Уилям Дийл
Спектакълът на злото (13)

12.

Историята на престъпленията в щата образуваше гигантска планина от документи, събрани в огромен архив близо до сградата на съда. Редичка след редичка и купчина след купчина от съдебни преписки, решения и документи, подвързани с кафяви твърди корици, изпълваха огромния склад. Много повече бяха изгубени, унищожени или неописани. Едно просто разместване на номерата в индекса можеше да изпрати някое старо дело в пълно забвение. Още по-трудно беше с веществените доказателства. Можеха да са върнати на собствениците им, унищожени или отдавна загубени и пътят им доста трудно можеше да се проследи.

Сен-Клер се подписа в книгата и бързо откри регистрационния номер на съдебната преписка: „Дело 83–45976432, щатът срещу Аарон Стемплър. Предумишлено убийство. Мартин Вейл за защитата. Джейн Венъбъл за обвинението.“ Посочиха му къде да търси и му отне петнайсет минути, преди да намери картончето, на което с маркер бе написано „Стемплър, А. 83–45976432“. Отнесе кутията с документите до масичката в центъра на помещението и концентрира мислите си върху най-известното дело на Вейл.

Нещо бе провокирало феноменалната памет на Сен-Клер, но той все още не бе сигурен какво точно е то. Беше сигурен обаче, че ще намери отговора именно в тази кутия. Както беше сигурен, че това нещо можеше да няма никаква връзка с труповете от бунището.

Зачете се в първия том от преписката, но бързо осъзна, че се налага да категоризира материала по някакъв принцип. Прехвърли поглед по данните за селекцията на журито и подготовката на съда за делото и продължи напред, търсейки ключови думи и събирайки отделни парченца от свидетелските показания и разпитите. Използва копирния апарат в ъгъла на стаята безброй пъти. После се захвана със собствения си метод на анализ и свързване на фактите, като ги селектира по-скоро логически, отколкото хронологично.

Но Сен-Клер бе заинтригуван и от това как Вейл бе успял да спечели процес, за който почти всички мислеха, че предварително е загубил. Любопитен бе да прочете и разпита на Стенър, разследвал случая от страна на полицията. Фойерверките започваха още в първите минути на процеса.

„Съдия Шоут: Мистър Вейл, на обвинението в предумишлено убийство първоначално сте пледирали за невинност. Желаете ли сега да промените това?

Вейл: Да, сър.

Съдия Шоут: И какво ще пледира защитата?

Вейл: Виновен поради умопомрачение.

Съдия Шоут: Мистър Вейл, сигурен съм, че знаете, че трима професионални психиатри са стигнали до заключението, че клиентът ви е нормален.

Вейл: Сбъркали са.“

Така започваше това, което, както разбра Сен-Клер, щеше да се превърне в битка на титани. Венъбъл срещу Вейл — и двамата на върха, и двамата блестящи стратези и невероятни майстори на играта. Встъпителното обръщение на Венъбъл към съдебните заседатели беше кратко и самоуверено. Очевидно в този миг тя вече бе решила, че котката е в чувала.

„Венъбъл: Дами и господа съдебни заседатели, ще бъда съвсем кратка. В хода на този процес ще видите снимки, които ще ви шокират. Ще бъдете запознати с поразителни веществени доказателства и ще чуете експерти, които ще потвърдят, че обвиняемият Аарон Стемплър — и само Аарон Стемплър — би могъл да извърши това ужасно и брутално убийство на почтения наш съгражданин и общественик. Аарон Стемплър е виновен за хладнокръвното, предумишлено убийство на архиепископ Ричард Рашмън. Накрая, сигурна съм, ще се съгласите с нас, че всяка друга присъда, освен смъртната, би била обида за правосъдието.“

Вейл, в пълен контраст, излезе с обширна и очевидно неповлияна от чувства пледоария.

„Вейл: Дами и господа съдебни заседатели, казвам се Мартин Вейл. Назначен съм от съда да защитавам обвиняемия Аарон Стемплър. Тук сме, за да установим дали той е виновен за отвратителното убийство на един от най-уважаваните ни съграждани, архиепископ Ричард Рашмън. В криминалното право има два типа престъпление. Най-лошият е познат като malum in se, което ще рече «лошо поради самото естество на престъплението». Убийството, изнасилването, тежките телесни повреди, осакатяващите рани — тоест планираните, предумишлени престъпления срещу човешкото тяло. Тук става въпрос именно за такова. Ще видите снимки от сцената на престъплението, които ще ви шокират, и ще бъдете убеждавани, че това би могло да бъде извършено от нормален човек. Ще бъдете помолени да раздадете правосъдие за нещо, което е познато като mens rea, а това означава — имал ли е обвиняемият намерение да причини телесна повреда, или, казано другояче — възнамерявал ли е Аарон Стемплър да убие архиепископ Рашмън? Аарон Стемплър отрича, че е виновен за mens rea в този случай. Доказателствата ще бъдат от необичайно естество, защото са свързани с психическо разстройство. Така че по време на процеса ще бъдете запознати с огромно количество информация от психологичен характер. Единственото, за което ви молим, е да слушате внимателно, така че да можете да направите правилна преценка за mens rea и да отсъдите справедливо. Имал ли е Аарон Стемплър психологически срив? Действал ли е той под влияние на непреодолим импулс? Тези и много други въпроси ще намерят отговор при изучаването на състоянието, в което той е извършил убийството. И докато правите своята преценка, ще ви помоля да имате предвид още нещо: ако по време на престъплението Аарон Стемплър е бил в пълно душевно здраве, защо го е извършил? Каква е била мотивацията му за извършването на толкова отчаян и ужасяващ акт? И ако го е направил, бил ли е душевно здрав в същото време? В крайния анализ това може би ще бъде най-важният от всички въпроси. И така, дами и господа, вашата отговорност е да отсъдите достоверността на доказателствата, които прокурорът и аз ще ви предоставим. На кого ще повярвате? На какво ще повярвате? И най-важното от всичко, ще приемете ли уликата като неоспорима истина? В края, когато чуете всички доказателства по делото, искрено вярвам, че ще отсъдите в полза на моя клиент, Аарон Стемплър.“

Сен-Клер прекара часове в копирането на преписката и в подреждането й по своя собствена хронология. Методът му в крайна сметка щеше да го отведе до информацията, която търсеше. Проблясъци се появиха още при прочита на първия разпит, проведен от Вейл. Свидетел беше най-големият психиатричен експерт в щата, доктор Харкорт Д. Бескът.

„Вейл: Запознат ли сте с родния град на Аарон Стемплър — Криксайд, Кентъки?

Бескът: Описан ми е, сър.

Вейл: Но не сте били там?

Бескът: Не, не съм.

Вейл: От това, което ви е известно, докторе, възможно ли е факторите на околната среда в Криксайд да способстват за развитието на шизофрения?

Венъбъл: Възразявам, Ваша светлост. Това са само слухове. Защитата се отвлича от основната тема.

Вейл: Ваша светлост, имаме си работа с убийство, за което ние твърдим, че е резултат от специфично умствено разстройство. Просто търся някаква основа за по-нататъшно развитие.

Венъбъл: Курс по психиатрия ли ни очаква?

Вейл: Това възражение ли е?

Венъбъл: Ако нямате нищо против.

Съдия Шоут: Извинете, но вие двамата ще поискате ли почивка, за да продължите личния си разговор, или имате да кажете нещо на съда?“

И така, още от самото начало процесът се завъртя на бързи обороти. Както Сен-Клер научи от показанията на няколко свидетели, Стемплър беше физически малтретиран и религиозно неориентиран 20-годишен младеж от Апалачите, с много висок коефициент на интелигентност и неграмотни родители. Беше отраснал в Кентъки, в малко селище в планините, насилван отрано да работи във въглищните мини, където алтернативите били бавен край след замърсяване на белите дробове или бърза смърт — от отровните газове или експлозия. Това, от което най-много се страхувал, била Дупката — дълбока минна галерия, която, по неговите думи, „беше най-ужасният ми кошмар. Нямах представа, че една дупка може да бъде толкова дълбока. На дъното галерията беше висока само четири стъпки. Налагаше се да работим коленичили. Тъмнината поглъщаше светлините от фенерчетата ни.“

Насилен на деветия си рожден ден да започне работа в Дупката, на осемнайсет той най-сетне успял да избяга от Криксайд с помощта на мис Ребека, градската учителка, която задоволявала жаждата му за знания още от първия учебен ден. В Чикаго го спасил архиепископ Ричард Рашмън, основател на приют за избягали деца, наречен Дома на спасението. Тук Стемплър намерил своя нов дом, докато двамата с приятелката му не решили да избягат. Идеята не се оказала толкова добра. Момичето го напуснало и се върнало при домашните си в Охайо. Стемплър попаднал в мрачно свърталище на бездомни, което наричали Пещерите.

„Вейл: Аарон, обвинявал ли си епископ Рашмън за това, че ти се е наложило да живееш на толкова ужасно място?

Стемплър: Той никога не говореше за тези неща — за напускането ми, имам предвид. Изборът беше мой.

Вейл: Аарон, някога имал ли си сериозно спречкване с архиепископа?

Стемплър: Не, сър, никога не съм имал каквото и да е спречкване с него. Разговаряхме доста, главно за нещата, които бях прочел в книгите, за разни идеи и други подобни. Но винаги сме били приятели.

Вейл: Значи епископът не те е гонил от Дома на спасението и след като ти напусна, останахте приятели?

Стемплър: Да, сър.“

Сен-Клер прочете свидетелските показания, свързани със самото убийство. Имаше две версии за случилото се — тази на Аарон, в която липсваха подробности, и тази на медицинския следовател Уилям Даниелсън, която бе изпълнена с ужасяващи детайли.

„Вейл: Сега бих искал да поговорим за вечерта, когато бе убит архиепископ Рашмън. Имаше насрочена среща на момчетата от олтара, нали така?

Стемплър: Да, сър.

Вейл: Появи ли се някое от момчетата от олтара?

Стемплър: Не.

Вейл: А някой друг?

Стемплър: Не, сър.

Вейл: Епископът разстроен ли беше?

Стемплър: Не. Каза, че така или иначе бил изморен и че сме щели да се срещнем друг път.

Вейл: Какво направи ти, когато си тръгна?

Стемплър: Реших да отида до библиотеката на епископа и да си взема книга за четене. Когато попаднах там, чух някакъв шум откъм спалнята на епископа — сякаш някакви хора викаха. Затова се качих, за да разбера дали всичко е наред. Събух обувките си и ги сложих в джобовете на якето си. Не исках някой да си помисли, че се промъквам да подслушвам. Епископът беше в банята и тогава разбрах, че това, което съм чул, е неговото пеене. Тогава… тогава се почувствах така, сякаш там имаше някой друг… и после ми се губи време.

Вейл: Причерня ти?

Стемплър: Да, сър.

Вейл: Но всъщност не си видял никой друг?

Стемплър: Не, сър.

Вейл: А видя ли епископа?

Стемплър: Не, сър. Но го чувах. Той пееше в банята.

Вейл: Значи ти просто почувства, че има още някой в стаята?

Стемплър: Да, сър.

Вейл: После какво се случи?

Стемплър: Следващото, което си спомням, е, че бях навън, на долното стъпало на дървената стълба, която води към кухнята, видях полицейската кола и… наоколо блестяха светлини, после погледнах надолу… и, ъъ, навсякъде имаше кръв… по ръцете ми… и ножът… и после просто побягнах… не знам защо, просто побягнах към църквата и отпред се показа още една полицейска кола, и аз се сврях в изповедалнята.

Вейл: Причерня ли ти?

Стемплър: Да, сър.

Вейл: Аарон, имаше ли някаква причина да убиеш епископ Рашмън?

Стемплър: Не, сър.

Вейл: Планирал ли си неговото убийство?

Стемплър: Не, сър.

Вейл: Доколкото ти е известно, убил ли си епископ Рашмън?

Стемплър: Не, сър.“

Още от самото начало на процеса Вейл започна да представя доказателства, които имаха за цел да удостоверят, че по времето на престъплението Стемплър не е бил сам в стаята на архиепископа. Поддържаше тезата, че на неговия клиент му е причерняло и не е разбрал кой е загадъчният гост. Това беше трудно за доказване, но и не по-лесно за оборване. Уилям Даниелсън, медицинският следовател, разказа своя версия за убийството, насочван от въпросите на Венъбъл.

Венъбъл: Мистър Даниелсън, на базата на веществените доказателства, открити на местопрестъплението, как мислите, че е извършено убийството?

Даниелсън: Стемплър е влязъл през кухнята, събул е обувките си, измъкнал е един двайсетсантиметров нож от чекмеджето, като при това е оставил там власинки от ръкавиците си, минал е по коридора към спалнята и е нападнал епископа. Епископ Рашмън се е борил за живота си, както доказват раните по ръцете му. Бил е съсичан, рязан, пробождан и удрян с ножа общо седемдесет и седем пъти. След атаката в тялото му са останали по-малко от седемстотин грама кръв, което е една шеста от нормалното.

Първата голяма битка се разигра при опита на Вейл да изключи снимките от местопрестъплението от доказателствения материал, възразявайки срещу тяхното внушение. Възражението му не бе прието. За съжаление, тези снимки бяха изгубени преди години и копията им, прикачени с другите документи в края на преписката, бяха с толкова лошо качество, че не вършеха никаква работа на Сен-Клер. На свидетелската скамейка Даниелсън бе разказал с подробности всички отвратителни аспекти на деянието, използвайки комбинация от снимки, предмети, кръвни проби, отпечатъци, броя на порезните рани и тяхното разположение, разликата между пробождане и съсичане, и така нататък, и така нататък. Венъбъл обрисуваше картина, изпълнена с неподправен ужас.

„Венъбъл: И така, мистър Даниелсън, вие заключихте, че смъртта може да се дължи на няколко различни причини?

Даниелсън: Да. Телесна травма, аероемболизъм, спазми, някои от прободните рани, екссангвинация, тоест загуба на кръв. Всичко това би могло да предизвика смърт.

Венъбъл: Можете ли да определите първостепенната причина?

Даниелсън: Мисля, че е била раната в гърлото.

Венъбъл: Защо?

Даниелсън: Защото е причинила аероемболизъм, което е внезапен излаз на въздуха от белите дробове. Този тип рани винаги са фатални, всъщност смъртта най-често е мигновена. А тази рана беше дълбока. Изтичането на кръвта също беше фактор.

Венъбъл: Загубата на кръв?

Даниелсън: Да.“

Докато четеше описанието, Сен-Клер внезапно си спомни доклада на съдебния лекар за трупа на Линда Балфур: „… Жертвата е била пробождана, разсичана и удряна 56 пъти… Раната в гърлото й е причинила аероемболизъм… Раните са нанесени от човек, който е имал основни хирургически познания…“ Убеждението му се засили, когато прочете по-нататъшните показания на специалиста.

„Даниелсън: Ножът е влязъл тук, точно под дясното ухо и е преминал дотук, под лявото, като е разкъсал всички вени и артерии и е прекъснал гръбнака.“

После Вейл атакува твърдението на Даниелсън, че раната в гърлото е тази, която е предизвикала смъртта. И още веднъж напомни вероятността някой друг да е бил в стаята заедно със Стемплър.

„Вейл: И така, ако е възможно две от фаталните рани в гърдите да бъдат нанесени от един човек, а останалите — от друг, това не би ли означавало, че е възможно единият да е нанесъл смъртоносния удар, а другият да е пробождал и рязал трупа след смъртта?

Даниелсън: Предполагам… Да, така е.“

Сен-Клер често спираше по средата на четенето и си записваше основните моменти. Сега отбеляза: „Имало ли е друг човек в стаята? Да попитам Вейл? Стенър?“ И защо, щом Стемплър очевидно беше виновен, Вейл насочваше разпитите в тази посока?

„Вейл: Аарон, запознат ли си с термина пориомания или «състояние на пориомания»?

Стемплър: Да, сър.

Вейл: Какво означава това?

Стемплър: Да забравяш неща за известно време.

Вейл: Имаш ли собствен израз за това?

Стемплър: Да, сър. Наричам го «да ти се губи време».

Вейл: А някога губило ли ти се е време?

Стемплър: Да, сър.

Вейл: Често ли ти се случваше?

Стемплър: Да, сър.

Вейл: Кога?

Стемплър: Ами, не съм съвсем сигурен. Първо не разбираш, че се е случило. После разбираш, че ти се губи време.

Вейл: Как разбираш?

Стемплър: Ами, в един момент си седя тук, а в следващия — колкото да щракна с пръсти — вече съм там или се разхождам навън. Веднъж бях в киното с едно момиче и след миг вече ходехме на улицата. Не знам как е свършил филмът, просто бях навън.

Вейл: Разказа ли някому за това?

Стемплър: Не, сър.

Вейл: Защо?

Стемплър: Не мислех, че ще ми повярват. Реших, че ще ми се присмиват или дори ще почнат да ме отбягват.“

Именно въпросът за пориоманията на Стемплър беше вдъхновил най-интересния разпит на процеса. Вейл разпитваше Стенър, който по това време ръководеше разследването по случая от страна на градската полиция.

„Вейл: Запознат ли сте с медицинския термин «пориомания»?

Стенър: Да.

Вейл: Но в интерес на истината не вярвате на тази теория, нали, лейтенант Стенър?

Стенър: Нямам определено мнение.

Вейл: Това е научен факт, лейтенант.

Стенър: Вече казах — нямам определено мнение по въпроса.

Вейл: Вярвате ли, че две и две прави четири?

Стенър: Разбира се.

Вейл: Вярвате ли, че земята се върти около слънцето?

Стенър: Да.

Вейл: Християнин ли сте, лейтенант?

Стенър: Да.

Вейл: Вярвате ли във възкресението?

Стенър: Да.

Вейл: Възкресението факт ли е, или теория?

Венъбъл: Възразявам, Ваша светлост. Религиозните вярвания на лейтенант Стенър нямат нищо общо със случая.

Вейл: Точно обратното, Ваша светлост. Ако ме оставите да продължа, мисля, че ще покажа връзката.

Съдия Шоут: Отхвърля се. Прочетете ни последния въпрос, мис Бланчард.

Бланчард: «Възкресението факт ли е, или теория?»

Стенър: Въпрос на вяра, сър.

Вейл: Значи вярвате в научните факти и вярвате в религията, но поставяте под въпрос научния факт за психическо разстройство, с чието съществуване всички психолози са съгласни, и който е включен в ДСНЗ — стандартът, по който се класифицират психическите разстройства? Така ли е, сър?

Стенър: Това може да бъде фалшифицирано. Не можеш да фалшифицираш сбора от две и две, но можеш да имитираш пориомания.

Вейл: Разбирам. И колко хора, които със сигурност са имитирали пориомания, познавате?

Стенър: Нито един.

Вейл: Тогава колко хора, които са се опитвали да имитират състояние на пориомания, познавате?

Стенър: Нито един.

Вейл: Вероятно сте чели доста по въпроса за имитирането на пориомания?

Стенър: Не.

Вейл: В такъв случай просто гадаете, така ли е?

Стенър: Логично е. Ако има такова състояние, то със сигурност може да бъде имитирано.

Вейл: А питали ли сте психиатър дали това е възможно?

Стенър: Не.

Вейл: Следователно просто гадаете, лейтенант — да или не?

Стенър: Да.

Вейл: А, значи причината да се съмнявате в казаното от Аарон Стемплър е предположението ви, че той имитира или лъже, така ли?

Стенър: Точно така.

Вейл: Предположихте, че Аарон лъже и че той е убил епископ Рашмън?

Стенър: Беше доста логично предположение…

Вейл: Не подлагам на съмнение логиката на вашето предположение, а неговото съществуване. Вие предположихте, че Стемплър е виновен, нали?

Стенър: Да.

Вейл: На този етап, лейтенант, бяхте ли сигурен, че не е необходимо да преразгледате вероятността той да не е бил сам в стаята на епископа?“

„Ето отново — помисли си Сен-Клер. — За Бога, имало ли е още някой в онази стая?“

„Стенър: Бях убеден в това от самото начало.

Вейл: Аарон Стемплър ви казва, че му е причерняло, когато е влязъл в стаята на епископа, така ли е?

Стенър: Да.

Вейл: И какво направихте, за да опровергаете неговата версия? С други думи, сър, какво доказателство или свидетел намерихте, за да докажете убеждението си, че е бил и е действал сам?

Стенър: Съдебномедицински доказателства, веществени доказателства, простата логика…

Вейл: Има проблеми с някои от логическите заключения, направени по време на този процес. Разбирате ли защо?

Стенър: В повечето случаи…

Вейл: Лейтенант, тук става въпрос за живота на моя клиент. «В повечето случаи» не върши работа. И нека оставим настрана логиката и презумпциите. Доктор Даниелсън казва, че не може да бъде сигурен дали Аарон е бил сам в онази стая, не може да потвърди дали епископ Рашмън е бил съсечен само от един човек, и не може да докаже, че Аарон е влязъл през задната врата и е занесъл ножа до местопрестъплението. И въпреки това вие предполагате, че Аарон ви е излъгал, защото обратното не би било логично, така ли?

Никакъв отговор.

Вейл: Факт е, лейтенант, че вие искате да приемете на вяра, че Христос е бил разпънат и умрял, а после е възкръснал и се е възнесъл на небето. Но не искате да повярвате във факта, че един човек, под крайно напрежение или стрес, може да загуби реална представа за нещата и да изпадне в научно обяснено състояние, наречено пориомания. Тъй че всъщност въобще не сте се опитвали да докажете, че Аарон Стемплър не ви лъже, нали?

Стенър: Не е моя работа да доказвам, че обвиняемият е невинен, а ваша.

Вейл: Тъкмо обратното, лейтенант, ваша работа е да докажете, че е виновен.“

След това Сен-Клер се зачете в свидетелските показания, свързани със символите. Предчувствието му се оказа вярно.

„Вейл: Бих желал за момент да се върнем към символите. Докторе, ще обясните ли на съдебните заседатели възможно най-простичко значението на символите?

Бескът: Езикът на символите представлява употребата на рисунки, символи, ъъ, познати знаци за комуникация. Например кръстът е символ на християните, докато числото 666 е универсален символ за Дявола. Или, както е в наши дни, символът за нещо забранено е червен кръг с черта в средата. Той е познат както у нас, така и в Европа. Пътният знак «стоп» например.

Вейл: Може ли един символ да се предаде с думи? Като послание например?

Бескът: Да, възможно е.

Вейл: Следователно символите могат да приемат най-различни форми, не само рисунки и графики?

Бескът: Да, точно така.

Вейл: Докторе, вие потвърдихте, че сте разгледали снимките на жертвата, епископ Рашмън, нали така?

Бескът: Да.

Вейл: Внимателно ли ги разгледахте?

Бескът: Да.

Вейл: Открихте ли някакви символи по тялото?

Бескът: Ъъ…

Вейл: Ще бъда по-прецизен. Мислите ли, че убиецът е оставил някакво съобщение във вид на символ по трупа на жертвата?

Бескът: Не съм сигурен. Очевидно убиецът е загатвал нещо, но така и не разбрахме какво.

Вейл: Докторе, говорим за буквата и цифрите на тила на жертвата, нали?

Бескът: Предположих, че имате предвид именно това. Да.

Вейл: Спомняте ли си последователността им?

Бескът: Мисля, че беше «В32.146».

Вейл: Всъщност е «В32.156».

Бескът: Съжалявам. Правилно, 156.

Вейл: И мислите, че това е символ, оставен от убиеца?

Бескът: Ъъ, ами да, мисля, че всички стигнахме до това заключение.“

Да! — извика с пълен глас Сен-Клер. Това беше. Може би жителите на Гидеон не бяха чак толкова далеч от истината. Подобна комбинация беше изписана с кръв и на тила на Линда Балфур. Той нетърпеливо зачете нататък. Какво означаваше това? Дали въобще бяха разбрали смисъла на този символ?

„Вейл: И оставихте нещата така?

Бескът: Понякога може да минат години, докато се дешифрира нещо подобно…

Вейл: С други думи, наистина не сте имали време да изследвате всички аспекти на проблемите на мистър Стемплър, нали?

Венъбъл: Възразявам, Ваша светлост. Защитата се опитва да избяга от основната тема. Докторът вече заяви, че дешифрирането на такъв символ, както го нарича адвокатът, може да отнеме години. Тук сме, за да решим това дело с помощта на най-добрите налични доказателства. Подобни въпроси не са уместни. Цифрите могат да означават много неща — дори телефонен номер.

Вейл: Нека докторът го потвърди.

Съдия Шоут: Задайте въпроса си по друг начин, адвокате.

Вейл: Докторе, мислите ли, че този символ е от значение?

Бескът: Всичко е възможно.“

Сен-Клер обаче откри отговора на своя въпрос в друг пасаж от разпита на Стенър.

„Вейл: Имам само още един въпрос, лейтенант Стенър. Преди няколко минути казахте, че убийството е било предумишлено. Казахте го без никакво съмнение. Това още едно от вашите логични заключения ли е, сър?

Стенър: Не, сър, не е.

Вейл: Е, тогава бихте ли казали на съда на какво се дължи тази ваша увереност?

Стенър: На няколко фактора.

Вейл: Например?

Стенър: Символите върху тила на епископа.

Вейл: А по-точно?

Стенър: Те се отнасят към цитат от една книга от библиотеката на епископа. Пасажът е маркиран в книгата. Намерихме подобни отметки в друга книга, открита в убежището на Стемплър в Пещерите. Използван е същият флумастер, а почеркът и в двете книги е на Стемплър.

Вейл: Лейтенант, защо мислите, че маркировката върху тила на жертвата доказва предумишленост?

Стенър: Защото го е планирал. Написал е с кръв върху главата на мъртвия епископ «В 32.156». Под номер В 32 споменатата книга е вписана в каталога на библиотеката на епископа. 156-а страница е отбелязания цитат.

Вейл: И какво означава това?

Стенър: Става дума за цитат от романа «Аления знак» на Натаниел Хоторн. «Никой човек не може за дълго да пази едно лице за себе си и да показва друго пред тълпата, без накрая да се озадачи кое от двете е истинското.»

Вейл: Какво е значението на този цитат?

Стенър: Ние вярваме, че Стемплър се е почувствал предаден от епископ Рашмън, който го е накарал да напусне Дома на спасението. Приятелката му го изоставила, за свой дом имал една отвратителна дупка. Почувствал двуличността на епископа. Така че написал с кръв този символ върху главата му и прибавил още едно оскърбление към възмездието.

Вейл: Струва ми се, че гадаете, лейтенант.

Стенър: Доказахме го за собствено удовлетворение.

Вейл: Е, предполагам, трябва да благодарим на късмета си, че не сте сред съдебните заседатели, сър.

Венъбъл: Възразявам!

Вейл: Оттеглям думите си.“

Пулсът на Сен-Клер се бе ускорил почти двойно. Записа в бележничето си „Какво е станало с книгите на епископа?“, но продължи да чете, докато делото не достигна до решителната си част.

„Венъбъл: Помпите цитатите и поговорките, които ви харесват, нали, мистър Стемплър?

Стемплър: Да, мадам, имам добра памет.

Венъбъл: Запознат ли сте с книгата на Натаниел Хоторн «Аления знак»?

Стемплър: Да, мадам, знам я.

Венъбъл: А фразата «В32.156» значи ли нещо за вас?

Без отговор.

Венъбъл: Мистър Стемплър, разбрахте ли въпроса?

Стемплър: Ъъ, мисля, че това са цифрите, които бяха на тила на епископа, на снимките…

Венъбъл: На снимките ли ги видяхте за пръв път?

Стемплър: Предполагам…

Венъбъл: И не знаете какво означават?

Стемплър: Не съм съвсем сигурен…

Венъбъл: Правите си бележки в книги, които са ви харесали, нали?

Стемплър: Понякога…

Венъбъл: Маркирали сте пасажи в книгите на епископа, нали?

Стемплър: Понякога.

Венъбъл: Ваша светлост, бих искала това да бъде записано като веществено доказателство номер трийсет и две, моля.“

Под номер трийсет и две в списъка бе отбелязан екземпляр от „Аления знак“ на Натаниел Хоторн.

„Вейл: Нямам възражения.

Венъбъл: Познавате ли тази книга, мистър Стемплър?

Стемплър: Предполагам, че е от библиотеката на епископа.

Венъбъл: Мистър Стемплър, подчертали ли сте, или не един пасаж на страница 156 на този екземпляр от «Аления знак» — отбелязан в каталога на библиотеката под номер В32?

Стемплър: Ъъ…

Венъбъл: Ще бъда по-точна, мистър Стемплър. Запознат ли сте със следния цитат от романа на Натаниел Хоторн «Аления знак»: «Никой човек не може за дълго да пази едно лице за себе си и да показва друго пред тълпата, без накрая да се озадачи кое от двете е истинското.» Познато ли ви е това, мистър Стемплър?

Стемплър: Ъъ…

Венъбъл: Познато ли ви е? В32.156… Не звънва ли някаква камбанка в главата ви?

Стемплър: Не знам…

Венъбъл: Мистър Стемплър, запомнихте този цитат и го написахте върху тила на епископ Рашмън, след като го убихте, така ли е?

Вейл: Възразявам.“

Внезапно обвиняемият Стемплър бе скочил с вик и се бе хвърлил към Венъбъл.

„Стемплър: Ти, лъжлива кучко! Опитваш се да ме убиеш!…“

В залата бе настъпило пълно объркване. Пазачите бяха успели да задържат и умирят Стемплър.

Съдия Шоут: „Ред! Искам ред в тази зала. Съдът се оттегля. Искам да видя представителите на двете страни в кабинета си. Веднага!“

Значи именно символът на тила на епископ Рашмън беше предизвикал последвалите събития. Делото очевидно бе решено в кабинета на съдията Шоут. При завръщането си в залата той бе обявил договореността между прокуратурата и Вейл. Аарон Стемплър бе пратен в Щатската психиатрична болница в Дейзиленд, „докато квалифицираните експерти решат, че е достатъчно здрав, за да се върне в обществото“.

Какво споразумение бе постигнато в онзи кабинет и защо? Тази мисъл не оставяше Сен-Клер, докато отново преглеждаше бележките си. Подреди ги старателно и внимателно огледа всяка от тях, преди да ги постави в папката, която носеше. Внезапно спря, втренчен в един пасаж. Гърлото му пресъхна.

„Боже мой — помисли си той, — как съм могъл да пропусна това!

И къде, по дяволите, е Аарон Стемплър сега?“