Уилям Дийл
Спектакълът на злото (9)

8.

Елегантен, учтив, чудесен домакин и собственик на „Аванти“, най-добрия италиански ресторант в щата, Гуидо Синатели имаше само един недостатък: ужасен вкус към вътрешната подредба. Пластмасови гроздове и прашни бутилки от „Кианти“ допълваха впечатлението от покриващите тавана изкуствени лози и изрисуваните като гигантски бъчви стени. „Аванти“ обаче успя да оцелее благодарение на дискретността, подчертаното внимание към всеки отделен клиент и впечатляващата кухня. Разположено на три преки от градския съд, „ресторантчето на Гуидо“ /никой от редовните посетители не използваше истинското му име/ се бе превърнало в предпочитано заведение на повечето прависти в града. Тук можеха да бъдат забелязани както младите, наперени адвокатчета, така и по-старите, титулувани юристи. За едните бяха определени централните маси и тези до вратата, докато за най-ухажваните клиенти бяха предназначени тихите, удобни сепарета. Още от времето, когато стана известен като най-опасния адвокат в щата, Вейл си бе извоювал собствено сепаре. Тук можеше да се храни, да чете или да разговаря на спокойствие.

И тази вечер, както всеки петък, заведението беше полупразно. Голяма част от редовните посетители бяха заминали извън града за уикенда. Бяха заети пет-шест маси, на бара имаше само няколко души. Беше сравнително тихо, Вейл си поръча чаша червено вино и разгърна вестника. Материалите за Янси и труповете в градското бунище започваха от първа страница. Той се зачете в тях и не забеляза как до масата се приближи Джейн Венъбъл. Той вдигна очи, видя я, стресна се, стана и остави вестника.

— Не знам какво въобще правя тук. Сигурно съм полудяла! Предполагам, че съм толкова отегчена от онези глупаци, че…

Тя не спираше да бъбри, опитвайки се да прикрие неудобството си. Вече не беше сигурна дали въобще е трябвало да идва и да се вижда с човека, когото беше игнорирала през последните десет години. Вейл й предложи стол.

— Не е необходимо да ми се извиняваш за каквото й да е — тихо каза той. — Никога.

— Не се извинявам, просто…

— Просто се радваш, че си тук? — предположи Вейл.

Тя го погледна и по лицето й пропълзя неловка усмивка.

— Минаха десет години.

— Е, и двамата имахме доста работа през това време — каза той. — Какво ще пиеш?

— Чаша шампанско може би.

Вейл се обърна към най-близкия келнер:

— Еди! Шампанско за дамата, за мен също. Всъщност защо не ни донесеш цяла бутилка? Най-добре „Тайтингер“ от 73-та.

За минута на масата се възцари мълчание, после и двамата заговориха едновременно, спряха и се разсмяха.

— Дяволите да го вземат, Джейни, време е да пораснем. Ти си разведена от две години, ако не се лъжа. Аз съм заклет ерген…

Тя изглеждаше изненадана от познанията му за личния й живот.

— Да не сте ме следили, господин прокурор?

Той не отговори. Очите му бяха впити в нейните. След няколко секунди Джейн извърна поглед.

— Печелиш — каза тя и посегна към цигарите си.

— Ако изброя всичките случаи, в които съм губил, няма да ни стигне времето.

Тя се засмя.

— Държим се като деца, не мислиш ли?

— Може би просто сме на точното място в подходящия момент, Джейни.

— Казвала съм ти и преди, Мартин, никой не ме нарича Джейни.

— Освен мен — подчерта той. — И какво ще направиш, ще ме арестуваш ли? Не забравяй, че срещу теб седи окръжният прокурор.

— Това май не те радва особено — отбеляза тя.

— Да не търсиш работа?

— Защо, да не би да напускаш?

Той цъкна с език.

— Все си си същата. Все наопаки. Е, как мислиш, защо седим тук и си разговаряме, Джейни?

Тя сви рамене.

— Може би защото и двамата сме на четиридесет?…

— Над четиридесет — поправи я той.

— Защото и двамата мразим тържествата?

— Или защото и двамата мразим адвокатите?

— Звучи добре — съгласи се тя. — Или пък защото и двамата сме адски самотни?

— За себе си съм сигурен — каза той. — Липсваше ми. На мен и на всеки друг мъж, който някога те е виждал в съдебната зала. Наистина успяваше да събереш погледите. Е, не ти ли е мъчно за шума в залата, за мириса на тълпата?

— Все още не съм изоставила съда.

— Но не е като преди. Сега се занимаваш със защитата на големи компании.

— Хайде, Вейл, правила съм го само веднъж.

— И спечели, за съжаление.

— Виж какво… — Тонът й беше леко раздразнен.

— Съжалявам — бързо каза той. — Взимам си думите назад.

Тя сви рамене.

— Вероятно съм малко по-чувствителна на тази тема. Но пък съм доста любопитна да разбера нещо друго. Вярно ли е, че когато си започнал в прокуратурата, са ти скроили номер?

— О, да — отвърна той. — Добре ме начесаха. Бях се хванал с Търговската камара. Напълниха вестниците с лъжи, подкупиха някой и друг съдия, доведоха най-добрите адвокати, които можаха да намерят, и ме тикаха в миша дупка още на първия ми процес. Беше за урок.

— Тоест?

— Опасно е да си заслепен от идеализъм. В мига, в който разберат, че имаш слабо място, хиените изкарват тежките си оръдия.

— Е, не можеш да се оплачеш. Разби една от най-големите банки в града за пране на пари, затвори две химически компании, осъди половината градски съветници за подкупи. Може да се каже, че резултатът е в твоя полза.

— Това е само началото — каза той и побърза да смени темата: — Кавгите ни отпреди десет години доста ми липсват.

— Старите номера, а?

— Ти знаеш най-добре.

— О, виж кой го казва!

Тя взе чашата си и вдигна тост за доброто старо време. Очите им отново се срещнаха и този път тя не сведе поглед.

— Джейни — започна той, — много ли си гладна?

Тя се облегна назад, вдигна очи към тавана, въздъхна и каза:

— Партитата винаги ми развалят апетита.

 

 

Тази вечер той се разкриваше пред нея в непозната светлина — по-романтичен и по-уязвим. Беше взел със себе си бутилка изстудено шампанско и бе убедил Гуидо, че са размислили относно вечерята.

Джейн винаги бе изпитвала особено влечение към Вейл, но никога не си го признаваше направо, а го отдаваше на смесицата между уважението и страха от таланта му. Сега, изправена в средата на неговата всекидневна, докато го наблюдаваше как пали огъня в камината, тя разбра колко много го желае и се запита дали не е допуснала грешка. Дали всичко нямаше да се превърне в поредното моментно увлечение? Дали на сутринта нямаше да изпитва неприятното чувство, че просто се е подала на плътското си желание? Но когато той се изправи и я погледна в очите, страховете й се изпариха. Заля я вълна от чувства. Той пое палтото й, хвърли го на дивана и отиде в кухнята, за да вземе чаши за шампанското.

Тя се огледа. Апартаментът имаше две спални, едната от които бе превърната в кабинет, изпълнен с купчини книги, документи, книжа, списания, бележки и изрезки от вестници, закачени по стените.

От банята се процеждаше слаба синкава светлина и Джейн се насочи натам. Пред очите й се разкри нещо като малка оранжерия. Ваната бе обградена от цветя, по стените висяха най-различни растения, а синкавата светлина идваше от няколко крушки, насочени към редица нежни, сини цветя.

— О, имаме си работа с любител-градинар — измърмори тя.

— Наричат ги „сини красавици“ — чу се зад гърба й. Тя стреснато се обърна, задържайки дъха си.

— Съжалявам. Нямах намерение да шпионирам.

Той й подаде чаша шампанско.

— Приличат на красиви млади дами. Зимни цветя са. Растяха на брега на реката, край която живеехме, когато бях малък. Понякога набирах букет от тях и ги носех вкъщи на майка ми. Тя ги поставяше на пианото и им говореше. „Това е Шопен“, казваше им и после им свиреше.

— Звучи прекрасно.

— Майка ми беше прекрасна. Бях на петнайсет, когато почина.

— Съжалявам.

— Оттогава мина доста време.

Желанието й се възвърна. Устата й пресъхна и тя отпи от шампанското.

На стената имаше снимка на увехнали цветя, покрити от мъгла и черен дим. В далечината се виеше мръсна река, а ниско над нея се спускаха тежки сиви облаци.

— Добре дошла в Рейнбоу Флетс. Ако щеш вярвай, но като дете често плувах в тази река.

— Значи това е случаят, с който си започнал кариерата си на прокурор?

— Да. Търговската камара нарича това място индустриален парк. Мислех, че паркът е място, където си играят децата и винаги е весело. Илюзията ми обаче бързо бе разрушена.

— Защо пазиш тази снимка?

— За да ме пази от отлитане в облаците.

— Не мога да си те представя отлитащ в облаците. — Тя изу обувките си, докато се връщаха обратно във всекидневната. — Надявам се, че нямаш нищо против. Малко ме стягат.

— Седни. Адски съм добър в масажа.

— Масажа?

— Правя най-добрия масаж на стъпала в целия щат.

Тя седна на дивана и се отпусна назад върху меките възглавници. Той пое едното й стъпало в двете си ръце, първо нежно, после — по-настойчиво. Сякаш електричество премина през тялото й. Пулсът й се учести. Ръката му се придвижи към глезена й. Тя се изправи, усещайки, че остава без дъх.

— Трябва да стана — каза тя. Надигна се и отиде до камината. Той я последва.

— Марти… — започна тя, но той я обърна към себе си, пое лицето й с двете си ръце и я целуна. Тя се предаде и жадно му отвърна, телата им се притиснаха едно към друго.

Ръцете им страстно се сплетоха. Той започна да я съблича, изучавайки с пръсти всяка нейна пора. Дъхът му спря — тя постави дланта си върху неговата и поведе ръката му по тялото си. Той пресегна другата си ръка и свали ципа на роклята й; гърдите й се притискаха към неговите, върховете на пръстите й се спускаха по твърдите мускули на корема му. Той усети докосването й под колана си и още по-надолу… тя се отпусна назад и остави роклята да се свлече на пода. Двамата продължаваха да се целуват, очите им бяха затворени. Тя хвана ръката му и я насочи надолу по корема си и сетне между краката си, притисна я силно и започна леко да се движи надолу-нагоре, галейки гърба му с другата си длан, докато двамата не постигнаха съвършения ритъм. Върховете на набъбналите й гърди докоснаха неговите, едната й ръка се спусна към втвърдения му член и нежно го докосна, засилвайки желанието му. Тя зарови глава в рамото му и потръпна, докато ръката му забързваше движението си между краката й. Гърбът й се заизвива, дишането й се учести.

— Господи — прошепна той, — успокой темпото.

— Не мога — изшептя тя в отговор, — просто не мога!

Ръката й отново покри неговата и я принуди да забърза движенията си. Цялото й тяло трепереше, краката й се изопнаха и той усети набъбващия й клитор между пръстите си. Тя извика и спазматично се притисна към ръката му.

Той я притисна към пода и легна върху нея. Мускулите му се изопнаха, докато ръката й насочваше члена му. Пое си дъх и проникна в нея. Тя изпъна рамене, после го обгърна с ръце, извъртя се и след миг бе върху него. Връхчетата на гърдите й се движеха нагоре-надолу по неговите, тялото й бавно се издигаше и спускаше, а устните й заглушаваха неговия вик. Когато всичко свърши, те спряха, но след миг страстта им отново надделя, ръката му се спусна към корема й и усети възвръщащото се желание. Тя се изпъна, пое си дъх, притисна се към него, потрепери и отново го пое. Вик се изтръгна от устата й. Сетивата му почувстваха страстта й и спазми обзеха цялото му тяло, после пак, и пак, докато най-сетне светът не експлодира.

Тя се разтресе, вълните отново я заляха отвътре.

— Господи! — Джейн стегна бедрата си, притискайки го с всички сили към себе си.

След миг двамата лежаха неподвижни. Тя повдигна глава, докато носовете им се докоснаха. Връхчето на езика й докосна горната му устна.

— За Бога — прошепна тя, — нужно ли беше да чакаме толкова дълго?

Претърколи се настрана; единият й крак още беше върху тялото му. Той я прегърна и няколко секунди полежаха така, наблюдавайки отблясъците от огъня.

— Какво стана с онази красива жена, която работеше за теб? — попита тя, нарушавайки тишината.

— Наоми Чанс?

— Така ли се казва? Хубаво име.

— Още работи за мен. Много си любопитна.

— Носеха се разни слухове.

Тя се обърна по гръб, повдигна крака си и бавно го премести. Голото й тяло разкри прелестта си пред очите му.

— Имаше ли нещо между вас? — попита тя.

Той вдигна показалеца си.

— Веднъж? Правили сте го само веднъж?

Той кимна.

— Беше преди доста време. Тя каза, че не искала да продължаваме, защото щяло да навреди на професионалните ни отношения.

— Глупачка — отбеляза Джейн и нежно го целуна по гърдите.

— Огладня ли вече? — попита той.

— Бих хапнала нещо.

— Какво ще кажеш за шампанско и малко сирене?

— Не е зле за начало. Имаш ли свещи?

— Трябва да проверя дали не са се превърнали на прах.

— Свещи, шампанско и сирене. Романтично.

— Значи си гладна, а?

— О, да — тихо отвърна тя.

Той стана и тръгна към кухнята, а Джейн огледа голото му тяло. Без излишни тлъстини и без излишни мускули. Харесваше й. Беше добър любовник и знаеше как да доставя удоволствие. Това не я изненадваше. Вейл влагаше страст във всичко, което вършеше.

След две-три минути той се върна с чисти чаши, парче бри и две свещи. Запали едната, наведе я и когато разтопеният восък образува малко езерце в средата на пепелника, закрепи свещите там. Отвори пакетчето бри и загреба с кутрето си. После го подаде на Джейн, тя го захапа и изсмука сиренето.

Телефонът звънна.

— За Бога — измърмори той.

Опита се да не му обръща внимание, но след пет иззвънявания разбра, че не може да е друг освен Стенър.

— Мамка му — изръмжа Вейл, вдигна слушалката и каза: — Не съм си вкъщи. Ако оставите съобще…

— Джон Феръл Делъни.

— Пауза.

— Какво по-точно?

— Лежи в един публичен дом на Лейк Вю Драйв, абсолютно гол, с два трийсет и осемкалиброви в тялото. Съвсем мъртъв.

— Майка му стара!

— Десет минути. Или трябва да си вземеш душ?

Вейл не обърна внимание на сарказма.

— Ходи ли дотам?

— Шок ми се обади. Казах ти всичко, което знам.

— Десет минути — предаде се Вейл.

— Чакам те отпред.

— Сигурен съм.

Постави слушалката върху вилката. Джейн продължаваше да изучава тялото му, докато той навличаше дрехите си.

— Няма нужда да си тръгваш — лъстиво прошепна тя. — Защо не останеш за цялата нощ?

— Много смешно — изръмжа той. — Става въпрос за убийство.

— Не си много учтив.

— Какво?

— Изчука ме като за последно и ме оставяш заради някакъв труп.

Той вдигна панталоните си и яростно издърпа ципа.

— Редовната среднощна разходка.

— Доколкото си спомням, през миналата година имаше около две хиляди убийства. Всеки път ли напускаше леглото си заради тях?

— Не всички бяха през нощта — подчерта той, оглеждайки се за обувките си.

Тя стана и запали цигара.

— Да те изчакам ли? — Гласът й беше иронично прелъстителен.

— Не ми казвай, че докато беше в прокуратурата, не са се случвали подобни неща.

Тя бавно поклати глава.

— Имах само един телефон и редовно го изключвах.

— Ами ако ставаше въпрос за нещо наистина важно?

— Колко важно? — попита тя, издухвайки дима от цигарата си. В гласа й прозвуча любопитство.

— Мно-о-ого, мно-о-ого важно.

— Къде отиваш? — подозрително попита тя.

— Това е риторичен въпрос, Джейни.

— Не, не, няма да се измъкнеш така, Вейл! Какво се е случило? Къде, по дяволите, отиваш… — Тя погледна часовника — … в единайсет и половина вечерта?

— Джон Феръл Делъни интересува ли те?

Лицето й се стегна.

— Какво по-точно?

Той я погледна, усмихна се и постави показалец на устните си.

— Направил е нещо! Да не би… О, не, не ми казвай, че нещо му се е случило!

Спомен като светкавица проряза съзнанието на Вейл. Двамата със съдията седят един срещу друг край голямото бюро и си прехвърлят сребърните доларови монети.

— Случаят е специален, Джейн. Не мога да ти…

— Не говори глупости, Мартин Вейл! Да си чувал нещо за планирано изнасилване? Говори или почвам да крещя.

— Не би го направила.

— Мъртъв е, нали? — Тя се наведе към него. — Така ли е, Марти?

Вейл кимна.

— Някой е вкарал два куршума в коравото му старо сърце.

— Божичко! — тихо възкликна тя. — Някой е застрелял Делъни! Имаш сериозен проблем, господин окръжен прокурор. С теб сме може би единствените двама души в града, които нямат причина да убият това копеле. А може би ти също си в списъка на заподозрените?

— Не. Налага ми се да контактувам с протежето му, Файърстоун — каза Вейл, докато навличаше костюма си. — Никога не съм имал кой знае какъв допир с Делъни.

— Щастливец. Добре, склонна съм да ти простя факта, че ме изоставяш, но само ако обещаеш да ми разкажеш всички подробности, когато се върнеш. Утре това ще е най-горещата клюка в града.

Той се наведе и я целуна.

— Ако не съм се върнал, когато решиш да си тръгнеш, заключи вратата.

— Не ме разочаровай — прошепна тя и се усмихна.