метална поставка (или скара), която се поставя в огнището, а върху нея съдовете за готвене. — Б.кор.ел.изд.