Уилям Дийл
Спектакълът на злото (38)

38.

Един изморен доктор излезе от операционна зала номер три. Беше изненадващо млад, висок, слаб мъж, изпод чиято зелена шапка се подаваше дългата му черна коса. Престилката му бе покрита с кръв. Очите му бяха зачервени. Той свали хирургическата си маска и въздъхна облекчено. Вейл се приближи към него.

— Докторе? Аз съм Мартин Вейл. Какво е положението?

Младият лекар се усмихна и му подаде ръка.

— За мен е удоволствие, мистър Вейл. Аз съм Алекс Розенблум. Вашият човек Стенър е доста здрав.

— Значи ще се оправи, така ли?

Розенблум кимна.

— Но само преди час не бих бил така сигурен. На два пъти за малко да го изпуснем.

— Благодаря ви. Много ви благодаря.

Младият мъж го потупа по рамото.

— Самият аз съм благодарен, че не ми се наложи да изляза с лоши новини — каза той. — Вижте, знам, че бяхте изключително търпелив. Сега ще го закарат в интензивното. Можете да поспите час-два.

— Благодаря. Казвам го от името на всички.

— Да, чух, че целият ви екип е тук — кимна Розенблум. — Той сигурно е много специален човек.

— Така е.

Вейл влезе в малката стая, където бяха откарали Стенър. Абъл лежеше неподвижен, лицето му бе сиво. Беше на системи. Вейл хвана ръката му.

— Радвам се, че отново си сред нас — тихо каза той.

Стенър се помръдна.

— Чуваш ли ме, Абъл?

Стенър отвори очи и се опита да го фокусира. После мигна веднъж.

— Ще се оправиш, приятелю. Джейни също. Благодаря ти. Благодаря ти.

Стенър отново бавно затвори и отвори очи.

— По следите на Стемплър сме — излъга Вейл. — Всеки момент ще е в ръцете ни.

Видя как под кислородната маска устните на Стенър прошепнаха: „Добре“. После ръката му се изплъзна и старият детектив заспа.

 

 

Вейл стоеше край прозореца и гледаше първите червеникави проблясъци на утрото. Беше пет сутринта и всички бяха изтощени. Но тежките моменти бяха преминали. Стенър и Венъбъл вече бяха извън опасност, за което Вейл бе дълбоко благодарен.

— Ще работим на смени и тук винаги ще има поне по един човек — каза той, когато събра екипа си. — Наоми ще направи графика. Аз ще се задържам в болницата малко по-дълго.

— И аз — обади се Сен-Клер.

— Аз също — присъедини се Майер.

— Вижте, всички се нуждаем от малко почивка — намеси се Наоми, поемайки нещата в свои ръце. — Да не забравяме, че имаме куп работа в офиса.

— Ще изляза навън да изпуша една цигара — каза Вейл.

Когато излезе пред входа на спешното отделение, наоколо нямаше много хора. Нощната свръхактивност бе отстъпила място на относително спокойствие. Небето изсветляваше. Той запали цигара. Зад гърба му изникнаха Флеърти и Парвър.

— Знам, че сега не му е времето — обади се Парвър, — но утре е прочитането на обвинителния акт на Стодард. Какво ще правим?

— Отложи го, докато не видим какво ще стане с Джейн. Точно сега не ми се занимава с това, по дяволите.

— Извинявай — каза тя. — Ще се погрижа за всичко.

— Все още изпитваш смесени чувства към Стодард, нали?

Тя се замисли за момент, после кимна.

— След като видях онези неща в гардероба… — Поколеба се и довърши изречението: — Не се притеснявай, ще се оправя.

— Знам — каза Вейл и се усмихна на Флеърти, който стоеше край нея и държеше ръката й. — Грижете се един за друг. Времето винаги свършва точно когато най-малко очакваш.

— Да, сър.

— По-добре се приберете и поспете малко.

Вратите към спешното отделение се разтвориха и отвътре излетя Сен-Клер.

— Мисля, че трябва да дойдеш веднага — каза той.

 

 

На телефона беше Бъди Харис. Беше прекарал цялата нощ край телефона и беше събирал постъпващите съобщения. Новините бяха предизвикали куп фалшиви сигнали. Непрекъснато се обаждаше някой съвестен гражданин и твърдеше, че току-що забелязал Стемплър.

— Но мисля, че все пак попаднахме на следа — каза той на Вейл. — Обадиха ми се от пътната полиция в Индиана. Намерили са някаква кола, за която предполагат, че е открадната. Била спряла край един крайпътен мотел и вероятно нямало да я намерят, ако тъпото копеле не я било паркирало точно пред задния вход на ресторанта. Една от келнерките се натъкнала на нея малко след два часа през нощта. Проверили номера. Колата е собственост на доктор Стивън Рифкин. У тях никой не вдига телефона, така че се обадих в медицинския център на университета. Казаха, че си тръгнал към десет и половина вечерта. Имал тежък ден и очевидно е поел направо към дома си.

— Казваш, че колата е в Индиана?

— Да. На трийсетина километра от Индианаполис, близо до Шелбивил.

Вейл се замисли. Името му звучеше познато. Тогава внезапно си спомни как в „Джъстин“ му бяха казали, че Рене Хътчинсън ходела на компютърни курсове в Шелбивил.

— За Бога, Бъди, това е само на няколко километра от института „Джъстин“. Мили Боже! Той е тръгнал към Моли Ерингтън. Обади се на местната полиция и им кажи да намерят адреса на доктор Моли Ерингтън в Уинтроп, после да се насочат натам възможно най-бързо. Тръгвам веднага.

— Дявол да го вземе, Марти, едва ли е необходимо и ти да отиваш там. Те имат…

— Ще ти се обадя от летището, Бъди. Просто им предай това, което ти казах.

После Вейл се обърна към Наоми.

— Обади се на Мат Пермар и му кажи, че имаме нужда от хеликоптера. Ще сме трима и ще пътуваме на трийсетина километра южно от Индианаполис, към градче на име Уинтроп. Ако започне да се опъва, кажи му, че има двеста долара премия лично от мен.

— Трима ли? — учуди се Сен-Клер.

— Ти, аз и Флеърти. Отиваме, хващаме това копеле и го връщаме тук.

 

 

Хеликоптерът се отправи на юг. Пилотът, Мат Пермар, който бе заслужил прякора си Ястреба във Виетнам, мърмореше нещо за недоспиване, докато се насочваха към Индианаполис.

— Какво си мърмориш? — попита го Сен-Клер.

— Той е луд, никога не върши работата си в нормални часове. Винаги е през нощта или преди зазоряване…

— Дрън-дрън — обади се Вейл. — Винаги можеш да ми откажеш.

— Плащаш твърде добре — отвърна Пермар.

— Тогава спри да се оплакваш — каза Вейл.

— Няма нищо лошо в оплакването. Това е нормално. Ако не се оплаквах, досега щях да съм се превърнал в пълен идиот.

— Никой ли не ти е казвал, че наистина си такъв, Ястреб? — обади се Сен-Клер и пъхна в устата си поредната порция тютюн.

Разговорът бе прекъснат от пращенето на радиостанцията. Обаждаше се Харис.

— Имам лоши новини от Уинтроп, Марти — каза той. Гласът му дрезгавееше от недоспиване.

— Готов съм. Слушам те.

— Моли Ерингтън е мъртва. Тялото й е нарязано, вероятно е била изнасилена. Най-странното е, че я е натъпкал с толкова морфин, че е щял да я убие дори ако не я е рязал с ножа. Написал е на гърдите й с кръв: „Чакам те“. Какъв, според теб, е смисълът на всичко това?

Вейл си спомни Моли. Моли, която никога в живота си не беше наранявала никого.

— Нищо, което това копеле върши, няма смисъл — отвърна той разярен.

— Откраднал е колата й и вероятно е на път от два-три часа. Няма какво да направиш тук, Марти. Този негодник сигурно вече е далеч.

Вейл замълча. Замисли се за съобщението. „Чакам те.“ После внезапно разбра смисъла му. Имаше само едно място, където можеше да отиде Стемплър. Не можеше да се върне в Чикаго, а сега целият щат знаеше какво се бе случило. Можеше да се отправи единствено към мястото, където бе започнало всичко. Вейл грабна картата и прокара пръста сина юг от Шелбивил. Най-сетне спря върху точката, която търсеше.

— Знам къде е — каза той. — Няма да спираме в Уинтроп. Продължаваме към Криксайд, Кентъки.

— А? — учуди се Ястреба.

— Къде? — попита и Харис.

— Криксайд, пише се както го чувате. Обади се на полицията в Кентъки и я запознай със случая. Изчакай за момент.

Той постави показалеца си на картата и измери разстоянието според мащаба.

— На около двеста километра от Индианаполис. Дотам пък ни остават стотина. Колко ще излезе, Мат?

— Какво? Триста километра? Час и половина, може би два. Какво е времето долу?

— Кой го е грижа? — каза Вейл.

— Мен ме е грижа!

Пилотът погледна таблото.

— Наистина ли мислиш, че това копеле е тръгнало към Криксайд? — попита Сен-Клер.

— Няма къде другаде да отиде — отвърна Вейл. — Планирал е нещата перфектно. Измъкнал се е от приюта. Планът му е бил да убие Джейн и мен, докато Ребека се оправя с Шоут. После тя трябвало да се върне в апартамента си, а той незабелязано да се промъкне обратно в приюта. Така би имал страхотно алиби.

— Защо Ребека е отрязала главата на Шоут?

— Тя колекционира трофеи, не помниш ли? — обади се Флеърти. — Това е типично за серийните убийци. И главата е била трофеят й. Вероятно е мислела да я прати на Абъл, така, както стана със снимката на Линда Балфур при убийството на Алекс Линкълн.

— Стемплър направи само една грешка — каза Вейл.

— Обаждането до болницата — предположи Флеърти.

— Точно така — съгласи се Вейл. — А и надцени Джейн Венъбъл. Не успя да я убие и сега знае, че не му остават никакви шансове. Предполагам, че е дошло времето на мозъчните игри.

— Уби и Моли Ерингтън… — започна Флеърти.

— Само за да ме ядоса. С него е свършено и той го знае — каза Вейл. — Но ще направи всичко възможно, за да ни затрудни да го заловим. Да предположим, че е взел колата на доктора към единайсет, единайсет и половина. Това означава, че е бил в Шелбивил към два, горе-долу по времето, когато келнерката е забелязала изоставената кола. Уинтроп е на една крачка от Шелбивил. Оттам е могъл да стигне пеша до къщата на Ерингтън за не повече от половин час. Следователно е бил при нея между два и половина и три. Давам му час, за да свърши мръсната си работа и да изчезне с колата й. Оттам до Луисвил са над сто километра, което означава още два часа.

— Значи е бил в Луисвил преди не повече от половин час — обади се Ястреба.

— От Луисвил до Криксайд са още сто и петдесет километра. Ако успее да се справи с лошото време, може да е там след два и половина или максимум три часа.

— С повечко късмет ще го хванем преди това.

— Трябва да спрем и да заредим — каза Ястреба.

— Ще го направим в Луисвил — отвърна Вейл.

— Може ли да попитам нещо? — обади се Флеърти.

— Да? — обърна се към него Вейл.

— Нямаме дори заповед за арест. Това законно ли е?

— Ще го арестувам за нарушаване на гражданските права — каза Вейл.

— Какво?

— Чу ме добре. Ще го арестувам за кражбата на колата на Моли Ерингтън. Когато го върнем в Чикаго, ще му предявя останалите обвинения.

— Нарушаване на гражданските права — засмя се Сен-Клер. — Звучиш като Пери Мейсън.

— На мен пък ми звучи като отвличане — измърмори Ястреба.

— Запази го за себе си — озъби се Вейл.

Радиостанцията отново запращя. Спокойният глас на Харис съобщи последните новини.

— Казахме на полицията в Кентъки и на местния шериф, но в този момент те имат пътни проблеми. Хванала ги е снежна буря, има много катастрофи.

— Снежна буря! Знаех си. Знаех си! — викна Ястреба.

— Млъквай и продължавай в същата посока — нареди Вейл.

— Те сякаш не искат да повярват, че той е убил някого и че може би е на път за Криксайд — допълни Харис. — Казаха, че ще пратят екип горе-долу към обяд.

— Мамка му — каза Вейл.

— Имам още лоши новини — продължи Харис. — Полицаите в Индиана са отворили багажника на онази кола. Вътре бил трупът на доктора. Счупен врат.

— Значи жертвите му тази вечер вече са три — отбеляза Вейл.

— Още нещо. Колата на Ерингтън е черен камаро модел 93 та, с две врати. Номерът е J32 576. Записахте ли го?

— Да.

— И внимавайте. Летите над Къмбърланд. Успех.

— Благодаря за помощта, Харис. Край.

— Сняг и планини — изпъшка Ястреба. — Тези най ги обичам. Остава само гората да се запали и ще съм напълно щастлив.