Уилям Дийл
Спектакълът на злото (11)

10.

Къщата на Делъни беше в Роджърс Парк, точно зад Ридж Авеню. Беше стара постройка, с колони отпред и високи прозорци, които й придаваха вид на италиански дворец от деветнайсети век. Еклинг последва прислужничката през широкия вестибюл към овалния атриум в задната част на къщата, където високи врати водеха към покрита градина. В центъра й имаше красив водоскок.

Ада Делъни, облечена в черно, седеше на светлозелен диван, а срещу нея се бе разположил висок, мургав мъж със сивееща коса. Носеше тъмносин костюм. Обърканото изражение на мисис Делъни от предишната вечер бе заменено със спокойствие и студенина.

— Ерик — рязко каза тя. — Познаваш ли Гари Анжело?

— Срещали сме се — отвърна Еклинг, протягайки ръка.

— Мистър Анжело е семейният адвокат — продължи Ада Делъни. — Надявам се, че нямаш нищо против, ако участва в разговора?

— Ни най-малко — отвърна полицейският шеф, оставен без избор.

— Искаш ли кафе? — попита тя, посягайки към орнаментираната сребърна табла. — Или нещо по-силно?

— Нищо, благодаря. Надявам се, че не идвам в неподходящ момент.

— О, не, разбира се — отвърна тя с хладна усмивка. Тъкмо дискутирахме колко добре стана, че Фаръл ни остави с децата. Най-сетне да направи нещо смислено.

— Съжалявам, Ада…

— Остави театралниченето — прекъсна го тя. — Ти всъщност беше един от приятелите му, Ерик. Не може да не си знаел какво се е случвало.

— Ъъ, не ми беше работа да се…

— Да се какво? Реймънд Файърстоун ми разказа всичко. Партита, игри на покер, седмични разпускания, както ги е наричал Фаръл. И ти си бил един от неговия антураж. А сега идваш тук и се преструваш, че…

— Не се преструвам — нервно каза Еклинг. — Просто върша работата си. Трябва да разбера кой стои зад това.

— Е, поне идваш лично, а не пращаш някое от момчетата си.

— Моля ти се — каза Еклинг, опитвайки се да запази самообладание. — Не искам допълнителни неприятности.

— Сигурна съм. И какво по-точно желаеш да узнаеш?

— Сещаш ли се за някой, който би имал мотив да убие Джон?

Устните й се извиха в подигравателна усмивка.

— Не задавай глупави въпроси, Ерик. Беше много лесно да намразиш Фаръл Делъни.

— Ами… — започна Еклинг.

— Жените ли? Винаги ли се опитваш да бъдеш толкова дипломатичен, когато разпитваш заподозрените?

— Моля те, Ада.

— Не ме моли. Тъкмо затова си тук и двамата го знаем. Сигурна съм, че коментарите ми снощи са ме поставили на първо място в списъка.

— Все още няма списък.

— Е, тогава защо просто не отвориш телефонния указател и не започнеш с буквата А? — каза тя с ехидна усмивка.

Еклинг безпомощно погледна Анжело, но той не помръдна. Седеше със скръстени крака и изучаваше маникюра си.

— Значи не можеш да ми помогнеш с някаква информация?

— Опитай с партньорите му в бизнеса. Беше известен с това как прецакваше приятелите си. Дори много известен. Честно казано, въобще не ми пука кой го е застрелял. Надявам се, че този, който е направил тази услуга на света, няма да заплати твърде голяма цена за нея.

— За Бога, Ада!

— О, я стига. Не бъди чак такъв лицемер и ме попитай това, за което всъщност си дошъл.

— Да — обади се Анжело, удостоявайки Еклинг с хладен поглед. — Защо просто не прескочим любезностите и не свършим някаква работа? Сигурен съм, че всеки от нас си има достатъчно други грижи за днес.

— Добре. Къде беше между 7:30 и 9 часа снощи? — попита Еклинг.

— Вечерях в „Льо Шамбър“ с дъщеря си и зет си — отвърна тя с лека усмивка. — Взеха ме оттук около седем и половина. Трийсетина минути след като се прибрах, ми се обади Реймънд Файърстоун.

Еклинг изчисли наум колко време би отнело да се стигне от къщата на Делъни в Роджърс Пърк до ресторанта, за който ставаше дума. Поне трийсет минути. „Льо Шамбър“ беше на пет-десет минути от офиса на Делъни. Оставаха пет или десет минути…

— Пристигнахме в ресторанта към осем — каза тя. — Бяхме там приблизително до десет и трийсет. Видях неколцина познати.

— Успокойте се, шерифе — обади се Анжело. — Тя има добро алиби.

— Виждам.

— Нещо друго? — студено попита Ада Делъни.

— Предполагам, че не… Освен ако самата ти нямаш да ми кажеш нещо?

— Нямам, Ерик. И се съмнявам, че ще се сетя за каквото и да е. Моля те, не идвай тук повече. — Тя стана и излезе.

— За Бога — обърна се Еклинг към адвоката, — трябва да я разпитаме. Обяснете й, че трябва да я разпитаме и, нали разбирате, да я изчистим от подозренията.

— Тя има алиби — рязко отвърна адвокатът. — Проверете го. Ще й препоръчам да ви съдейства, след като се уверите, че не е замесена.

— Благодаря — каза Еклинг.

 

 

В другия край на града Дивата банда се събираше по молба на Шана Парвър. Тя все още беше в своя офис и въртеше телефони, докато останалата част от екипа заемаше местата си в кабинета на Вейл, където вече ги очакваха понички и кафе. Бяха Майер, Стенър, Наоми, Хейзъл Флайшман, дъщеря на алкохолик, бивш сержант от армията, която на 34 беше един от добрите специалисти по дела за изнасилвания; тук беше и Дермът Флеърти, мургав ирландец с доста добро чувство за хумор, завършил с отличие университета в Чикаго.

Липсваше Боби Хартфорд, син на известен чернокож адвокат. Боби бе прекарал десет години, защитавайки обикновени хора на юг, в Мисисипи, и сега, на 37, беше най-възрастният в Дивата банда. Липсваше още Бъки Уинслоу, великолепен оратор, чийто баща бе загубил и двата си крака във Виетнам и бе починал в болница за ветерани. Нямаше го и Сен-Клер.

— Къде са Хартфорд и Уинслоу? — обърна се Вейл към Наоми.

— Тази сутрин са в съда.

— Сен-Клер? — Вейл погледна към Бен Майер.

— Проверява нещо в библиотеката — отвърна Майер.

— За онези му подозрения ли? — попита Вейл. — Има ли нещо?

— Май не.

Разговорът набързо се концентрира върху Янси и убийството на Джон Делъни. Трите трупа от бунището набързо отстъпиха пред новите изненади. Вейл запозна всички с подробностите около убийството на Делъни и ги увери, че няма намерение да губи много време, изпълнявайки ролята на окръжен прокурор.

— Тук е далеч по-интересно и смятам да задържа вниманието си върху старите проблеми — каза той.

В този момент Шана Парвър влезе в кабинета му с широка усмивка.

— Окей, Шана — каза Вейл. — Какво те прави толкова щастлива?

— Мисля, че хванахме Дарби — отвърна тя гордо. — Неговата версия вече не струва пукната пара.

— О, така ли? — Вейл заобиколи бюрото и седна в креслото си. Облегна се и извади цигара. — Да чуем всичко отначало.

Това беше обичайната процедура. Всеки от присъстващите знаеше подробностите около престъплението, но повторението бе необходимо за по-пълна концентрация.

Парвър набързо резюмира фактите: Дарби имал семейни неприятности с жена си Рамона, фермата му не вървяла добре през последните три години, похарчил всичките си пари плюс петдесет хиляди долара, които Рамона получила като наследство миналата година; в същото време завъртял любов със стриптийзьорката Попи Палмър, която работела в клуба „Скин Гейм“. Към всичко това трябваше да се добави и солидната застраховка.

— Дарби казва, че миналото лято жътварската машина за малко да му отреже главата, затова направил застраховка на свое име за 250 000 долара. Допълнително направил същата и за Рамона. И ето, че идваме до седми януари, шест часа следобед. От ранно утро Дарби е на лов с двама свои приятели. По пътя обратно спират да изпият няколко бири.

Парвър стана и продължи да говори, разхождайки се из стаята. Беше истинска актриса. Обичаше визуалния контакт. Преметна въображаема пушка на рамото си и каза:

— Той влиза в къщата. Тъкмо започват новините на Си Би Ес. Жена му, Рамона, седи във всекидневната. Преди дори да успее да й каже „здравей“, тя вади 38 калибровия му пистолет и стреля. Той отскача настрани и се скрива зад стената на коридора, който води към кухнята. Тя отново стреля и куршумът минава през стената, на няколко сантиметра от него. Той пощурява. Зарежда два патрона в пушката и изскача иззад ъгъла.

Тя се обърна и насочи въображаемата пушка към Флайшман.

— Застрелва я. Куршумът я уцелва в тялото, ръката й се вдига и следващият й изстрел попада в тавана.

Парвър се доближи до Флайшман и насочи въображаемото дуло към главата й.

— Приближава се и я прострелва точно тук, над дясното й око. Хвърля пушката, отива до телефона и се обажда на 911. До телефона има листче с номера на Попи Палмър. По-късно той се кълне, че не го е написал и че не знае откъде може да се е появило. След гореописаното излиза и сяда на стъпалата на верандата, където изчаква полицията. Това е неговата версия. Няма свидетели и няма кой да го опровергае. При по-късен разпит Дарби признава, че се обадил на Попи Палмър, казал й какво се е случило и я попитал дали знае откъде Рамона е взела телефона й. Палмър отвърнала, че същия ден около пет Рамона Дарби й се обадила и заплашвала, че ще убие и нея, и съпруга си.

— Като се имат предвид мотивите и характерът на Дарби — продължи Парвър, — не мисля, че някой от нас е повярвал на тази история, но пък нямахме нищо, с което да можем да излезем пред съда. Застрахователната компания е на път да изплати застраховката. Двамата с Мартин разпитахме Дарби вчера и отново нямахме късмет. Тогава взех Абъл и отидохме до Сендитаун. Решихме да проверим всичко още веднъж. И ето, че попаднахме на една възрастна дама — седемдесет и шест годишна — която живее срещу къщата на Дарби, на около седемдесет метра. Между двете къщи има поле. Името на жената е Шъндерсън, Мейбъл Шъндерсън, вдовица. Живее там повече от трийсет години и познава семейство Дарби от деня, в който са се заселили там, тоест от… — Тя погледна в бележките си. — От дванайсет години. Мисис Шъндерсън видяла Дарби да се прибира у дома с пикапа. Видяла го как слиза и влиза в къщата. После чула изстрелите. Това го е разказвала и при предишния разговор с полицията, но никой не се е сетил да я пита за поредността на изстрелите.

— Казваш, че е над седемдесет, така ли? — попита Вейл.

— Да. Независимо от това, явно е чула изстрелите съвсем отчетливо. Вечерта е била тиха и доста студена.

— Сигурна ли е, че това е бил той? — поинтересува се Флайшман.

— Без съмнение.

— И е убедена колко е бил часът? — запита Майер.

— Казва, че тъкмо започвали новините по телевизията. Това се връзва с историята на Дарби, а и с обаждането му в полицията — в шест и шест.

— Окей, продължавай — обади се Вейл.

— Е, разговорът ни беше нормален, искахме просто да сме сигурни, че сме проверили всичко. Питах я дали е чула и шестте изстрела и тя потвърди. Разбира от оръжия, защото Гъс — това е съпругът й, който починал преди шест години — бил запален ловец. Така тя можела да различи дали се стреляло от две оръжия и прочее. И тогава каза…

Парвър за момент спря и се зачете в бележките си.

— … Каза следното: „Знам разликата между пушка и револвер, щото моят Гъс прекара половината от живота си в ловуване, и когато чух тази пушка и после всички онези револверни изстрели, разбрах, че нещо става там, и си помислих, че вероятно в къщата е нахлул крадец“.

Парвър погледна Вейл, сетне огледа останалите.

След което повтори цитата:

— „Чух тази пушка и после всички онези револверни изстрели.“ Точно това бяха думите й.

Вейл внимателно я погледна.

— Така че аз я поправих: „Искате да кажете, че първо сте чули револвера, а после — пушката.“ Тя отвърна: „Млада госпожице, знам каква е разликата между револвер и пушка. Чух първо пушка, после четири изстрела от пистолет. После пак чух пушка.“

— Тя казва, че Дарби е стрелял пръв? — учуди се Вейл.

— Именно.

— И е на седемдесет и пет? — обади се Флеърти.

— На седемдесет и шест.

— И къщата й е на седемдесет метра от тази на Дарби?

— Седемдесет и два, ако трябва да сме точни. Но е сигурна в това, което казва. Не мисля, че трябва да се съмняваме в думите й. За да сме сигурни и ние, двамата с Абъл направихме тест.

— Тест ли? — попита Вейл и погледна към Стенър.

— Нагласихме касетофон в кухнята й, точно до отворения прозорец — каза Стенър. — Отидох в плевнята на Дарби и стрелях в някакви боклуци…

— А къде беше самият Дарби? — запита Вейл.

— Нямаше го.

— Аха. Нарушаване на частната собственост — каза Вейл и отбеляза нещо в тефтерчето си.

— Можем да се върнем и да го направим по законния начин — измърмори Стенър. — Просто исках да съм сигурен, че наистина сме се натъкнали на нещо.

— Знам — успокои го Вейл.

— Първо стрелях така, както Дарби казва, че се е случило. Гръмнах три пъти с пистолета, един път с пушката, после пак с пистолета и накрая още веднъж с пушката. После го направих така, както казва мисис Шъндерсън — първо пушката, после четири пистолетни изстрела, и пак пушката. Шана стоеше точно зад мисис Шъндерсън, на мястото, където е била онази вечер, и записа изстрелите с касетофона.

— Беше абсолютно сигурна — каза Парвър. — Казва, че било бум, бенг, бенг, бенг, бенг… бум. А не бенг, бенг, бенг, бум, бенг, бум. Ето касетката.

Тя постави малък касетофон на бюрото и натисна бутона. В началото се чуваше само обичайният къщен шум. После прозвучаха изстрелите.

Бенг, бенг, бенг… бум… бенг… бум.

„Не, не. Въобще не беше тъй“, каза спокойният глас на възрастна жена. „Както ви обясних…“

Гласът на Шана я прекъсна.

„Момент“, каза тя. „Чуйте.“

Бум… бенг, бенг, бенг, бенг… бум.

„Да, точно така беше. Само дето мина малко повече време между последния изстрел от револвера и онзи от пушката.“

„Съвсем сигурна ли сте?“ — Това отново беше Шана.

„Казах ти, детето ми, знам разликата между пушка и револвер.“

Парвър изключи касетофончето.

— Охо! — възкликна Хейзъл Флайшман. Останалите заговориха едновременно. Вейл почука по бюрото и ги успокои.

— Става ли за свидетел, Абъл? — попита той.

— Почтена стара дама — отвърна Стенър. — Мисля, че ще издържи.

— Жена на тази възраст… — започна Майер.

— Сигурна е в това, което е чула. А и слухът й е в отлично състояние — увери го Стенър.

— Мислите, че можем да обвиним Дарби в предумишлено убийство, доверявайки се на това? — попита Флеърти.

— Тази жена знае какво е чула — повтори Стенър.

— Ето какво мисля, че е станало — каза Парвър, отново размахвайки въображаемата пушка в ръката си. — Той се прибира със заредено оръжие и вижда жена си, която седи във всекидневната…

Този път тя се приближи до Флеърти и когато застана на две стъпки от него, насочи въображаемата пушка към челото му.

— Бум. Приближава се до нея и я застрелва просто така. После вади револвера — още е с ръкавици — слага го в ръката й и натиска спусъка — бенг, бенг, бенг, бенг — два изстрела към коридора, един в стената и един в тавана. После се отдръпва няколко стъпки и я улучва с втория куршум от пушката. Явно го е обмислил. Успял е да нагласи всичко освен звука.

— Не става въпрос просто за порядъка на изстрелите — тихо отбеляза Стенър. — Интересни са и паузите помежду им. Или по-скоро липсата на такива. Мисис Шъндерсън казва, че нямало пауза между четирите пистолетни изстрела. Казва, че било така: бум… бенг, бенг… бум. Рамона Дарби е била мъртва, когато той е поставил пистолета в ръката й и е стрелял с него.

Вейл се облегна на стола и вдигна очи към тавана, после цъкна с език.

— Добра работа сте свършили.

— Проблемът е в доказването на преднамереността — каза Флеърти. — Ще се наложи да предоставим показанията на Шъндерсън на адвоката на Дарби и тогава той може да промени историята си.

— Но няма да е убедителен — каза Стенър. — Никое жури няма да повярва, че се е доближил до нея, докато тя е стреляла към него, и е успял да я улучи в главата, без самият той да поеме някой и друг куршум.

— Може да изтъкне внезапен импулс — опроверга го Флеърти. — Той влиза. Тя седи с пистолет, насочен към него. Заплашва го и той я прострелва. После се паникьосва и измисля останалата част от историята, защото се страхува, че няма как да докаже, че е самозащита.

— И как можем да го хванем? — попита Вейл.

В стаята настъпи тишина.

— Ако нямаме някое доста сериозно доказателство — продължи Вейл. — Дарби е абсолютно недосегаем. — А Пол Рейни ще ни посрещне с изключително стабилен сценарий, бъдете сигурни.

— Вероятно ще използват варианта, за който каза Дермът — обади се Хейзъл Флайшман.

Вейл кимна.

— Той влиза, тя е с пистолет, той подивява, улучва я, но не я убива и така нататък.

— Не става — каза Парвър. — Не може да прескочи факта, че за да мине неговата версия, първият му изстрел трябва да я е улучил в тялото. Изстрелът в лицето е бил от двайсетина сантиметра, ако не и по-малко. Бил е доста хладнокръвен. Именно той я е довършил.

— Паника? — предложи Флайшман. — Жената се хвърля към него, той отчаяно стреля…

— … И пробягва четири метра през стаята, преди да стреля отново? — попита Стенър. — Никой съдебен заседател няма да повярва. Ако показанията на онази стара дама минат, тоест ако Рейни не я разпъне на кръст, Дарби ще е принуден да промени версията си.

— Той е паникьосан. Изтощен. Бил е на пусия поне пет часа. — Флеърти наведе глава и заимитира Дарби: — Беше ми студено, бях изморен. Тъкмо влязох и внезапно тази луда жена стреля по мен. Скрих се зад стената, а тя продължи да Стреля. Най-сетне просто изскочих и отвърнах на изстрелите. Всичко стана толкова бързо. Не си спомням за последния изстрел. Всичко, което помня, бе шумът и димът, а един от куршумите мина толкова близо край мен, че се шашардисах… — Флеърти скръсти ръце.

— Много добре, Дермът — каза Вейл. — Би трябвало ти да го защитаваш.

Останалите се засмяха. С изключение на Шана Парвър, която се втренчи във Флеърти.

— Просто предположения — каза й той и сви рамене. — Мисля, че с тази свидетелка наистина сте свършили добра работа.

— Без съмнение — каза Вейл. — Но пред нас стоят следните въпроси: първо, да го арестуваме ли още сега? Второ, да го обвиним в убийство първа или втора стенен?

— Става дума за хладнокръвно убийство — каза Шана Парвър. — Можем да докажем преднамереност. Направил го е в момента, в който е влязъл в къщата.

— Значи да го арестуваме? — предположи Стенър и по лицето му пропълзя усмивка.

Вейл стана и си наля още кафе. После се обърна към Шана:

— А какво става е красавицата? Говорихте ли с нея?

Парвър се усмихна.

— Изчезнала е.

— Какво?

— Отидохме до клуба и шефът й ни каза, че е напуснала предишната вечер. Обяснила, че сестра й в Тексъркана умира от рак. Тази сутрин звъннахме тук-там. Сестра й живее в Сан Диего и се радва на чудесно здраве. За последен път се е чула с Попи Палмър преди пет години.

— Знае ли човек — въздъхна Вейл и се обърна към Шана. — Вариантът ти може и да проработи. Явно си я изплашила с въпросите, които зададе на Дарби за листчето с телефонния номер.

— Вероятно — измърмори Стенър.

— Ще съставиш ли обвинителен акт? — попита Вейл.

Парвър кимна.

— Флайшман?

— Да, можем да го попритиснем — отвърна тя. — Това ще задържи изплащането на застраховката и със сигурност ще го разтревожи. Рейни също.

— Майер?

— Доста е рисковано. Делото виси само на свидетелските показания на Шъндерсън. Може би ни трябва още нещо.

— Разчитаме още на куп обстоятелства — отбеляза Парвър.

— Абъл?

— Щом се налага.

Вейл се усмихна. Младите адвокати се спогледаха.

— Какво означава това? — поинтересува се Парвър.

Вейл стана и бавно заобиколи бюрото. Най-сетне запали цигарата, която бе извадил отдавна, и издуха дима към големия вентилатор.

— Това, към което се стремим, е справедливостта, нали? Имаме мъж, който хладнокръвно убива жена си заради пари и друга жена. Планирал е всичко, дори поставя в ръката й пистолет и използва ръкавици. Знаел е точно какво ще направи, щом си влезе вкъщи. И точно това трябва да докажем, за да го обвиним в предумишлено убийство. Флеърти е прав, цялото дело ще виси на факта дали съдебните заседатели ще приемат показанията на мисис Шъндерсън. Ако не успеем, той ще си събере парцалките и ще изчезне с приятелката си и двеста и петдесетте бона. Та ще се хванем ли сериозно с този тип, или ще предпочетем спокойния завършек?

— Искаш да кажеш да се споразумеем? — възкликна Парвър.

— Именно.

— И какво би означавало това? — В гласа й се надигаше гняв.

— Двайсет години.

— Част от идеята ни е предумишлеността — каза тя.

— Двайсет години е присъда за непредумишлено убийство.

— Не, това е мекосърдечна присъда за предумишлено. Ако стигнем до съд и спечелим, но съдебните заседатели решат, че става въпрос за непредумишлено, онзи ще получи двайсет години, което означава, че ще е свободен след осем.

— И си мислиш, че ще успеем да убедим Рейни за двайсет години? — попита Флеърти.

— Ако разклатим вярата му в Дарби, ще успеем. Точно сега той напълно вярва в клиента си. Вижте, повечето адвокати въобще не ги е грижа дали клиентите им са виновни или не. Рейни е малко по-различен. Ако разбере, че е бил лъган, ще се замисли дали можем да спечелим. И ако разбере, че сме с едни гърди напред, ще се постарае да сключи възможно най-изгодната сделка.

— Мислиш ли, че касетката ще го убеди?

— Не знам — отвърна Вейл. — Но не знам също и дали можем да започнем дело само с това доказателство.

После отново седна в креслото си, изпъна се назад и вдигна крака върху бюрото. Стенър почти можеше да чуе как мозъкът му цъка.

— Шана — каза най-сетне Вейл, — издай заповед за арестуване на Джеймс Уейн Дарби. Предумишлено убийство. Наоми, уреди ми обяд с Рейни колкото се може по-скоро. Флеърти, провери дали звукът от тази касета не може да бъде малко по-чист.

— Това ми е познато — обади се Стенър и се усмихна.