Уилям Дийл
Спектакълът на злото (39)

39.

Хеликоптерът изви над невисокия хребет и се спусна ниско над пътя. Дребни снежинки се блъскаха в предното стъкло. Долу под тях пътят вече бе покрит със сняг. За последните двайсет минути бяха видели само три коли. Ястреба местеше поглед от страничния прозорец към този отпред, и се опитваше да задържи машината на шейсетина метра над неравния терен. Зад него Вейл разглеждаше картата и му даваше указания. Носеха се над шосето, което водеше към Криксайд. Сен-Клер и Флеърти също оглеждаха местността, като вторият използваше за целта бинокъл. Ястреба погледна часовника си.

— Девет и двайсет и две.

— Как сме? — викна той.

— На около петнайсет километра от целта. Трябва да минем следващия хребет.

— Изобщо не виждам следващ хребет — викна Ястреба.

— На дванайсетина километра пред нас. Копелето не може да е далеч. Пътят долу е ужасен.

— Надявах се вече да сме го хванали — отвърна Ястреба. — Сигурно кара като луд… ако въобще е тръгнал насам.

— Сигурен съм — убедено викна Вейл. — Спрял е за малко в Уинтроп, за да задоволи жаждата си за кръв.

— Мисля, че сме го изпуснали — каза Ястреба.

— Не сме — възрази Сен-Клер. — Марти е прав, някъде пред нас е.

— Пак ли имаш предчувствие? — попита Флеърти, без да отклонява поглед от пътя.

— Не става въпрос за предчувствие, а за реалност — обади се Вейл, имитирайки дрезгавия глас на Сен-Клер. Смехът им разпръсна напрежението.

Флеърти се наведе напред и бинокълът опря в страничния прозорец.

— Виждам някакви следи — викна той.

— Къде? — почти едновременно попитаха останалите.

— Точно под нас. Не можем ли да се спуснем малко по-ниско?

Ястреба намали скоростта. Сега хеликоптерът се движеше към хребета с не повече от седемдесет километра в час.

Под тях Стемплър чу звука от перката и вдигна поглед през страничния прозорец. Беше на не повече от трийсетина метра под него. Вдясно се издигаше невисок хълм, покрит с борчета. Видя пред себе си отклонение, край което забеляза табела:

КВ&М

ФИЛИАЛ „ХИЛСАЙД“

 

Стемплър наби спирачки, после рязко изви по черния път. Задницата на колата се завъртя и наоколо се разлетя сняг, но той успя да задържи кормилото и отново увеличи скоростта. Пред него изникна дървена бариера и той премина през нея с трясък. Пътят беше неравен, покрит със сняг и отпадъци. Стемплър бе твърдо решен да изкачи хълма и да принуди хеликоптера да набере височина.

Машината обаче се движеше все така плътно над него. Чуваше над главата си познатия звук: чанг-чанг-чанг-чанг. Колата се хлъзгаше наляво и надясно, беше му трудно да задържа кормилото и да следва пътя. Внезапно пред очите му изникна дърво, той удари спирачки, инстинктивно наведе глава и я предпази с ръцете си. Върху предното стъкло се посипаха клони и сняг. Стемплър напипа дръжката, отвори вратата и изскочи навън. Хеликоптерът беше на двайсетина метра над главата му. Той се шмугна между дърветата и затича напред.

 

 

Ястреба огледа местността под себе си и викна:

— Не съм сигурен, че долу има достатъчно място, за да приземя. Но ще е далеч по-разумно, отколкото да го преследваме по този проклет хълм.

Бавно сниши хеликоптера над неравната повърхност. Перките скършиха няколко клонки от по-високите дървета. След малко плазовете докоснаха земята.

— Окей, кацнахме — викна Ястреба.

Вейл, Флеърти и Сен-Клер скочиха през страничния люк и се втурнаха в посоката, в която бе изчезнал Стемплър. Вейл беше пръв, Флеърти тичаше плътно след него. Сен-Клер обаче нямаше късмет. Той стъпи накриво, падна, изкълчи глезена си и изкрещя:

— Мамка му!

Вейл се обърна и изтича обратно към него.

— Продължавайте — каза Сен-Клер. Не е счупено. Ето, вземи това.

Той измъкна изпод колана си револвера и му го подаде. Вейл се поколеба, но Сен-Клер настоя:

— По дяволите, може въобще да не се наложи да го използваш, но не е зле да ти е подръка.

Вейл взе револвера и се втурна в гората.

 

Стемплър изскочи на открито и за миг спря, за да си поеме дъх. Пред него се извисяваше полуразрушена дървена постройка, а край нея очите му забелязаха металната конструкция на асансьор. Изглеждаше му познат. Голям знак отстрани съобщаваше:

ЗАТВОРЕНО!

НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ НАКАЗАНИ!

ВЪГЛЕДОБИВНА И МИННА КОМПАНИЯ КЕНТЪКИ!

Изведнъж спомените го връхлетяха и той сякаш чу бавното, протяжно скърцане на спускащия се към недрата на земята асансьор. Изцапаните лица на миньорите и уморените им очи проблясваха като демони в кошмарния му спомен.

Той си спомни как сутринта на деветия си рожден ден се събуди и видя край леглото си каската с прикрепената върху нея лампа. Спомни си страха, който изпита, когато разбра, че това е неговият „подарък“. Спомни си как се бе измъкнал от леглото с плач, защото знаеше, че този ден ще се спусне в ужасната дупка. Спомни си шефа на смяната, който стоеше пред дървената сграда и широко се усмихваше:

— Стемплър!

Той се обърна и видя на петдесетина метра от себе си Вейл. С крайчеца на окото си забеляза как от гората излезе и друг, по-млад мъж, който след миг застана зад Вейл. Стояха там и го чакаха.

Стемплър тръгна към другия край на огромното открито пространство. Снегът скърцаше под краката му. Мина покрай призрачния силует на стария асансьор.

— Стемплър!

Вейл вдигна ръката си и Стемплър видя револвера.

Под краката му земята сякаш ръмжеше.

Вейл насочи оръжието си над главата му и стреля. Ехото пое гърмежа и го разнесе над дърветата. Стемплър спря и погледна Вейл.

— Няма да застреляш невъоръжен човек, нали?

— Не се самозаблуждавай.

Стемплър се ухили.

— Вече си разбрал смисъла, нали, Марти? Око за око. Кръв за кръв. С теб не сме чак толкова различни.

Вейл не отговори. В главата му изникнаха образите от последните дванайсет часа. Джейн и Абъл, които се бореха за живота си; Шоут и доктор Рифкин; едно добро ченге и бедната Моли Ерингтън. Всички те бяха невинни и бяха принесени в жертва от жадуващия за отмъщение Стемплър. Спомни си и за Ребека, която бе посяла семената на омразата в Стемплър и чиито ръце бяха изцапани с кръвта на Алекс и Линда. Петима мъртви, трима от които само през последния половин ден, и двама тежки ранени. От всички набелязани жертви бе оцелял само Вейл.

Стемплър отново заговори, този път с познатия криксайдски акцент:

— Вече разбираш какво имам предвид, нали, Марти? Почувства го, нали? Болката в гърдите. Огънят в стомаха. Главата ти ще се пръсне от болка. Чувстваш го, нали? Желанието да убиваш.

Вейл стисна револвера още по-силно.

— Или може би не трябва да те наричам Марти? Твърде фамилиарно е. Какво ще кажеш за Вейл? Или господин окръжен прокурор? Мартин? О, помогни ми Мартин! — обърна се към него, преминавайки с лекота от един акцент на друг. — Аз съм толкова замаян и объркан. Губи ми се време, Мартин, знам само, че нещо ужасно се случи! Моля те, помогни ми!

Омразата разяждаше вътрешностите на Вейл и стягаше сърцето му. Стемплър беше прав, той искаше да натисне спусъка и да види как куршумът се забива в гърдите му. Искаше да види как Стемплър умира.

— Марти? — обади се Флеърти зад гърба му.

— Стой настрана, Дермът.

— Разреши ми да отида и да го доведа. Като те гледам, тръпки ме побиват.

— Какво ще кажеш, Мартин? Можеш ли да ми помогнеш? — Стемплър започна да се смее. — Сега просто ще се обърна и ще си тръгна. Давай, застреляй невъоръжен човек в гърба. Именно това искаш да направиш, нали?

— Той те предизвиква, Марти.

Вейл усети студения метал на спусъка. Показалецът му леко го притисна.

— Знам — отвърна той.

— Отивам да го хвана.

— Стой тук, Дермът, не можеш ли да четеш?

Чак сега Флеърти забеляза засипания от снега знак край асансьорната шахта.

ВНИМАНИЕ! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!

Тази минна галерия е запечатана!

Не приближавайте!

ОПАСНО ЗА ЖИВОТА! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!

А зад нея се виждаха очертанията на дървената плоскост, с която преди години бяха запечатали мината.

— Постави ръцете зад тила си и тръгни насам — викна Вейл на Стемплър.

Стемплър не го послуша и продължи в обратната посока.

— Тръгвам си, Мартин. — Той отново се засмя. — Хвани ме, ако можеш.

— Стоиш точно върху минна галерия номер пет, Стемплър — викна Вейл. — Дупката. Помниш ли Дупката?

И той посочи към друг знак встрани: „К&К — МИНА № 5“.

Стемплър се поколеба. Погледна към Вейл и Флеърти, после към асансьорната шахта. Споменът за протяжния звук се върна отново. Видя единайсетте мъже и малкото момче, които се спускаха към непрогледния мрак. Видя как над главата му светлинката става все по-малка и все по-малка. Усети познатия мирис на развалени яйца. Устата му пресъхна. Спомни си спускането в ада толкова живо, сякаш беше сега.

— Какво става? — попита Флеърти. — Забил е поглед в земята и не мърда.

Дървената плоскост под краката на Стемплър поддаде и той ужасен я погледна. Сърцето му щеше да се пръсне. Той пристъпи напред и разяденото от времето дърво отново изскърца. Стемплър спря, страхувайки се да продължи, но и ужасен от перспективата да остане. Под единия му крак се чу рязко пукане.

— Мили Боже! — промълви ужасено Стемплър и се затича. След всяка негова крачка платформата поддаваше все повече и повече. Кракът му се закачи в някаква дъска и той падна. Запълзя напред. Пукащият звук се повтори. Дървената плоскост под него започна да пропада. Той отчаяно протегна ръце, опитвайки се да се хване за нещо, но пръстите му разравяха снега без успех. Обърна глава и видя как зад гърба му Дупката се разширява, дъските се сгромолясват в ужасната бездна.

— Божичко! — изкрещя Стемплър и пропадна. Пръстите му се вкопчиха в ръба на капака пред него, но не можаха да издържат тежестта му. Ноктите му се отчупиха, под тях се забодоха трески. Той не извика от болка — единственото, което имаше значение в този момент, бе да спаси живота си.

Подадоха и последните дъски.

За Миг Стемплър се обърна и очите му срещнаха очите на Вейл. После пропадна в черната бездна.

Не извика. Не издаде никакъв звук. Просто полетя надолу.

Мина доста време, преди да чуят глухия удар. Когато и последните дъски от платформата последваха тялото му, настъпи пълна тишина, разкъсвана само от воя на студения вятър.

— Бог да го прости — прошепна Флеърти.

— Запази молитвите си за някой, който ги заслужава — каза Вейл.

После се обърна и пое към хеликоптера.

Помогнаха на Сен-Клер да се качи и се настаниха до него.

— Къде е Стемплър? — помита той.

— Където му е мястото — отвърна Вейл. — В ада.

Хеликоптерът се издигна и изви над хребета. Вейл видя под тях черната дупка на галерия номер пет. Приличаше на центъра на огромна мишена. Не откъсна очи от нея, докато хеликоптерът не прехвърли билото и той вече не можеше да вижда гроба на Аарон Стемплър.