Метаданни
Данни
- Серия
- Мартин Вейл (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Show of Evil, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Жеков, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Уилям Дийл. Спектакълът на злото
ИК „Бард“, София, 1995
Американска. Първо издание
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 984-483-035-0
История
- — Добавяне
- — Корекция
13.
Джейн Венъбъл гледаше през прозорците на офиса си, разположен в една кула от стъкло и стомана срещу сградата на съда, и си мислеше за Мартин Вейл. Доста време бе минало от последния път, когато бе изпитвала подобна страст. Доста време бе минало и от момента, в който се бе чувствала толкова сигурна с някого. През целия ден спомените от предишната нощ я завладяваха и блокираха останалите й действия. Сега, вперила поглед към сградата на съда, тя се питаше дали денят е бил същият и за Вейл.
Боже мой, държеше се като ученичка!
Имаше някои документи за дооправяне и реши да свърши това сама, вместо да ги оставя на секретарката си. После можеше да се обади на Вейл. Защо не? Спомените я върнаха към един следобед преди десет години, когато той внезапно се бе появил в бившия й кабинет. Припомни си как внезапно бе разбрала, че докато разговарят, пулсът й се ускорява, а мислите й са насочени към него самия, вместо към това, което й казва. Десет години по-късно тя все още помнеше първия миг, в който бе осъзнала, че нескопосано облеченият адвокат, неин смъртен враг в съдебната зала, я привлича.
Сега леко я бе изненадал. Косата му бе по-късо подстригана, а и гардеробът му бе претърпял положителна промяна. Но остротата, прикрита под привидно спокойното му изражение, все още си я имаше. Дори като прокурор, той беше хазартаджия — толкова различен от всички юристи, които тя познаваше и които бяха по-заинтересувани от разположението на офисите си и новите си автомобили, отколкото от каквото и да е друго.
„По дяволите, започнахме нещо, и проклета да бъда, ако го оставя да ми се изплъзне.“
После се засмя.
„Да се изплъзне! Още дори не е почнало. Какво става е теб, Джейн?“
— О, я си гледай работата, — каза тя сама на себе си.
Натъпка документите в куфарчето си и се отправи към вратата.
На четвъртия етаж на сградата на криминалния съд Абъл Стенър изскочи от кабинета си и се втурна към бюрото на Наоми.
— За Бога, Абъл, какво става? — попита тя.
— Зает ли е? — попита той, игнорирайки въпроса й.
— Говори по телефона с…
— Нямам време — прекъсна я Стенър и нахлу в офиса, плътно следван от нея. Вейл седеше в креслото си с гръб към вратата и издухваше цигарен дим към вентилатора. Когато Стенър влезе, той завъртя креслото си, погледна своя главен следовател и разбра, че работата е сериозна.
— Ще ти звънна пак — каза той и остави слушалката.
— Имаме решение на случая Делъни — обяви Стенър.
— Толкова бързо? — възкликна Наоми. — Кой?
— Личната му секретарка. Петдесет и три годишна. Съпругът й е инвалид, дъщеря й учи.
— Мили Боже. Как са успели да я хванат толкова бързо? — попита Наоми.
— Явно със случая се е занимавал Шок — отговори Вейл.
— Прав си. Обади ми се от колата си. Тъкмо почнали да й четат правата и тя си признала. Повторила го два пъти. „Аз го убих.“ Водят я насам.
Вейл тихичко подсвирна през зъби.
— Защо го е направила? — попита Наоми.
— Това беше всичко, което разбрах. Може би е по-добре да слезем долу.
Когато минаха покрай стаята на Шана Парвър, тя беше забола поглед в някаква дебела папка. Почукването на Вейл по стъклото я стресна.
— Хайде — каза той.
— Къде?
— Долу.
Едит Стодард се стресна, когато Шок Джонсън и Сай Ървинг я изкараха от колата и я поведоха сред тълпите журналисти, наобиколили входа. Влязоха пред регистратурата тъкмо когато Стенър, Вейл и Парвър излизаха от асансьора в другия край на фоайето. Три телевизионни екипа, куп фотографи и репортери се тълпяха около входа, откъдето бяха въвели Стодард. Ръцете й бяха хванати с белезници зад гърба, лицето й бе разкривено от объркване и ужас от шума наоколо. Очите й пробягваха от една групичка хора към друга.
Шок поведе изплашената жена към регистратурата, докато тя се озърташе ужасена, примигвайки от блясъка на светкавиците и хълцайки в отговор на изкрещяваните от пресата въпроси. В този миг от една стая излезе Еклинг и застана зад втрещената жена, сякаш позираше с необикновен ловен трофей. Вейл наблюдаваше сцената с отвращение.
— Тоя копелдак успява да превърне всичко в цирк — каза той и си запробива път през тълпата. Парвър и Стенър го последваха.
— В другия край на претъпканото фоайе Джейн Венъбъл се опитваше да разбере какво става. Видя как Вейл се доближава до Джонсън и го сграбчва за рамото.
— Какво прави той, по дяволите? — викна Вейл.
— Нямам нищо общо с тази комедия — отвърна Джонсън. Очевидно изпитваше същото отвращение. — Тя е просто една симпатична дребна женица, Мартин. Тъкмо й четях правата и каза: „Аз го убих“. После го повтори.
— Сигурен ли си, че е вярно, Шок?
— Каза, че влязла вътре, а той се къпел. Чакала в коридора, когато той се появил чисто гол и си сипал питие. Видял я. Когато разбрал, че е въоръжена, оставил чашата и тогава тя го простреляла. После се доближила и пак натиснала спусъка.
— Какво друго ти каза?
— Това е. Само това, което току-що ти казах. Марти, тя е на петдесет и три. Налагат й да се пенсионира преждевременно. Днес е трябвало да бъде последният й работен ден. Съпругът й е инвалид, дъщеря й учи в колеж, а Делъни я изхвърля заради някаква трийсетгодишна руса сексбомба. Купува си 38 калибров револвер преди три седмици и прекарва две от тях, учейки се да го използва. Стояла е точно там, където каза Оки. И си го призна тъкмо когато й четяхме правата. Какво повече искаш, дяволите да го вземат?
— Имаш ли представа какво би направил някой добър адвокат с това? Да я показваме по този начин, да я разпитваме в отсъствието на адвокат? Въобще няма да се стигне до дело!
Вейл си проби път към Еклинг.
— Веднага спри с тези глупости! — изсъска в ухото му той. — Ще прецакаш случая с тоя цирк!
— По дяволите… — изръмжа в отговор Еклинг, но преди да успее да продължи, Вейл внимателно хвана Едит Стодард под ръка и я поведе към стаята за задържане. Вратата се захлопна и шумът изчезна.
— Ох — изхлипа тя и затвори очи.
„Познавам тази жена“ — мислеше си Венъбъл отвън.
Преди четири години беше защитавала „Делъни Ентърпрайзис“ в дело, заведено от работничка, получила професионално увреждане. Сега си спомни, че Едит Стодард, по онова време — лична секретарка на Делъни, беше показала голямото си съчувствие към пострадалата. Собственият й съпруг беше парализиран и имаха дъщеря, която се готвеше за колежа. Стодард й се беше видяла притисната от своя свят, едва ли не самообвиняваща се. Същото изражение се бе запазило и сега, дори по-лошо.
Венъбъл можеше да почувства унижението и страха й.
„Доста хора ще решат, че е направила голяма услуга на града“ — мислеше си тя, докато си пробиваше път към стаята за задържане.
Вътре Вейл каза:
— Съжалявам, мисис Стодард. Това не беше предвидено.
Тя го погледна и страхът в очите й бавно отстъпи мястото си на твърдост.
— Вие сте новият окръжен прокурор — каза тя.
— Да. А това е Шана Парвър, която работи за мен. Искам тя да ви обясни правата ви.
— Вече ми ги прочетоха.
— Да, но бих искал да разберете какво точно означават.
Еклинг се втурна в стаята.
— По дяволите, какво пра…
Вейл го сграбчи за рамото, изведе го в съседната празна стая и тресна вратата.
— Чуй ме сега, Еклинг. Тук не става въпрос за някой дребен наркотрафикант, а за жена, на която ще бъде осигурен най-добрият служебен адвокат, когото съдията успее да намери. А всеки адвокат, който и да е той, би спечелил доста точки от лайната, които успя да забъркаш днес.
— Тя си призна, за Бога!
— И какво от това? Името Менендес говори ли ти нещо? Няма да е чудно, ако тази жена излезе оттук върху златна колесница, а ти ще изпълняваш ролята на коня. Той махна с ръка. — Тя е невинна, докато съдебните заседатели не решат противното, ако въобще го решат, защото няма да е чудно тези дни да промени показанията си. И би го направила веднага, щом някой добър адвокат й го пошепне. — Той тръгна да излиза, но внезапно се обърна към полицейския шеф. — Между впрочем, с теб току-що говори новият окръжен прокурор. Така че почни да използваш ушите си.
После отвори вратата и се върна в другата стая. Шана Парвър го доближи, докато двама от охраната поведоха Едит Стодард към стаята за снемане на отпечатъци и записване на данните.
— Не иска и да чуе. Настоява, че го е направила и че не иска дело.
— Обясни ли й, че това означава доживотен затвор без право на обжалване?
— Мисля, че й е все едно, Мартин.
Вратата зад тях се отвори и в стаята влетя Джейн Венъбъл. Очите й блестяха. Беше като в добрите стари времена — готова за битка.
— За какво беше всичко това, по дяволите? — гневно попита тя. — Еклинг направо окачи тази жена на позорния стълб!
— Знам, знам — опита се да я успокои Вейл. — Току-що му натрих носа. Познаваш ли Шана Парвър? Шана, това е Джейн Венъбъл.
— Здравейте — каза Шана. — Чувствам се сякаш ви познавам отдавна. Чела съм материалите по делото Стемплър няколко пъти.
— Имала съм и по-добри дни — отвърна Венъбъл и погледна към Вейл.
— Какво правиш тук? — попита той, после бързо добави: — Искам да кажа, че се радвам от присъствието ти, но съм малко изненадан.
— Дойдох да оправя едни документи и видях тълпата. Помислих, че са арестували кмета или нещо от този род.
— Чуй, Джейни, трябва да направиш услуга на тази жена — каза Вейл.
— Какво имаш предвид?
— Тя е твърдо решена да признае, че е убила Делъни. Няма адвокат. Съдията Прайър сигурно ще й осигури такъв до сутринта. Междувременно Еклинг ще я върти на шиш цяла нощ. Ако си признае при повторния разпит, няма да имам никакъв избор и ще трябва да искам максималната присъда.
— Марти, не мога…
— Можеш просто да влезеш там и да поговориш с нея. Обясни й какви са възможностите.
Венъбъл изръмжа.
— Просто защото случайно попаднах в тази стая, ми се налага да…
— Ти си най-добрата тук, а си и жена. Може би ще ти се довери.
— По дяволите! — Тя въздъхна, после нервно закрачи из помещението.
— Става въпрос просто да подържиш ръката й, докато й осигурят адвокат. Тя има нужда от това.
— За Бога, Марти, говориш така, сякаш ти ще я защитаваш.
— Джейни, тя току-що е загубила работата си. Мъжът й лежи безпомощен в леглото си, парализиран от врата надолу. Дъщеря й е в колеж и вероятно това струва повече, отколкото може да си позволи. Целият свят се е обърнал против нея. Ако не размисли сега, ще завърши живота си в затвора. Бъди сигурна, че ако поискаме до живот, ще го получим.
— Странен прокурор си ти, Марти — каза Венъбъл.
— Искам всички подробности преди да реша какво ще правим с нея. Ако я оставим на Еклинг, никога няма да успея да разбера всичко. Поговори с нея, Джейни. — Той й се усмихна. — После ще те заведа на вечеря. Аз черпя.
— По дяволите — промърмори Венъбъл и се насочи към стаята, където вземаха отпечатъците.
Шана погледна Вейл и се ухили.
— Мислех, че се мразите.
— Работим по сдобряването — отвърна той.
Харви Сен-Клер звъня до католическата катедрала, свърза се с клисаря, двама свещеници и накрая — със сестра Мери Алис, докато най-сетне не получи отговор на въпроса си.
— Сестро — започна той. — Опитвам се да разбера какво е станало с книгите от библиотеката на епископ Рашмън. Очевидно никой не може да ми каже нищо по-конкретно.
— Кой казахте, че сте? — попита тя.
— Името мие Харви Сен-Клер. От офиса на окръжния прокурор.
— Работите за мистър Вейл?
— Точно така, той ми е шеф. Познавате ли го?
— Срещала съм го веднъж, преди доста години — отвърна тя. — Знам, че не ми влиза в работата, но това има ли нещо общо с Аарон Стемплър?
— Доста сте проницателна, сестро. Как познахте?
— Е, вие работите за мистър Вейл, а той защищаваше Аарон. Сред важните доказателства имаше и една книга от библиотеката на архиепископа.
— Спомняте си ли я?
— Спомням си просто, че имаше някаква връзка с убийството. Доста време мина оттогава.
— Значи имате представа къде мога да намеря тези книги?
— Знаете ли библиотеката „Нюбъри“ на Уолтън Стрийт?
Библиотеката „Нюбъри“ беше внушителна тухлена сграда, съвсем наскоро празнувала стотната си годишнина. От нея лъхаше на античност и консерватизъм. Беше дарена от бизнесмена Уилям Лъмис Нюбъри, който я бе предвидил за „необикновена сбирка от необикновени книги“, според собствените му думи. Така си и беше.
Приятна жена, която се представи като мис Причърд, помощник-библиотекарка, поведе Сен-Клер сред лавиците, пълни с книги, карти и документи, бъбрейки приятелски.
— Знаете ли, че това е била първата електрифицирана сграда в града? — каза тя, сочейки към тавана на фоайето. — Затова крушките в този полилей са монтирани надолу — така хората веднага биха разбрали. Газовите лампи не могат да работят по този начин, разбира се.
— Винаги ли е толкова хладно тук?
— Имаме специална климатична инсталация. Тук са събрани много книги, мистър Сен-Клер. Не сме загубили нито една за тези сто години — гордо обясни тя.
— В наши дни това направо си е постижение. Мнозина биха решили да пооткраднат нещичко оттук.
— Иска ми се да вярвам, че нашите посетители са по-достойни хора — подчерта тя.
Колекцията на Рашмън беше в едно от ъгловите хранилища. Беше малка стая без прозорци и полиците по стените бяха отрупани с книгите на епископа. В средата имаше дъбова маса, върху която бяха монтирани три настолни лампи с приглушена зеленикава светлина. Беше тихо като в мавзолей.
Сбирката беше изненадващо разнообразна. Романи от Достоевски и издания на Данте бяха подредени до трудовете на Русо, Хобс и Дарвин. Подвързани с кожа тежки томове деляха една и съща лавица с книги на Хамет и Чандлър.
Сен-Клер нетърпеливо издърпа една книга и провери гръбчето й. Раменете му се отпуснаха. Странният метод за индексиране, който бе използвал Рашмън, бе заменен от десетичната система на Дюи. Той се огледа сред стотиците книги в стаята и осъзна, че няма никакъв начин да разбере кой от томовете е „С13“. Постоя безпомощно още няколко минути, докато мислите му се концентрираха върху евентуалната зависимост между системата на Дюи и стария индекс на Рашмън. След малко излезе и се насочи обратно към фоайето.
— Мис Причърд, забелязвам, че каталожните номера в колекцията на Рашмън са променени.
— О, да, трябваше да използваме десетичната система на Дюи. Всички книги трябва да са подредени по един принцип, нали разбирате. Представете си каква бъркотия би настанала иначе! Но ви уверявам, че промяната на индексите е направена без ни най-малко да повредим книгите.
— Не, не ме разбирате. Библиотеката случайно пази ли каталог със старите индекси на книгите на епископ Рашмън?
— О, вие сте пурист, нали, мистър Сен-Клер? Е, трябва да проверя. Момент.
— Тя издърпа едно широко дървено чекмедже и пръстите й пробягаха по картотеката. Извади един от картоните, погледна го и му го подаде с усмивка. Отгоре пишеше „Хъкълбери Фин“. В ъгълчето бе отбелязано: „Индекс на Рашмън: .103“.
— Бог да ви благослови — зарадва се Сен-Клер. — Сега всичко, което трябва да направя, е да прегледам всички тези картони, да намеря С13, да обърна на страница 489 и да разбера за какво всъщност става въпрос.
Помня ви — каза Едит Стодард. — Занимавахте се с делото Робертсън. Беше през 1990, ако не се лъжа.
Вече се беше поуспокоила. Бяха й взели отпечатъци и я бяха претърсили. Сега бе настанена в неголемия предварителен арест, мебелиран само с дървена маса и сгъваемо легло. Щеше да прекара тук нощта, а на сутринта съдът щеше да определи по-нататъшната мярка. За миг Венъбъл си припомни как бе влязла в тази стая точно преди десет години. Почти нищо не се беше променило. Същите сиви стени, същият зарешетен прозорец в ъгъла.
— Точно така — отвърна Джейн Венъбъл.
— Бяхте много приятен човек, но доста жестока като адвокат — каза Стодард.
— За това ми плащат — искам да кажа, да съм жесток адвокат, а не много приятен човек. Но все пак благодаря.
— Нямам нужда от адвокат, мис Венъбъл — спокойно каза затворничката.
— Напротив, имате. Точно сега имате голяма нужда от такъв.
— Виновна съм, мис Венъбъл…
— Моля ви, наричайте ме Джейн.
— Джейн. Просто искам да призная вината си и всичко това да приключи.
— Има още нещо.
— Не мисля.
— Чуйте ме внимателно, моля ви. Трябва… Мога ли да ви наричам Едит? Добре. Трябва да разберете, че дори да сте го убили…
— Аз наистина го убих!
— Окей. Но въпреки това трябва да дадете на адвоката си шанса да ви осигури нормална присъда. Дори да не се стигне до съд, нека съдията, когото назначат по случая, да ви спести колкото се може повече време.
— Не искам процес, вече ви казах — отвърна тя, опитвайки се да запази спокойствие.
— Не става дума за процес, а за договореност. Вашият адвокат и прокуратурата ще се споразумеят.
— Мистър Вейл?
— Да, или един от неговите прокурори.
— Тези, както ги нарекохте, договорености, ще бъдат ли направени публично достояние?
— Не.
— Не знам. Аз просто… просто искам всичко това да свърши. Животът ми така или иначе е разбит…
— Едит, кой ще се грижи за съпруга ви? Какво ще стане с дъщеря ви?
— Така или иначе няма да ме има доста години. Каква е разликата?
— Вижте, ако успеем да постигнем присъда за непредумишлено убийство или редуцираме вината ви, съдът ще ви даде, да кажем, десет години. Ще излезете след четири или пет. Това ще изпълни семейството ви с надежда. Ще знаят, че скоро пак ще сте сред тях.
Стодард стана и отиде до прозореца. Впери поглед в светлините на града навън, пое дълбоко дъх и се обърна към Венъбъл.
— Вие бихте ли го направили?
— Какво?
— Да ми помогнете.
— Ще ви заведа до съда утре. После…
— Не, имам предвид да сте мой защитник.
— Имам…
— Става въпрос просто за споразумение с мистър Вейл, нали? Не би трябвало да ви отнеме кой знае колко време.
— Въпросът не е във времето, ами… Не съм правила това от години. Страхувам се, че вече не ме бива в тези неща. Има доста по-добри адвокати.
— Тогава ме оставете да кажа на полицията това, което искат, и всичко просто да приключи.
Венъбъл въздъхна, после погледна дребничката жена.
— Ще бъдете ли откровена с мен? — попита тя. — Ще ми кажете ли всичко, което искам да знам, за да постигна най-доброто за вас?
— Зависи.
— От какво?
— От това, което искате да знаете.
В „Коркрън“ миришеше на бира и цигарен дим. Ресторантчето се намираше край реката, на една крачка от старата сграда на „Сънди Таймс“. Вейл обичаше да идва тук. Махагонените маси и столчета създаваха особен уют. В другия край на заведението си играеха на стрелички. Двама изморени боксьори се млатеха на телевизионния екран. Дузина от редовните посетители се бяха скупчили на бара и наблюдаваха последния рунд на схватката, подвиквайки възторжено след някои от добрите удари.
— Знаеш чудни местенца, Вейл — каза Венъбъл, оглеждайки помещението.
— Най-добрите стекове в целия град — отвърна той. — Хайде, отзад е малко по-тихо.
Двамата си намериха място в една от задните стаички, над чиято врата пишеше „Дамски клуб“. Стените бяха украсени със стари реклами за бира и цигари.
— Не се учудвам, че тук е празно — каза тя. — Никоя уважаваща себе си дама не би седнала в подобна обстановка.
Тя взе една салфетка и избърса трохите от покривката.
— Не си ми казала, че си се превърнала в сноб — пошегува се Вейл.
— Обожавам добрите стари ирландски барове — отвърна тя. — Но тук не са виждали метла от седмици. Мислиш ли, че санитарните инспектори въобще знаят за този ресторант?
— Никой инспектор не би рискувал да влезе тук — каза Вейл. — Има опасност да го хвърлят в реката. Какво ще пиеш?
— А какво ще ям?
— Стек, пържени картофи, салата.
— Предпочитам аспирин.
Вейл се засмя.
— А с какво ще го глътнеш?
— С уиски, естествено.
Келнерът беше с огромни ръце, ушите му приличаха на сдъвкани, а едното му око беше изкуствено. Усмивката му разкриваше липсата поне на три зъба.
— Хей, Марти, как си? — зарадва се той и постави в центъра на масата стара бутилка от бренди с втъкната в нея свещ. После извади кибрит и запали свещта. — Така се създава атмосфера — добави той.
— Валяк, това е мис Венъбъл. Ако се отнасяте добре с нея, може да ви стане редовен клиент.
— Така ли? — почуди се Валяка. — Е, това ще украси обстановката.
— О, благодаря ви — възкликна Венъбъл с почти искрена усмивка. — Така или иначе мястото има нужда от освежаване.
— Навремето Валяка беше шампион на Канада в свръхтежка категория — обясни й Вейл.
— Колко интересно! — отвърна тя.
— Да бе, можех и световен да стана, ама един скапаняк ми изби окото. Копелето направо стъпи върху него и го размаза, представяте ли си?
— Каква завладяваща история — възхити се Венъбъл. — Мислил ли сте да издадете спомените си?
Валяка се замисли, почеса се по тила, после каза:
— Ъъ, не си спомням кой знае какво. — След което сви рамене и продължи: — Е, както и да е. Какво ще пиете, мис… как беше, Вени, Вини…?
— Венъбъл — отвърна тя с възможно най-сладката си усмивка. — Един „Блек Джек“.
— Хубаво — ухили се той. — Обичам момичетата, които знаят какво искат.
После изтри длани в престилката на кръста си и излезе.
— Следващия път аз черня — каза тя. — Ще те заведа в „Чайната на леля Клара“. Всички келнерки са на около деветдесет и говорят с английски акцент.
— На сандвичи и лимонада?
— Именно.
— Добре, разкажи ми сега за Едит Стодард.
— Не мога. Ти си врагът.
— За Бога, пак ли?!
— Ще я представлявам в съда, Марти.
— Какво?! Исках просто да й дадеш някой умен съвет, преди съдията да й осигури… — Той се поколеба.
— Да й осигури истински адвокат, това ли искаше да кажеш?
— Не, не. Имах предвид някой от сегашните хиени. Вече не си в тази игра.
— Сам си си виновен. Ти ме прати при нея.
— Просто за да я поуспокоиш.
— Аха. Е, не се получи.
— По дяволите, какво стана?
— Или трябваше да се хвана със случая, или да я оставя на Еклинг — отвърна Венъбъл.
Валяка влезе с питиетата и ги сложи на масата. Малко от едното уиски се разля и той облиза пръстите си.
Венъбъл се наведе през масата и тихо каза:
— Във всичко това има нещо неестествено.
— Защо?
— Тя е твърдо решена да не се стига до съд. Би предпочела да я осъдят до живот, вместо да се стигне до процес.
— Защо?
— Ти ми кажи.
— Знам само това, което ми каза Шок Джонсън. Тя нищо ли не ти разказа?
— Дори да го бе направила, нямаше да ти кажа. Но така или иначе тя не пожела да разговаряме тази вечер. Казах на Еклинг да я остави до сутринта. Освен това смятам да вдигна малко шум около цирка, който той направи днес. Можете да бъдете сигурен в това, господин окръжен прокурор.
— Хей, час след като си излязла от баровската си фирма, вече говориш като старата Джейн.
— Имам намерение да хвърля доста сили в това — каза тя.
— Кажи го на Шана Парвър. Делото е нейно.
— Какво става, да не се страхуваш от мен?
— И за двете ви е важно да натрупате опит.
— Колко добра е тя?
— Великолепен правист. Малко агресивна. Ще си паснете.
— Е, благодаря.
Валяка отново се доближи до масата.
— Ще поръчвате ли друго или цяла вечер ще се наливате?
— Как предпочиташ стека си? — попита Вейл.
— Средно изпечен.
— По-добре алангле — обърна се той към келнера. — Не искам да се борим с него един час.
— Имате ли печени картофи? — попита тя.
— Разбира се, как иначе!
— Искам сос върху салатата си.
— Сос ли? — Валяка вдигна вежди и погледна Вейл.
— От онзи, италианския. За мен същото.
— Както кажеш — отвърна келнерът и изчезна.
— Виж — започна Венъбъл, — още не съм видяла дори рапорта на полицията. Всичко, което знам за случая, съм го прочела във вестниците. А ти не ми разказа подробностите, както обеща.
— Беше си тръгнала рано.
— Предположих, че ще се прибереш изморен.
— Бях изморен още когато излязох — ухили се той, после пак стана сериозен. — От това, което ми разказа Джонсън, тя е в голяма беда. Купила си е 38 калибров патлак преди три седмици, после се е упражнявала в някакво стрелбище. Сигурно е, че не може да пледира за самозащита. Онзи е бил гол като пушка, когато го е застреляла. Бумнала го е два пъти, веднъж тук… — той посочи гърдите си, — … после тук… — посочи челото си. — Вторият изстрел не е бил необходим. Делъни вече е бил в ада, когато е стреляла в главата му. И така, вече знаеш всичко, което и аз.
— Защо би предпочела доживотен затвор вместо процес? — каза сякаш на себе си Венъбъл.
— Може би не вярва на адвоката си.
— Хитро.
— Не знам — каза Вейл. — Ти ще ми кажеш.
Венъбъл сви рамене.
— По-добре смърт, отколкото безчестие.
— Делъни си го беше осигурил доста преди тя да го застреля.
— Нямах предвид него.
Вейл се замисли, после каза:
— Съпругът й? Мислиш ли, че е имала нещо с Делъни?… Неее, не ми се вярва. Той беше любител на телата, не на мозъците. Тя е симпатична женица, но в никакъв случай не може да мине за красавица.
— Може да не е подбирал. Познавам такива мъже.
Той пак се замисли и поклати глава.
— Не мисля. Освен това, дори да е така, какво? Вариантът с отритнатата любовница няма да мине.
— Минавал е.
— Не и при мен.
— Какво ще кажеш за Парвър?
— Много й се иска да го спечели. А и е доста умна.
— Доста ще се поизпотиш, ако не искаш Стодард да прекара остатъка от живота си в затвора.
— Преди два часа пееше друга песен.
— Казах, че ще бъда справедлив към нея, а не, че ще я оставя да се измъкне.
— Признанието няма стойност. Била е под влиянието на стрес…
— Ей, да не смяташ да правиш шумен процес, Джейни?
— Ще защитавам обвиняемата, нали така?