Уилям Дийл
Спектакълът на злото (7)

6.

Тристате най-влиятелни градски първенци се надуваха като пуяци във фоайето на хотел „Риц“. Огромните врати на салона се отвориха и помпозно облечените мъже, стрелкащи наляво и надясно преценяващите си студени погледи, влязоха вътре. Гала обядът на Борда на директорите на Щатската адвокатска асоциация беше най-престижното събитие за града през годината. Беше също така и състезание за авторитет и власт. Ежегодно се разпращаха триста покани, много по-ценни от поканите за футболния финал, защото не можеха да се препродават, купуват или използват от някого другиго. Най-снобският клуб в града оказваше сериозно влияние върху общественото мнение. Да присъстваш на това събитие означаваше, че си сред най-богатите и силни хора тук. Да попаднеш в списъка на поканените означаваше, че си приет сред най-могъщите. Непоканените биваха отритвани от елита.

Поканата за Янси да прочете слово означаваше, че усилията му да избира само най-правилните и гъвкави ходове през последните години са забелязани. Той дълго и тайничко се бе надявал да го приемат в това общество и сега искрено се наслаждаваше на вниманието, с което го удостояваха.

Докато окръжният прокурор щастливо се ръкуваше с познати и непознати по пътя към първата маса, Вейл го следваше по петите. Това беше денят на Янси и Вейл, макар че ненавиждаше цялата тази суета, се радваше за своя началник.

Мястото му беше точно срещу трибуната с микрофона, на маса с трима от членовете на щатския Върховен съд и четирима от най-могъщите съдии в окръга — досадни старци, които предпочитаха да се отдадат на храната и напитките, вместо да губят времето си в празни брътвежи.

Когато представиха Янси, се чуха силни ръкопляскания. И защо не? Той беше доста добър в речите и успяваше да ги изпъстри с уместни забележки и приятни шеги, които винаги се харесваха на слушателите. Докато ставаше, за да заеме мястото си зад трибуната, Янси усети леко бодване в тила, но не му обърна внимание. Но когато се изправи зад микрофона; основата на главата му пламна в нетърпима болка, сякаш някой забиваше там нажежена игла. Погледът му се премрежи, ръкоплясканията идваха някъде отдалеч. Той се хвана за трибуната, за да запази равновесие.

Вейл видя как Янси трепери и с едната ръка разтрива тила си. Как тръсна глава, сякаш го е нападнала оса.

Окръжният прокурор изчака ръкоплясканията да стихнат и дълбоко пое дъх.

— Преди да започна, бих искал да използвам възможността да ви представя… ъъ, м-м-моята дясна и… лява, ъъ, Лява…

Вейл се наведе напред. По дяволите, какво ставаше с Янси?

— … Един от тези… тези, ъъ, к-к-които… в т-тази страна… и… ъъ…

Той спря, огледа се безпомощно и подбели очи. Вейл скочи и се втурна към него, но Янси успя само да изпъшка и падна назад.

 

 

Вейл се качи в линейката, която откара окръжния прокурор. Беше успял да се обади на Сен-Клер и да му предаде да звънне на жената на Янси, Берил. Лицето на шефа му беше сиво. Дишаше едва-едва. Лекарите се суетяха над него и се надвикваха, докато шофьорът се обаждаше в болницата, за да предупреди дежурния екип. Най-сетне пристигнаха. Янси бе откаран в операционната, а Вейл остана да чака отвън.

След около час от операционната излезе личният лекар на Янси — доктор Гари Зиглър. Беше висок, слаб мъж с набраздено лице и тъжни очи. Винаги изглеждаше разтревожен и не вдъхваше особена надежда на тези, които чакаха добри новини за близките си. Нервно побутна очилата си, свали хирургическата маска, разтри очи и въздъхна.

— Толкова ли е зле, Гари? — попита Вейл.

Зиглър го погледна и кимна.

— Надявам се, че ще имаш достатъчно сили, Мартин.

— Какво означава това, по дяволите?

— Означава, че ще ти се струпа доста работа. Ще мине доста време, докато Джак се върне в прокуратурата — ако въобще се върне.

— Как е сърцето му?

— Масивна церебрална тромбоза.

— Какво по-точно означава това?

— Главната артерия е блокирана по пътя си към мозъка от тромб — кървав съсирек. За да бъда по-прецизен, това означава, че достъпът на кръв и кислород към малкия мозък е прекъснат.

— С други думи — удар.

— С други думи — масивен удар. Той страда от хемофлегия, това вече го знаем със сигурност, а подозирам, че има и афазия, макар да не съм сигурен в какъв точно стадий.

— Преведи ми го на нормален език, ако обичаш — каза Вейл.

Зиглър пристъпи от крак на крак и разтри слепоочията си.

— Вследствие на поражения в дясното мозъчно полукълбо лявата част на тялото му е парализирана. Поражение в лявото полукълбо е довело до частична загуба на говора. Това може да е в резултат на мозъчен тумор, атеросклероза, свръхнапрежение или нещо друго, не съм сигурен. Успяхме да го стабилизираме, но състоянието му не е добро и той е в безсъзнание.

— Господи!

— Фактът, че успя да преживее първите два часа, е окуражаващ — каза Зиглър. — Ако изкара още седмица или десет дни, ситуацията ще е доста по-обнадеждаваща. Но в този момент не мога да направя никаква прогноза.

— Доколкото те разбирам, има вероятност Джак да прекара остатъка от живота си вегетирайки.

— Доста прибързано заключение — отбеляза Зиглър леко раздразнен.

— Опровергай ме.

— Е, за такъв удар не може да се каже нищо добро, но преди да сме направили всички тестове и изследвания, няма как да бъда по-прецизен.

— Мога ли да го видя?

— Трябва да свърша още малко работа вътре — каза Зиглър и посочи интензивното отделение. — Ако междувременно се появи Берил, поговори с нея, моля те. Няма да се бавя.

Вейл погледна през стъклото на интензивното. Янси лежеше напълно неподвижен. По ръцете и краката му бяха прикачени различни системи, лицето му бе покрито от кислородна маска, а зад леглото му бипкаше медицинската апаратура.

„Каква ирония — помисли си Вейл. — Мозъкът да му изневери точно в един от най-важните дни на живота му.“

След няколко минути вратите на асансьора се отвориха и се появиха Берил Янси и тридесетгодишната й дъщеря Джоана, придружавани от цивилен полицай. По лицата на двете жени се четеше объркване и уплаха; държаха се за ръце. Спряха и се озърнаха. Щом видя Вейл, Берил се втурна към него и го прегърна отчаяно. Знаеше, че Вейл и съпругът й не са първи приятели, но двамата с Джак го харесваха и ясно съзнаваха, че именно отличната му работа бе запазила неговия шеф на поста му през последните десет години.

— Бях във фризьорския салон — забързано заговори тя. — Представяш ли си? Във фризьорския салон! Жив ли е той, Мартин? О, за Бога, не ми казвай, че си е отишъл. Няма да мога да…

— Все още се държи, Берил.

— Благодаря Ти, Господи, благодаря Ти! Благодаря ти, Марти!

— Аз не…

— В съзнание ли е? Можем ли да го видим? О, за бога, косата ми сигурно е страхотно разчорлена. Точно бях по средата на…

— Гари Зиглър е в интензивното. Всеки момент ще излезе и ще ти каже подробностите.

— Дойдоха и ме взеха с полицейска кола. Целият фризьорски салон изпадна в истерия, когато този мил мъж… Кой е този мил мъж, Мартин?

— Харви. Харви Сен-Клер.

— Каза, че ще те изчака в колата.

— Добре.

— Няма да ни оставиш, нали? Никой не ми каза нищо, знаеш ли? Мистър Сен-Клер не ми каза нищо и аз си помислих… о, Господи, какво ли не си помислих!

— Той не знае нищо, Берил. Харви не знае повече от теб.

— Много ли ми е зле прическата?

— Прическата ти е съвсем наред, мамо — каза дъщеря й и постави ръка на рамото й.

— Знаеш, че ако имаш нужда от нещо, каквото и да е, просто трябва да ми звъннеш — в офиса или у дома.

— Знам, Мартин. Но Джак ще се оправи. Сигурна съм, че ще се оправи. Той никога не се разболява. Знаеш ли, че никога не хваща дори грип?

След една-две минути се появи Зиглър и двете жени се втурнаха към него. Вейл се качи на асансьора и слезе на първия етаж, но когато отвори вратата, видя шест-седем репортери и телевизионен екип. Скочи обратно в асансьора и слезе до мазето. Извади преносимия си телефон и набра номера в колата. След първото иззвъняване Сен-Клер вдигна.

— Къде си? — попита той.

— В мазето. Отпред е пълно с журналисти.

— Знам. Виждам ги.

— Не съм готов за тях.

— Излез отзад. Ще те чакам там.

— Добре — отвърна Вейл и тръгна по дългия тъмен тунел. След няколко минути се озова точно пред колата, в която го чакаше Сен-Клер.

— Какво, инфаркт ли? — попита той, когато Вейл се качи.

— Удар. Не може да се движи и да говори, мозъкът му е блокиран. В безсъзнание е. Когато предположих, че оттук нататък ще е като жив труп, Зиглър пощуря.

— Диагнозата не е кой знае колко професионална — отбеляза Сен-Клер и се изплю през прозореца.

— Не съм лекар.

— Вярно — цъкна с език Сен-Клер. — Ти просто си новият окръжен прокурор.

— Нямам време да бъда окръжен прокурор — остро отвърна Вейл. — Може да ти прозвучи странно, но откакто се случи това, си мисля за деня, в който убиха Кенеди, и за кадрите от самолета, когато Джонсън се опитваше да вземе нещата в свои ръце.

— Смяна на кабинета, Марти.

— Нищо не разбирам нито от любезни усмивки, нито от ръкостискания. Старият кабинет си ми харесва.

— Да, но ще имаш нов, това поне е сигурно.

 

 

Шерифът Хиръм Йънг седна зад сивото си метално бюро и потропа с пръсти по него, вторачен в бележката пред себе си. Секретарката му Роуз обичаше да записва телефонните разговори, особено тези от щатските полицейски управления, сякаш винаги ставаше дума за поредната национална катастрофа. Беше сестра на кмета и с нея не можеше да се спори. Нещо повече, винаги подчертаваше думите, които й се струваха особено важни.

„Обадиха се от офиса на окръжния прокурор в Чикаго в 13:30. Опитах се да се свържа с теб на няколко места. Трябва да звъннеш на някой си Бен Майер веднага, щом се появиш. Отивам да заведа Шарлот на зъболекар. Ще се върна в три.“

Телефонният номер беше написан с огромни цифри в долния край на листа.

Той набра номера и поиска да го свържат с мистър Майер.

— Бен Майер слуша — каза плътен глас от другата страна.

— Обажда се шериф Хиръм Йънг.

— Отлично! — ентусиазирано отвърна Майер. — Благодаря, че ми се обадихте.

— Удоволствието е мое — каза Йънг. Затисна слушалката с рамо и се пресегна към дневната поща.

— Не исках да ви безпокоя — каза Майер, — но работим върху един случай, в който можете да ни бъдете доста полезен.

— Ще се радвам да ви помогна — отвърна Йънг, докато разпечатваше плика с телефонната сметка.

— Има връзка с убийството на Балфур.

Последва дълга пауза. Наистина дълга пауза.

— Да? — чу се най-сетне.

— Мислим, че може да е свързано със случая, който разследваме тук.

— Така ли?

— Да. Дали бихме могли да получим някои подробности от вашето управление, шерифе? Рапортът е при нас, но информацията в него е доста оскъдна.

— С това разполагаме.

— Не научихте ли нещо ново?

— Нищичко.

— Доколкото разбрах, вие подозирате сатанистите…

— Беше най-близко до ума.

— Разбирам. Имаше ли нещо по-конкретно?

— Разгледахте ли снимките, които пратихме по системата?

— Да.

— Е, те обясняват доста неща, нали?

— Значи характерът на престъплението ви насочи към подобни изводи, така ли?

— Казах, че изглеждаше най-близко до ума. Хора от града решиха, че най-вероятно е точно така.

— Но вие не сте съвсем съгласен, така ли?

— Не съм казвал такова нещо. Какъв е случаят, който разследвате?

— Става въпрос за неидентифицирани трупове. Получиха се интересни съвпадения. Мисис Балфур имаше ли някакви врагове? Някои…

— Нищо подобно. Познавах Линда, откакто се ожениха с Джордж и дойдоха тук. Отпреди пет-шест години. Приятна госпожа. Никакви проблеми.

— Знаехте ли нещо повече за нея? Имам предвид, от времето, преди да дойде във вашия град?

— Не смятах за нужно да си навирам носа в нейните работи. Както казах, тя беше приятна госпожа. Не създаваше никакви проблеми.

Майер се опитваше да изкопчи каквато и да е информация.

— Няма ли никакви заподозрени?

— Само някакъв техник се е навъртал сутринта около къщата, но не успяхме да го намерим.

— Техник? От коя компания?

— Съседката го е видяла, но истината е, че така и не разбрахме към коя фирма би могъл да работи.

— И това е единственият ви заподозрян?

— Казах ви, мистър Майер, тя нямаше никакви врагове. Нищо не беше откраднато. Най-вероятно я е очистил някой ненормалник, минавал през града. Работихме върху случая почти месец.

— Отпечатъци?

— Само тези на семейството.

— Интересуваме се от състоянието на тялото, шерифе. Можете ли да…

— Не съм сигурен, че имам правото да ви дам такава информация. Можете да се обадите на доктор Фийлдс, ако поиска да разговаря с вас. Той е съдебният лекар тук.

— Благодаря, шерифе. Имате ли телефона му?

Йънг го продиктува и затвори. Няколко секунди гледа телефона, после започна да набира номера на Фийлдс, но промени решението си. Фийлдс беше разумен мъж. Щеше да каже на Майер каквото трябва. Шерифът насочи вниманието си към дневната поща.

Доктор Фийлдс внимателно разгледа възпаленото гърло. Остави лъжичката настрана и навъсено се вторачи в шестгодишното момче.

— Пак ли си пушил, Моус? — попита той.

Очите на момчето се разшириха. Майка му хлъцна. Фийлдс се разсмя.

— Само се шегувам, приятел. Гърлото ти наистина е доста зачервено. Баптист си, нали? Нали, Бет?

Майката кимна.

— Тези сливици трябва да се извадят колкото се може по-скоро.

Очите на момчето се насълзиха, устните му потрепериха.

— О, не се притеснявай, синко. Ще ядеш сладолед на корем. Какво ще кажеш?

Представата за планините от сладолед очевидно превъзмогна страховете на момчето.

— Проверете при Сали кое ще е най-удобното време и за тримата — каза Фийлдс. Но преди жената и момчето да станат, на вратата се появи секретарката.

— Междуградски разговор, докторе — каза тя. — От Чикаго.

— Така ли? — учуди се Фийлдс. — Сигурно от университета. Пак искат да ги консултирам.

Той вдигна слушалката.

— Доктор Бърт Фийлдс. С какво мога да ви помогна?

— Докторе, казвам се Бен Майер. Обаждам се от канцеларията на окръжния прокурор. Наистина можете да ми помогнете.

— Да не сте болен? — саркастично попита Фийлдс.

— О, не! — засмя се Майер. — Разследваме случай, който вероятно има връзка с едно убийство във вашия град.

— Убийството на Балфур?

— Как се сетихте?

— То е единственото през последните години. А и най-ужасяващото, откакто съм тук — тоест, от шейсет и първа.

— Доколкото разбрах, вие сте съдебният лекар в града.

— Да, а също интернист, хирург, акушер — всичко, за което се сетите.

— Извършихте ли аутопсия?

— Разбира се.

— Спомняте ли си подробностите?

— Вижте, спомням си всеки сантиметър от тялото на тази нещастна жена. Как бих могъл да го забравя!

— Дали ще е възможно да получа екземпляр от заключението ви?

Фийлдс се поколеба.

— Можете да сте сигурен, че ще е само за вътрешно ползване — подчерта Майер. — Натъкнахме се на подобен случай. Ако става въпрос за сериен убиец, вашето заключение доста ще ни помогне. Бихме искали да го спрем, преди да е избрал поредната си жертва… Имате ли факс?

Фийлдс се изсмя.

— Миналата година ме снабдиха с телефонен секретар. Не се сещам за сериозна причина да притежавам факс.

Новината сякаш разстрои Майер.

— Точно в този момент щеше да помогне много.

— Защо просто да не извадя файла и да ви го прочета? Не е толкова дълъг — предложи докторът.

— Би било чудесно! — въодушеви се Майер и се пресегна към прикрепения за телефона апарат. — Нямате нищо против, ако го запиша, нали?

— Просто така?

— Да, просто така. Тук си имаме всички удобства.

И двамата се засмяха.

Фийлдс за момент остави слушалката.

— Ето какво съм записал, мистър Майер. Гогов ли сте?

— Да.

„Жертвата, Линда Балфур, е бяла жена на 26 години. Висока 152 см, тежи 62 кг. Сини очи, светлокестенява коса. При пристигането ми в дома й на Поплър Стрийт беше мъртва. Жертвата е била пробождана, разсичана и удряна с остър предмет 56 пъти. Раната в гърлото й, която почти я е обезглавила, е причинила аероемболизъм, което обикновено води до сигурна смърт. Раните по ръцете и раменете й показват, че се е борила, преди да бъде убита. Зърната на гърдите и клиторът й са изрязани и напъхани в устата й. Очевидно раните са нанесени от човек, който е имал основни познания по хирургия. На тила на жертвата, на 4.6 сантиметра от основата на черепа, със собствената й кръв е написано «С13.489». Оръжието на престъплението е обикновен кухненски нож с двайсетсантиметрово острие, принадлежал на жертвата и открит близо до трупа. Аутопсията не откри следи от алкохол, отрови или наркотик в кръвта на жертвата. При аутопсията бе установено още, че е бременна в девета седмица. Подпис: Едуард Фийлдс, доктор по медицина, 10 юни 1993 г.“.

— Това ще ви помогне ли? — попита Фийлдс, след като свърши с четенето.

— Да, докторе — отвърна Майер. Пулсът му се бе ускорил. — Бихте ли повторили надписа на тила на жертвата?

— С13.489. Имате ли представа какво би могло да означава?

— Ни най-малка — каза Майер. — Но ако разберем нещо, ще ви уведомим.

— Надявам се, че все съм ви помогнал с нещо, мистър Майер.

— Благодаря ви, докторе. Много ви благодаря. Ако случайно наминете насам, обадете ми се. Ще ви заведа на обяд.

— Ето такива хора обичам.

Майер затвори телефона и се втренчи в листа пред себе си.

— С 13.489. Какво, по дяволите, можеше да означава това?

Сигурно Сен-Клер щеше да намери отговора.