Уилям Дийл
Спектакълът на злото (17)

16.

Червеникавите лъчи на утринното слънце се процеждаха през кепенците. Издължени сенки покриваха дървения под. Вейл лежеше по гръб и гледаше тавана, в който се отразяваха пурпурните отблясъци на зората. После погледна Джейн, която спеше, поставила глава на рамото му, покри голите й рамене със завивките и се изхлузи от леглото. Почна да събира дрехите си от различни кътчета на стаята и тихичко подсвирна, спомняйки си как ги бе съблякъл предишната вечер.

Тюдор Менър беше една от ансамбъла големи къщи, построени в средата на двайсетте по примера на резиденциите на английския кралски род Тюдор. Обградени от типичната за Роджърс Парк съвременна урбанистична архитектура, постройките изглеждаха доста странно и някак не на място. Всяка — а в това, което бе известно като Имение Тюдор, бяха разположени четири къщи — имаше старинен островръх покрив, извити капчуци, орнаментирани каменни саксии край входа и високи двукрили прозорци, допълнени с дървени кепенци.

Венъбъл беше аранжирала апартамента си с много вкус и настроение. Стените бяха боядисани в меки пастелни тонове, мебелите бяха от светъл дъб. Прозорците в голямата всекидневна гледаха към Индиън Баунти Парк, който започваше на около четиридесет метра от къщата. Широкият вестибюл бе изпълнен със саксии с цветя, над които се извисяваха два фикуса. Бегонии и нарциси украсяваха подножието на витата стълба, която водеше към спалнята. Имаше още стая за гости, трапезария и кухня, чийто вид подсказваше, че в къщата се разпорежда опитна домакиня.

Вейл намери кафе и филтри за кафеварката, след което я включи и се насочи към банята. След половин час, вече облечен с измачкания си от миналата вечер костюм, сипа две чаши кафе и отнесе едната в спалнята горе.

Постави я на нощното шкафче, заобиколи леглото и целуна Джейн по бузата. Тя се размърда и протегна ръка, напипа празните чаршафи и отвори едното си око.

— След три часа трябва да си в съда — каза той. — Прайър няма да е особено щастлива, ако закъснееш. А ако побързаш, можем да закусваме заедно при Пеперудата.

Тя се претърколи по гръб и измърмори сънено:

— Следващите три часа съм заета.

— Да не криете нещо от мен, госпожо адвокат?

Тя бавно смъкна завивката до пъпа си, вдигна ръцете си към тавана, след което леко ги сгъна.

— Никакви тайни.

— Ще изстинеш.

— Винаги се будя така — каза тя. — Става ми студено и не се унасям отново. Пък и не бих стъпила при Пеперудата толкова скоро. Там съм на твоя територия. Сигурно ще ме линчуват.

— Мислех, че сме оставили това зад гърба си.

— Не и преди края на делото Стодард.

— Проблемът е на Шана. Нямам нищо общо.

— Ще си проличи още когато разбера каква е гаранцията.

Вейл се наведе над нея, подпря се с две ръце на леглото и я целуна по устните.

— Чудесно — каза той.

— Ще се видим в съда.

Той слезе долу, вдигна телефона и набра номера на Стенър в колата. Майорът се обади още след първото иззвъняване.

— Къде си? Паркирал съм пред вас. Звъня ти от петнайсет минути.

— Вземи ме от ъгъла на „Естес“ и „Рокуел“ до Индиън Баунти Парк — каза Вейл.

— Какво правиш там?

— Сутрешния си крос. Направо останах без дъх.

— Какво имаш предвид, по дяволите?! Седиш на някакъв ъгъл и…

Вейл затвори. Вече беше чувал всички възможни възражения. Излезе, прекоси моравата, спря и се обърна. Кепенците на един от прозорците на спалнята бяха отворени и тя стоеше там, загърната само с чаршаф. Не му махна, просто го гледаше. Той й се усмихна и продължи към парка.

Загрижеността на Стенър за Вейл датираше отпреди четири години, скоро след като Флеърти попадна в Дивата банда. Вейл се стремеше да не показва привързаността си, но двамата големи фаворити в мислите му бяха Шана Парвър и Дермът Флеърти. Вероятно в тях съзираше нещичко от собствения си бунтарски дух. Парвър се бунтуваше срещу богатите си родители, а Флеърти — срещу улиците, където бе израснал.

Като дете Флеърти беше доста непокорен и винаги с проблеми. Прекарваше дните си по улиците, често се биеше, крадеше от магазините и се беше превърнал в опитен джебчия. Различното при него бе, че обичаше училището. Това беше единственото място, където намираше утеха от окаяния си живот. Когато го заловиха при една от поредните му кражби, го изпратиха в поправителен дом за малолетни престъпници, а възпитателите там се постараха да го пречупят с много бой. Той не заплака нито веднъж.

Една вечер, заключен в тъмния килер, който служеше за арест, той прозря простичката истина, че единственото му богатство е мозъкът му. Интелектът беше едничкото спасение от житейското дъно, към което се бе запътил. За да се издържа, започна да участва в нелегални боксови мачове. Концентрира цялото си внимание в книгите. Скоро вече беше отличен ученик, силно мотивиран и настървен. Веднъж месечно изминаваше тристате мили до Осининг и прекарваше по половин час с мъжа, който бе отговорен за мизерното му съществувание.

— Ще стана адвокат — казваше той на мъжа. — И ще те измъкна.

— Да го духат адвокатите — отвръщаше мъжът. — Те са причината да съм тук.

Промени името си от Флейвин на Флеърти, хранеше се с хамбургери и шоколадчета, които поддържаха енергията му, и избягваше приятелствата, защото не искаше другите да разберат кой е. Това беше най-големият му страх. Когато завърши, реши да се махне от Рочестър и потегли на запад, пътувайки на стоп. Парите му свършиха в Чикаго. Кандидатства за стипендия в университета и прекара много часове в обществената библиотека, подготвяйки се за приемните изпити. Резултатите му бяха невероятни. За младеж на двайсет той притежаваше доста впечатляващи познания по право. Успя да си осигури пълна издръжка за първата година и перспективи за по-нататък, като всичко зависеше от оценките му през първите две сесии. Намери си работа като нощен пазач в един от градските небостъргачи. Когато не ходеше на училище, прекарваше часове в съдебната зала, водеше си бележки, наблюдаваше големите адвокати в действие и винаги тайно подкрепяше защитата. Докато не видя Вейл. По-късно прочете за неговата Дива банда и постепенно, за около година, осъзна, че заместникът на окръжния прокурор се е превърнал в негов идол. След две години завърши с пълно отличие и адвокатска диплома в джоба си. Беше на 24, непримирим, познаваше законите на улицата и бе несравним в работата си.

Получи различни предложения, но предпочете да започне работа при Сид Бърнстейн. Старият адвокат имаше блестящо минало, но преди няколко години бе избрал алкохола и наркотиците. Флеърти прекара една година при него, като през това време препрочиташе старите му дела, измъкваше го от леглото, завличаше го под ледения душ, наливаше чаша силно кафе в устата му, обличаше го и го замъкваше в съдебната зала, където му предоставяше бележките си и го насочваше в проблемите на всяко дело. Когато една сутрин Бърнстейн не се появи в офиса, Флеърти отиде у тях и разбра, че шефът му е бил закаран в болница. Пневмония. Старецът изкара пет дена.

След погребението Флеърти отиде в разхвърляния кабинет на Бърнстейн, седна и дълго стоя неподвижно, втренчен в купищата книги и документи. Внезапно чу шум, вдигна поглед и видя на вратата една елегантна тъмнокожа жена.

— Дермът Флеърти?

— Да.

— Съжалявам за Бърнстейн.

Момчето не знаеше как да отговори. Бърнстейн беше просто тежък кръст, който бе носил през изминалата година и половина. Не бе изпитвал кой знае каква симпатия към него.

— Благодаря — отвърна той. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Ще продължите ли неговата практика?

— Няма нищо за продължаване. Просто се опитвах да реша какво да правя с нещата му.

— Търсите ли работа?

— Каква?

— Като адвокат, разбира се.

— За кого ще работя?

— Чували ли сте за Мартин Вейл?

За първата среща с Вейл Флеърти бе облякъл черна риза, сако, купено за шест долара от Дивижън Стрийт и маратонки. Не очакваше кой знае какво.

— Наблюдавахме ви в съда — каза Вейл. — През последната година и половина носехте стария Сид Бърнстейн на гърба си.

— Имах нужда от работа.

— Дипломата ви е доста впечатляваща, мистър Флеърти. Вероятно нямаше да имате проблем да работите в която и да е от добрите адвокатски фирми в града. Защо избрахте именно Сид?

— Предположих, че мога да науча повече от него, отколкото от някой друг.

— Подготвял сте повечето от делата му — каза Вейл, разлиствайки някакъв бележник.

— Следили ли сте ме? — раздразнено попита Флеърти.

— Това притеснява ли ви?

Той сви рамене.

— Идвате от Рочестър, щата Ню Йорк, нали?

Флеърти се поколеба, после каза:

— Предполагам.

— Предполагате? Не знаете ли откъде сте? — засмя се Вейл.

— Не искам да си спомням за това.

— Защо? Постигнали сте доста за сираче, при това — без дом. Откога сте сам? Кога загубихте родителите си?

Флеърти внезапно се изправи със стиснати юмруци и почервеняло лице. Реакцията му изненада Вейл.

— Няма да стане — каза Флеърти и се запъти към вратата.

— Какъв е проблемът ти, синко? Имаш качествата на голям адвокат, но в главата ти явно е голяма бъркотия.

— Няма да се получи — каза той.

— Какво няма да се получи? Седни, дай да си поговорим. Ако не искаш да споменаваме Рочестър, няма.

Флеърти седна.

— Мога ли да запаля?

Вейл включи вентилатора и също извади цигара.

— Рано или късно ще разберете.

— Какво ще разбера, синко?

— Майка ми почина, когато бях на дванайсет.

— Разбирам.

Той погледна Вейл и тъга покри младото му лице.

— Всъщност… всъщност тя не почина. Всъщност това, което стана… Виждате ли… — И той го каза силно, сякаш отпушваше затворена от години бутилка: — Всъщност баща ми я уби. Преби я до смърт с голи ръце. Сега е в Синг Синг и чака изпълнението на смъртната си присъда. Чака го вече двайсет и две години. Навремето си мислех, че ще стана адвокат и после, после ще го измъкна оттам и после…

— И после какво? — тихо попита Вейл.

— И после ще го пребия така, както той преби мама. Ще го бия, докато… — Младият мъж млъкна и нервно дръпна от цигарата си.

— Кога го видя за последен път? — попита Вейл.

— Преди да дойда тук. Преди четири години. Ходех всеки месец. След като си тръгнах, дори не съм му писал.

— Дермът?

— Да?

— Баща ти почина преди две години. Сърдечен удар.

— Вие сте знаели всичко това?

— Спомняш ли си Наоми Чанс? Дамата, която дойде при теб, когато Сид умря? Наоми знае всичко, Дермът. Виж, ти си доста добър млад адвокат. Случаят с баща ти… забрави го. Така или иначе, вината не е била твоя. Както и да е. Въпросът е, че тук хората са много близки един с друг. Това, което пресата нарича Дивата банда. Помагат си взаимно и се подкрепят. Ще очакват същото и от теб. Искам да кажа, че напрежението е голямо. Може би, ако влезеш в това малко общество, ще забравиш проблема си. Искаш ли работа?

Стенър беше доста скептичен към новото момче, което винаги беше намусено и затворено, обличаше се само в черно, като някакъв погребален агент, и, според майора, не беше нищо повече от улична измет. Делото Шаулдърс промени всичко това и за пръв път изправи Вейл пред сериозна опасност.

Джейк Шаулдърс, чието досие не му позволяваше да държи магазини за спиртни напитки, оръжейни магазини, ресторанти и барове, беше доста предпазлив, но от офиса на окръжния прокурор винаги го държаха под око. Занимаваше се с изнудване, а мишената му бе градската управа. Персоналът, шефовете на отдели, съветниците — всеки, който имаше да крие нещо, в крайна сметка попадаше в списъка на Шаулдърс. Успяваше да върти ресторантьорски бизнес, получаваше лицензи за продажба на алкохол под фалшиви имена и правеше всичко, което му бе забранено. Очевидно зад него имаше някой — някой, който седеше доста високо в градската управа и му осигуряваше гръб пред полицията и данъчните.

Вейл и екипът му знаеха какво си е наумил Шаулдърс, но нямаха представа кой е невидимият му благодетел. Без тази информация всичко щеше да бъде просто поредният арест. Ако обаче свържеха Шаулдърс с градската управа, щяха да направят голям удар. Вейл се нуждаеше от свързващия елемент — доказателство или свидетел, който да му помогне да разбие корумпираната банда, ръководеща града от години.

Тази възможност се разкри, когато хванаха Боби Болинджър. Беше арестуван за предумишлено убийство, а в досието му висяха три стари присъди. Изправен пред доживотен затвор, Болинджър, който беше само на 33, реши да развърже езика си в замяна на имунитет и еднопосочен билет към друг град. Обади се на Стенър, който го измъкна от затвора и го заключи в малък хотел на Ери Стрийт. Но Болинджър взе да става досаден.

— Нещо се дърпа — каза Стенър на Вейл една сутрин.

— Какъв му е проблемът?

— Сигурността.

— Осигурихме му я. — Той обаче е от тези, дето бързо огладняват.

— Какво иска още?

— Свидетелска защита дори извън щата. Работа, която да му носи поне сто бона годишно. Ново име и изчистване на досието. Нова кола. Казва, че лесно биха проследили корветата му.

Вейл цъкна с език.

— Нова яхта не иска ли?

— Казва, че иска доста по-малко, отколкото е печелил до момента.

— А казва ли още, че е обвинен в предумишлено убийство? Че има три предишни присъди? Този път ще му е за последно.

— Мисля, че е забравил.

— Напомни му го.

— На какво ще се съгласиш?

— Е, за свидетелската защита е ясно, а промяната на името върви с нея. Вероятно можем да уредим нещичко и за другите щати. Ще получи ново досие с новото си име, това също е ясно. Но никакви сто бона. Както си му е редът, ще го подпомагаме първите три месеца, но после ще трябва да се оправя сам.

— А ако не се съгласи?

— Ще влезе в пандиза до края на живота си.

— Той ни потърси, Марти.

— Потърси ни, защото иначе няма никакви шансове.

— Просто търси възможност да се измъкне. — Казва, че може да ни даде информацията, която търсим.

— Виж, нямам намерение да купя някакви съмнителни признания за сто хиляди годишно. Кажи ми, ако не съм прав, Абъл.

— Не знам. С негова помощ можем да сгащим онези задници в градския съвет.

Вейл запали цигара и издуха дима към вентилатора.

— Освен това е готов да свидетелства в съда — допълни Стенър. — Това е част от сделката.

— За Бога, не съм си и помислял, че може толкова лесно да се вържеш — възкликна Вейл. — Болинджър не ми харесва. Не ми харесва и да се договарям с него. Независимо как ще свърши, този човек винаги ще има едно наум. А и не съм сигурен дали притежава точно информацията, която ни е нужна. Но… добре, първо му предай моето предложение. Изплаши го с алтернативата. Ако се наложи, обещай му двайсет и пет бона за първите шест месеца. И никаква кола. Кажи му да си продаде корветата, ако иска. Разиграйте сценката с добрия и лошия. Той вече те е потърсил, за да се договорите, така че можеш да вземеш ролята на героя. За лошо ченге вземи Флеърти.

— Флеърти?

— Мисля, че има с какво да те изненада, Абъл. Остави го да води нещата както си е наумил.

Флеърти изглеждаше достатъчно корав, за да изиграе ролята на лошото ченге. Черната му коса бе пригладена назад, а кафявите му очи винаги гледаха изпитателно. Носът му беше чупен в отдавнашни юмручни битки, а над едната вежда имаше белег.

В мръсната хотелска стая Стенър седна да поговори с Болинджър — опърпан риж мъж с лош дъх и неприятен характер, а Флеърти издърпа един стол в ъгъла. Под мишницата му висеше внушителен револвер 38-и калибър.

— По дяволите! — кресна Болинджър. — Налага се да се откажа от всичко, човече! От приятелите си, къщата си, колата, всяко шибано нещо в живота ми, а тоя се дърпа за някакви си сто бона годишно и нова кола!

— Ще ти кажа от какво можеш да не се откажеш — пресече го Стенър.

— Така ли? От какво?

— От доживотна присъда, Боби. Без право на обжалване. Когато те вкараме в съда, ще излезеш оттам с много черно бъдеще. И сигурно няма да видиш слънцето чак до деня, в който синът ми се кандидатира за президент. А синът ми още не е роден. Сещаш ли се?

— Чудесно! Чудесно, мамка му стара! Предлагам ти нещо съвсем сериоз…

— Сто хилядарки годишно и нова кола въобще не звучат сериозно. Продай корветата и си купи нещо сносно.

— А бе ти да не си ми финансов съветник?!

— Може и така да се каже — спокойно отвърна Стенър.

— Да разбирам ли, че въпросът е колко се нуждаете от информацията ми, а?

— Не, въпросът е колко се нуждаеш от остатъка от живота си. Искаш ли да влезеш в панделата заради една проклета кола?

Болинджър нервно облиза устните си.

— Колко дълго ще продължи това? — попита той.

— Колкото е необходимо. Може да мине година, преди да успеем да подготвим делото.

— Година! Цяла година в тази шибана дупка?!

— За Бога, защо просто не го оставим и не си вършим другата работа? — обади се Флеърти.

Болинджър обърна поглед към него. Кой, по дяволите, пък е тоя? После отново погледна Стенър и се ухили.

— И никакво сладкишче за цяла година?

— Сладкишче?

— Е, сещаш се… чук-чук. Поне това заслужавам.

Флеърти внезапно избухна. Скочи, избута Стенър и се наведе над Болинджър.

— Не заслужаваш нищо — кресна Флеърти.

После придърпа един стол, седна пред Болинджър и почти завря лицето си в неговото.

— Знам всички номера, Боби. Знаеш ли защо? Защото съм бил там. Знам точно какво си мислиш в момента. Знам какво ще кажеш още преди да си го казал. Разбираш ли ме?

Очите на Болинджър се разшириха.

— Майорът се опитва да те третира като нормално човешко същество, а какво получаваме в замяна? Евтини номерца. Размотаваш ни вече два дни. Е, писна ми вече. Забрави за шибаната корвета и за стоте бона, ясно ли е? Успява ли дебелата ти глава да схване за какво става въпрос?

— Аз съм си осигурил…

— Ти си си осигурил доживотна присъда, това си си осигурил. Ето какво ще стане сега. Ти ще ни кажеш всичко. Имена, дати, адреси, случки и така нататък. Опитай се да ни преметнеш и ще се почувстваш доста зле. Ако излъжеш за каквото и да е, губиш всякакви шансове.

Болинджър погледна към Стенър, но той мълчеше.

— И когато те вкараме в съда, ще изпееш всичко като добре възпитано момченце, ясно?

— По дяволите, сключихме сдел…

— Не сме сключили нищо. Знаеш ли какво ще направим, ако не ни съдействаш? Ще свалим всички обвинения и ще те пуснем на свобода, като преди това обаче подшушнем тук-там, че си бил доста приказлив. И знаеш ли какво? Няма да си минал и десет метра, преди да те пречукат.

Стенър се отпусна на един стол и погледна Флеърти с изумление. Знаеше, че ирландецът е дете на улицата, но никога не го беше виждал в действие.

— Значи сега почваме със сериозния разговор и никакви глупости повече. Какво ще кажеш, Боби? Да включвам ли касетофона, или предпочиташ да се сбогуваш със слънчевите дни?

Болинджър погледна умолително Стенър.

— Прав е — спокойно отвърна Стенър.

— Хайде, да чуем историята ти — продължи Флеърти. — Веднага.

Болинджър нервно премести поглед от единия към другия, после каза:

— Аз бях куриерът.

— За кого?

— За Шаулдърс.

— И кого?

Болинджър за миг се поколеба, сетне промълви:

— Розник.

— Вик Розник? От градския съвет? — попита изумено Стенър.

— Колко души на име Розник познаваш?

— Как доставяше пратката?

— Обаждаха ми се. После отивах до „Шамрок Клъб“ в Уест Ери. Шаулдърс има офис на втория етаж. Даваше ми куфарче, пълно с двайсетачки и петдесетачки. Занасях го до един паркинг. Там ме чакаше някаква незаключена кола. Просто оставях куфарчето вътре, това е.

— А как знаеше какво има в него?

— За Бога, Джейк броеше парите пред очите ми. Казваше ми, че ако липсва дори един долар, мога да се сбогувам с топките си.

— И колата на паркинга беше на Розник, така ли?

— Понякога. Седях в корветата и го виждах как се приближава отнякъде, вмъква се вътре и изчезва с куфарчето. Друг път носех пари на Глен Скот, Еди Малоун или пък Пит Янкович.

— Също от съвета, а?

— Да. Всеки получаваше доставката на различно място. Шаулдърс здраво ги беше хванал. Неща, които са правили преди години. Видеокасети. Аудио. Снимки. Като разбираха, че държи тези материали, веднага се съгласяваха да съдействат. Той им плащаше и те му осигуряваха разни неща.

— Щом веднъж се включат, мърдане няма — обади се Стенър.

— Дори аз направих няколко снимчици.

— Защо? — попита Стенър.

— Е, за всеки случай, знаеш как е. Застраховах се.

— Или по-скоро си се подготвял да изсмучеш някой долар по примера на Шаулдърс, а?

Болинджър сви рамене, но не отговори.

— Имаш ли снимки от случките на паркинга? — попита Флеърти.

— Да. Те обаче са доста скъпички.

— Не си го и помисляй — отряза го Флеърти.

— Обаче, ъъ… имам нещо друго, дето може и да струва колкото нова корвета.

— Гледай да е нещо сериозно — предупреди Флеърти.

— Готвят се да очистят шефа ви.

Стенър стана и очите му се разшириха.

— Кой имаш предвид, Янси ли?

— Глупости. Пиранята.

— Кого наричат Пираня? — попита Флеърти.

— Вейл. Изплашил ги е до смърт. Неподкупен е. Не се знае върху кого може да скочи в следващия момент.

— Да не се опитваш да ни кажеш, че се готвят да очистят Мартин Вейл? — свирепо попита Флеърти. — Кой?

— Споразумяхме ли се за новата корвета? — ухили се Болинджър.

Флеърти изръмжа, извади револвера си и завря дулото под носа му.

— Не се прави на умен. Кой плаща убийството и кой трябва да го извърши? По-добре побързай с отговора или ще те изхвърля през прозореца.

— Хей, хей… — Болинджър пребледня.

Стенър се приближи и постави ръка върху револвера.

— Просто отговори на въпроса, Боби — каза той строго.

— Шаулдърс. Май става въпрос за двеста бона.

— Шаулдърс е поръчал убийството?

— Да, но мисля, че всички онези стоят зад него. Нали разбираш — всички, дето са забъркани.

— Кой е стрелецът? — попита с равен тон Флеърти.

— Могат да ме очистят, ако разберат, че…

— Кой е шибаният стрелец?

Болинджър въздъхна. Беше започнал да се поти.

— Едно ченге. Обикновено изпълнява поръчките на Шаулдърс.

— Ченге? — обади се Стенър. — Какво ченге?

— Вижте, аз…

— Какво ченге? — заплашително повтори Флеърти.

— Казва се Хайнц — бързо отвърна Болинджър.

— Лу Хайнц? Сержант? — попита Стенър.

— Именно той.

— Познаваш ли го, майоре? — попита Флеърти.

— О, да, Лу Хайнц. Не ме изненадва. За кога е предвидено всичко това?

Болинджър сви рамене.

— Когато реши. Вече му е платено.

— Боже мили — възкликна Стенър и се хвърли към телефона.

— Само гледай да си ни излъгал — предупреди Флеърти.

— Кой всъщност си ти, по дяволите? — попита Болинджър.

Флеърти се усмихна за пръв път.

— Аз съм този, който ще те накара да пееш и танцуваш по-добре от Фред Астер — отвърна той.

И наистина го направи. Отне му осемнайсет месеца, но Флеърти все пак успя да осъди Шаулдърс, двама от хората му, трима началници на отдели в градския съвет, градския ковчежник и адвоката на градската управа. Междувременно събра доказателства и за други две дела, водени от Майер, който изправи на скамейката двама градски съветници. Всички те и до момента бяха в затвора.

Болинджър беше в Орегон, предупреден никога повече да не стъпва източно от река Мисисипи.

Лу Хайнц изчезна. Стенър незабавно се превърна в личен бодигард на Вейл. Вземаше го от къщи всяка сутрин, придружаваше го на срещи и никога не оставяше гърба му непокрит.

След близо година Хайнц бе намерен мъртъв в изоставена кола край Питсбърг. В тила му имаше четири куршума 22-ри калибър. Полицията реши, че става дума за гангстерска екзекуция. Никой така и не успя да каже дали случаят има връзка с планираното убийство на Вейл.

Но Стенър не се успокои. Оттогава беше постоянен спътник на Вейл, с изключение на случаите, в които Мартин успяваше да му се изплъзне. Като снощи.

Вейл бе потънал в спомени. Стенър спря колата до шефа си, погледна го и поклати глава.

— На възможно най-откритото място — измърмори Стенър, когато Вейл се качи в колата. — Сам. Идеалната мишена.

— Стига, Абъл. Това е минало. Хайнц е мъртъв, а Шаулдърс има още десет години в пандиза.

— Веднъж стомна за вода…

— Добре, добре. Знаеш, че оценявам загрижеността ти. Просто понякога се налага да съм сам. Нещо като детските бягства от къщи, нали си спомняш?

— Никога не съм бягал от къщи.

— Така си и мислех.

Стенър погледна измачканото му сако.

— Ще минеш ли през вас да се преоблечеш?

— Глупости.

— Тази сутрин си в съда, а после, според Наоми, ще обядваш с Пол Рейни.

— Карай към Пеперудата, майоре. Гладен съм. Освен това, делото не е мое, а на Парвър. Просто ще си седя в залата и ще наблюдавам.

— А обядът с Рейни?

— Ще платя сметката. Тогава въобще няма да го е грижа какво съм облякъл.