Уилям Дийл
Спектакълът на злото (34)

34.

Откриха номера съвсем лесно. Морис бе прикрепил към монитора дигитален четец, който бе разшифровал набирането. Стенър звънна в управлението и получи останалата информация.

— Градската болница — каза той. — Последните три цифри са вътрешен номер за съответния офис. 478 показва, че се е обаждал в счетоводството.

— Защо, по дяволите, му е притрябвало да звъни в счетоводството на градската болница? — изненада се Вейл.

— И защо не е успял да се свърже? — допълни Сен-Клер.

Майер, компютърният експерт, седеше в ъгъла и слушаше разговора. Обърна се към компютъра си и задейства програмата за модем, после извика менюто. Набра номера — 555–7478, и когато получи сигнала, се втренчи очаквателно в монитора. Екранът се изчисти и след миг на него светна „CONNECT“, придружено от ново меню.

— Ето отговора — каза той. — Обаждал се е на модем. Вълпс е говорил с компютър.

— С какво?! — възкликна Парвър.

— Как ли пък не — обади се Сен-Клер. — И откъде смяташ, че е взел компютър?

— Нямам представа, но е направил точно това. Сега си обяснявам и бръмченето по линията — каза Майер. — Ако е имал на разположение минута и половина и е компютърен спец, е знаел какво точно трябва да направи.

— Може би трябва да го хванем и да го разпитаме? — предложи Флеърти.

— На какво основание? — възрази Вейл. — Той е свободен човек, разбираемо е да притежава компютър. Това му е работата. От друга страна, ако докажем, че го използва, за да задейства убиеца, ни е вързан в кърпа.

Той набра номера на Морис.

— Да, сър?

— Обажда се Мартин, Боби. Какво прави Вълпс в момента?

— Гледа видео. „Безсъници в Сиатъл“.

— Сигурни ли сте, че е там?

— Чуваме го как се смее. Преди малко дори си тананикаше заедно с Джими Дюранте.

— Задната врата наблюдава ли се?

— Разбира се.

— Отваряйте си очите на четири, Боби. Ако този тип направи нещо необичайно или например се обади по телефона, искам да разбера това веднага.

— Разбрано, сър.

Вейл затвори.

— В стаята си е и гледа видео. Чуват го как се смее.

Той закрачи напред-назад из офиса.

— Добре, ето какво ще направим — каза той след малко. — Бен и Харви, идвате с мен. Ще проверим счетоводството в болницата. Шана и Дермът, оставате тук край телефоните. Обадете се на Наоми, за да сме сигурни, че е в безопасност. Ако нещо се случи или ви се обади Морис, звъннете ми на преносимия телефон. Абъл, искам да заведеш Джейн у тях и да останеш с нея — имам предвид в къщата с нея, докато не се върна. Никой друг не може да я опази по-добре от теб. Искам също охраната пред къщата да оглежда периодично целия периметър. Някакви въпроси? Добре. Да тръгваме.

 

 

Спешното отделение в градската болница приличаше на бойно поле. Пред входа бяха паркирани три линейки, червената лампа на едната още се въртеше. С влизането си Вейл, Майер и Сен-Клер попаднаха сред шум и невероятно оживление. Един санитар буташе пред себе си носилка на колела, върху която лежеше млада жена. На лицето й бе поставена кислородна маска, а към ръцете й бяха прикачени системи. Очите й бяха притворени, главата й се люшкаше от движението на носилката. Край нея крачеше млад лекар, който на висок глас даваше нареждания на една от сестрите, придържаща отворената врата към операционната.

— Имаме счупване на глезена, вероятни наранявания по главата. Трябва да я прегледаме на рентгена, преди да влезем в операционната.

— Готови сме — извика сестрата в отговор.

От приемната излезе друг лекар, престилката му беше покрита с кръв.

— Извинете — повика го Вейл, но докторът му махна да изчака и влезе в операционната.

Вейл погледна през вратата на приемната и видя един санитар да покрива с чаршаф тялото на неподвижен, облян в кръв мъж. На два-три метра встрани неколцина лекари и сестри трескаво подготвяха следващия пациент за операционната. Една от сестрите бързо излезе от приемната, стиснала в ръка някаква папка.

— Извинете — пресрещна я Вейл, — опитваме се да открием старшата сестра.

— По коридора, асансьора до първия етаж, третата врата вляво, мисис Вилонски — изстреля сестрата, без да го погледне или да забави крачка.

— Благодаря — викна след нея Вейл.

Намериха дежурната стая и една от сестрите повика Ева Вилонски по телефона. После излезе, като преди това ги предупреди да не мърдат никъде, защото в цялата тази бъркотия старшата може и да не ги намери.

Вратите на асансьора се отвориха и една ниска, пълна жена се насочи към тях. Суровото й лице бе с изражението на булдог.

— Господа, аз съм Ева Вилонски, старшата сестра. Нямам много време, чакат ме в спешното отделение.

— Минахме оттам. Аз съм Мартин Вейл, окръжният прокурор.

— Да, сър, познах ви, виждала съм снимката ви във вестниците.

— Това са двама от моите помощници — Бен Майер и Харви Сен-Клер.

— Приятно ми е — кимна тя.

— Какво се е случило?

— Три коли са катастрофирали в Ласал — отвърна тя. — Трима починаха, за останалите шестима се борим. Престрелка в южната част, едно момиченце е убито, майка й едва се крепи. Освен това имаме два инфаркта и един, когото току-що доведоха за психиатричното отделение. Бил на покрива на театъра и се облекчавал върху минувачите отдолу. Всичко това се случи през последните четиридесет минути, а още няма единайсет. Тепърва загряваме.

— Съжалявам, че идваме в такъв момент — каза Вейл.

— Винаги е така — отвърна тя спокойно. — С какво мога да ви помогна?

— Искаме да хвърлим един поглед в счетоводството ви и също така да разберем дали днес следобед около три часа там е имало някой.

— През уикенда счетоводството приключва в два и половина — каза тя.

— Знам. Но имаме причина да вярваме, че днес около три там е имало някой. Много е важно да знаем точно кой.

— Може би някой от санитарите? Чистач? — предположи Сен-Клер.

— Възможно е — отвърна тя. — Ако наистина е толкова спешно, мога да се обадя на мистър Лаверн у дома. Той е шеф на отдела. Не е изключено някой днес наистина да е работил допълнително.

— Ще ви бъда признателен — каза Вейл.

— Мога ли да попитам за какво точно става въпрос?

— Хакер — отвърна Майер. — Имаме основания да смятаме, че някой се опитва да се включи във вашите компютри. Последиците могат да бъдат изключително сериозни.

— Мили Боже — възкликна тя.

— Разгърна някакъв указател и прокара пръст по имената. Стигна до Лаверн, погледна номера му и вдигна слушалката. Набра цифрите и зачака. Няколкото секунди се сториха на останалите цяла вечност.

— Не си е вкъщи — измърмори Сен-Клер.

— Мистър Лаверн? — внезапно каза сестрата. — Съжалявам, че ви безпокоя у дома, обажда се Ева Вилонски. При мен е окръжният прокурор. Би искал да говори с вас.

Тя подаде слушалката на Вейл.

— Мистър Лаверн, обажда се Мартин Вейл.

— Да, мистър Вейл?

— Мистър Лаверн, проверяваме един компютърен проблем и бихме искали да знаем дали днес някой от вашия офис е останал след края на работното време.

— Да, аз.

— Вие ли? Бяхте ли там в три часа?

— Да, сър, говорих по телефона с една фармацевтична компания от Западното крайбрежие.

— А имаше ли някой друг в стаята по същото време?

— Ъъ, да. Хайнс, така мисля, че се казва. Чисти всеки ден, след като приключим работа. За хакера ли става въпрос?

Въпросът изненада Вейл.

— Откъде знаете?

— Бях там, когато съобщението дойде по модема.

— Какво съобщение?

— Ами, как да ви кажа, беше доста налудничаво. Нещо за някаква лисица и за някой, наречен Хидра.

— Хидра? Спомняте ли си какво точно се казваше в съобщението?

— Ами… май първо пишеше „Хидра, лисицата е на свобода“, а после името Хидра се повтори няколко пъти. Аз попитах кой е Хидра и кой се обажда, и тогава връзката прекъсна.

— И казвате, че в стаята сте били само двамата с Хайнс?

— Да. Дойде, докато говорех по телефона.

— Благодаря, мистър Лаверн. Много ни помогнахте.

— Бил е някакъв хакер, нали?

— Да. Разследваме случая.

— Знаех си. Нямаше какво друго да е. Вие винаги ли работите до толкова късно?

— Когато случаят е важен. Благодаря ви, мистър Лаверн. Дочуване.

Вейл постави слушалката на вилката и се обърна към Вилонски.

— Познавате ли някого от чистачите на име Хайнс?

— Да, Руди Хайнс.

— Покажи на мис Вилонски снимката на Трибъл — каза Вейл на Сен-Клер.

Харви извади портфейла от задния си джоб и измъкна отвътре снимката на Трибъл, която бяха получили от „Джъстин“.

— Това ли е Руди Хайнс? — попита Вейл.

Тя погледна снимката и поклати глава.

— Не, това е мъж. Руди Хайнс е жена.

Отговорът й ги изненада. Вейл погледна Сен-Клер.

— Покажи другата.

Сен-Клер извади снимката на Рене Хътчинсън. Сестрата внимателно я погледна и после бавно кимна.

— Тя е. Косата й е по-тъмна и късо подстригана, но това определено е Руди.

— Можем ли да хвърлим един поглед в счетоводството?

— Разбира се.

Тя извади връзка ключове от едно чекмедже и ги поведе по коридорите. След малко стигнаха до една огромна стая, в която имаше няколко бюра. Компютрите бяха в дъното. Майер се насочи към тях, спря рязко пред единия и викна:

— Господи, вижте това!

— Скупчиха се пред екрана и прочетоха съобщението:

„Много мъдро…

Принцът, пред когото се прекланят, съдията, който мери ни греха, големият и малкият, богатият, ратаят, са равни, щом повика ги Смъртта.

Хидра“

— По дяволите, не знам какво е това, но съм сигурен, че ще го намерим в някоя от книгите на Рашмън — каза Сен-Клер.

— Какво означава? — поинтересува се Ева Вилонски.

— Кой е Хидра?

— Гръцката митология, мадам — отвърна Сен-Клер.

— Лернейската хидра. Щом Херкулес отсича някоя от главите й, на нейно място изниквала нова.

— Или може би изниквало ново име? — предположи Вейл.

— Може би — съгласи се Сен-Клер.

— Той се опитва да ни каже нещо, Харви. Всичко, което ни праща, са послания — имена, цитати, всичко. Подиграва ни се.

Вейл прочете съобщението отново и се вледени. Прочете втория стих на глас:

— „Съдията, който мери ни греха“.

— Шоут?

— Кой друг? Ще звънна на Шок Джонсън.

Сен-Клер се обърна към Ева Вилонски.

— Ще ви кажа какво точно означава това съобщение, мадам. Означава, че имаме страхотна нужда от адреса на тази Руди Хайнс.

Стенър паркира пред къщата на Венъбъл и й отвори задната врата. Когато приближиха входа, той извади пистолета си. Венъбъл се изненада. Стенър винаги изглеждаше толкова овладян, че трудно си го бе представяла въоръжен. Хвана я внимателно за лакътя, застана пред вратата и протегна ръка за ключа. Тя му го подаде, Стенър отключи и побутна вратата с крак. Влезе във вестибюла бавно и предпазливо, после бързо огледа първия етаж, провери хола, кухнята, спалнята за гости и всички шкафове.

— Тук е чисто — каза той.

Единият от охраната седеше на терасата с гръб към вратата. Слушаше уокмен.

— С тези слушалки не може да чуе нищо — каза Стенър, насочвайки се към него. — Мога да издърпам стола изпод задника му, без въобще да усети, че се приближавам. Ще го викна да остане тук с теб, докато проверя втория етаж.

Той отвори вратата и потупа пазача по рамото. Мъжът свали слушалките.

После се изправи и се обърна.

Лицето му беше изкривено в ужасна усмивка.

Минаха една или две секунди, преди шокираният Стенър да осъзнае, че ухиленият мъж пред него е Аарон Стемплър.

Но вече беше твърде късно.

— Добре дошъл у дома — изсъска Стемплър.

Ръката му се вдигна и ножът в нея за миг проблесна, преди да прободе Стенър в гърдите и да се насочи нагоре към сърцето му. Двамата паднаха назад в хола и се блъснаха в стената.

Дишайки тежко, Стенър сграбчи китката на Стемплър, за да му попречи да издърпа забития нож. Лицето на Стемплър беше само на няколко сантиметра от неговото, устните му се изкривиха в отвратителна усмивка. Той плъзна другата си ръка, бръкна в джоба на сакото на Стенър и измъкна оттам ключовете от колата.

Когато двамата влетяха в стаята, Венъбъл падна назад и с ужас видя забития в гърдите на Стенър нож.

После яростта й надделя над ужаса, тя сграбчи тежката метална лампа от масичката край себе си и я запокити към Стемплър. Лампата удари челюстта му и разкъса кожата. Стенър се изплъзна изпод зашеметения си нападател и се претърколи настрана със забития в гърдите си нож.

Стемплър изкрещя от болка. Хвана лампата и с другата си ръка удари Венъбъл по лицето. Тя залитна назад и се блъсна в стената, опитвайки се да запази равновесие. Стемплър вдигна с две ръце лампата над главата си.

Твърдият метал раздра бузата й и счупи челюстта й. Ужасна болка прониза окото й. Устата й се изпълни с кръв. Краката не я удържаха и тя падна на пода. Здравото й око бе вперено в разярения убиец.

Стемплър се обърна да вземе ножа, но Стенър се беше претърколил и сега ножът беше под него. Стемплър изтича в кухнята, сграбчи една кърпа и я притисна към бузата си. Издърпа едно чекмедже и изсипа съдържанието му на пода. После издърпа друго, и друго, и друго, докато най-сетне не намери това с ножовете. Взе един огромен сатър и се върна в хола. През това време обаче Стенър бе успял с огромна мъка да се превърти и да плъзне пистолета си към Джейн. Тя го грабна в мига, в който Стемплър отново влетя в хола. Почти изпаднала в безсъзнание и разкъсвана от ужасяваща болка, тя насочи оръжието и стреля. Куршумът се удари в кухненската врата и наоколо се разлетяха тресчици. Стемплър се метна на пода и пропълзя настрани, търсейки прикритие. Тя стреля отново и отново. Стемплър се хвърли зад дивана. Един от куршумите мина през меката материя, разкъса я и излетя от другата страна сред облак от памук и перушина. Стемплър грабна един стол. Побегна към прозореца, хвърли стола и излетя навън под дъжда от стъкла. После бясно се затича към колата на Стенър.

Венъбъл се претърколи по корем и погледна със здравото си око към Стенър, който бе издърпал ножа от гърдите си. Както го стискаше в ръката си, силите му изведнъж го напуснаха и той загуби съзнание. Ножът падна на пода.

Отвън се чу шум от запалване на двигател, колата изръмжа и изчезна нанякъде.

— Абъл… — промълви Венъбъл и пред очите й се спусна черна пелена.