Уилям Дийл
Спектакълът на злото (6)

5.

Харви Сен-Клер беше напипал нещо.

Вейл разбра това веднага щом с Шана излязоха от асансьора. Пълничкият мъж, седнал на ръба на стола зад големия компютър, се бе навел напред, а левият му крак нервно потропваше.

До Сен-Клер седеше високият и слаб Бен Майер. Върху продълговатото му лице падаше сянката на черния му перчем. Бе облечен традиционно — раиран костюм, бяла риза и черна вратовръзка. За разлика от него, Сен-Клер бе навлякъл пуловер в синьо и жълто, изтъркани джинси, ботуши и спортно яке.

Майер беше на 32 и се славеше като доста добър компютърен специалист. Именно той бе проектирал тукашната офисна система и я бе включил в СПРУ — Системата за проследяване и разследване на убийства, която свързваше всички полицейски управления в страната. Петдесет и две годишният Сен-Клер пък бе успял по време на дълголетната си кариера в юридическите среди да проследи десетки наркотрафиканти, нелегални превозвачи на оръжие, незаконни емигранти, крадци и убийци от единия край на Америка до другия.

Майер бе специалист по измамите. Именно той пръв бе разкрил несъответствията, които в крайна сметка бяха накарали двама от членовете на градската управа да подадат оставки заради незаконно облагодетелстване от общинските фондове. Впоследствие дори бе спечелил делото срещу тях, патетично защитавайки обикновения данъкоплатец.

От своя страна Сен-Клер беше невероятен анализатор и успяваше да съчетае два на пръв поглед несвързани факта, за да стигне до правилно заключение. И докато другите специалисти от същата област анализираха фактите и обстоятелствата посредством обикновен бял лист или мощен компютър, той затваряше очи и всички графики, връзки и заключения се оформяха в главата му. Освен това имаше феноменална памет и помнеше всичко, което си заслужаваше да запомни. Когато чуеше, прочетеше или видеше нещо, свързано с престъпление, го запомняше завинаги.

Когато Майер и Сен-Клер се съберяха заедно, това можеше да означава само неприятности. Вейл загърби Наоми, която се опитваше да му каже нещо, и застана зад двамата.

— Ето какво имам предвид — говореше Сен-Клер. — Искам да съпоставя изчезналите хора и неразрешените убийства и да видя дали няма някаква закономерност в датите. Можем ли да го направим?

— На щатско ниво ли?

— Да, за начало е добре.

— Нямаш проблем. — Пръстите на Майер пробягаха по клавиатурата.

— Какво, по дяволите, ви е събрало тук? — намеси се Вейл.

— Някои подозрения — отвърна Харви, все още вперил поглед в монитора. Сините му очи блестяха зад очилата с тънки рамки, които все се плъзгаха надолу по носа му.

— Всички си имаме подозрения. Трябваше да изслушам тези на Абъл по време на закуска. Какви пък са вашите?

— Става въпрос за това новото нещо — отвърна Сен-Клер.

— Кое новото нещо?

Сен-Клер облиза долната си устна, без да откъсва поглед от екрана. После съсредоточено плю в тенекиената паничка, която винаги носеше със себе си именно с тази цел.

— Труповете в бунището — каза той. — Опитваме се да се хванем за нещо.

— Е, Еклинг има цяла седмица, преди да се намесим официално.

— Дотогава няма да е останало нищо.

— Нека изчакаме заключенията на Окимото — предложи Вейл.

— Може да минат няколко дни — каза Сен-Клер. — Просто искам да проверя някои предположения. Нищо особено.

— Пък и кой казва, че те са били убити? — допълни Майер.

— По дяволите — ухили се Сен-Клер, като за пореден път се изплю в паничката. — Твърде добре изглежда, за да не е убийство.

— Върху колко дела работиш, Бен? — попита Вейл.

— Четири.

— И сега си губиш времето с всичко това?

— Не мога да се оправям сам с тази електронна играчка — запротестира Сен-Клер.

— Давам ти детето чудо до обяд — заяви Вейл. — После се захващаш с текущите дела.

— Три часа няма да ми стигнат за нищо — проплака Сен-Клер.

— Значи трябва да се концентрираш максимално.

Наоми в крайна сметка успя да се добере до Вейл и го хвана за ръката. Сетне посочи към офиса на Янси.

— Обади се преди десет минути. Казах му…

— Не. Не! — отряза я Вейл, влизайки в собствения си кабинет. После спря. На закачалката висяха тъмносиният му костюм и смокингът.

— Какво е това, за Бога?!

— Аз ти ги приготвих. Предположих, че няма да имаш време да си отидеш до вкъщи и да се преоблечеш.

— Да се преоблека?

— Трябва да придружиш Янси на гала обяда на Щатската адвокатска асоциация. Той ще държи реч. По-късно следобеда…

— Мама му стара!

— … А вечерта ще има коктейл. В шест.

— По дяволите! Защо не ми каза по-рано?!

— Продължавам с лошите новини. Янси иска да те види веднага. Настояваше да те извикам отдолу.

— Да прекъснеш разпита?

— Е, опитах се да му го обясня за пореден път…

— Кажи му, че главата ми пуши и съм зает до обяд.

— Не мисля, че ще му хареса. При него е Реймънд Файърстоун. Появи се неочаквано.

Вейл я погледна жално.

— Запази най-лошото за края, така ли? Стоиш срещу мен, гледаш ме и се радваш как страдам.

— Не, не, в този случай нямам никаква вина. Ти сам се съгласи за гала обяда и коктейла още миналото лято.

— И ме подсещаш чак сега?

— Какво искаш да направя, Марти — да ти го припомням всеки ден ли? Три дни до гала обяда, два дни, осемнайсет часа… Може би трябваше да те събудя през нощта и да ти кажа: хайде, Марти, остават само девет часа до събитието!

— Да ме събудиш?! За Бога, та аз въобще не съм спал!

— Не аз те откарах до сметището. Нито аз уредих разпита на Дарби. А и нямам нищо общо с посещението на съветника Файърстоун.

Вейл гневно насочи поглед към затворената врата на офиса на окръжния прокурор Джак Янси. Знаеше какво го очаква вътре. Реймънд Файърстоун бе пристигнал в града преди двайсет години с парцалив куфар и осемдесет долара в джоба. Бе започнал с предлагането на застрахователни полици от врата на врата и постепенно бе положил основите на империя, която сега държеше монопола над целия щат. Простоват наглед, той беше успял по време на седемгодишния си мандат като градски съветник да превърне вероломството в изкуство. Както бе отбелязал веднъж Абъл Стенър: „Файърстоун е безскрупулен поне за двама“.

Открито подкрепян от Еклинг и полицейския синдикат, Файърстоун още в началото ясно бе заявил, че има намерение да „постави Вейл на мястото му“. Заплахата не беше нищо особено, но намеренията не се променяха.

Сега градският съветник бе седнал срещу Янси, с гръб към вратата. Когато Вейл влезе, той го погледна през рамо.

— Здрасти, Реймънд — каза Вейл и седна в едно кресло на няколко крачки от бюрото. Файърстоун леко кимна.

Янси седеше зад бюрото си с неизменната лека усмивка. След като бе спечелил поста окръжен прокурор преди доста време, той бе успял да лавира и намира средни решения във всеки случай и се бе обградил с добри млади юристи да вършат черната работа. Куражът му не стигаше сам да влезе в съдебната зала.

— Очевидно имаме малък проблем — започна той. — Но не виждам причина да не го разрешим приятелски.

Вейл мълчеше. Подобно на предшественичката си Джейн Венъбъл, той не уважаваше Джак Янси кой знае колко, но това не му пречеше донякъде да го харесва. Изоставен преди десет години от Венъбъл, Янси с удоволствие бе приел най-големия си опонент Вейл като свой първи заместник. Сделката им беше проста и ясна. Янси се занимаваше с политиката, а Вейл с работата.

— Става въпрос за отношенията между теб и полицейския началник Еклинг — продължи Янси.

Вейл го погледна развеселено. Отношенията между него и Еклинг бяха на същото ниво доста преди той да стане прокурор.

— Време е да заровите тая шибана томахавка — намеси се Файърстоун.

— В чий двор? — поинтересува се Вейл.

Файърстоун погледна Янси, който въздъхна, усмихна се, сключи пръсти и впери поглед в тавана.

— Искаме да ви предпазим от излишна конфронтация, Мартин — каза след миг той.

— Аха.

— Това, което предлагаме, е да отстъпиш мъничко — каза Файърстоун.

— Нещо като компромис, така ли?

— Мисля, че вече сме говорили, че офисът на окръжния прокурор трябва да остави шефа на полицията да върши необезпокояван работата си първата седмица след разкриването на престъплението. Така сме се споразумели. Той получава една седмица. Прав ли съм? Споразумяхме ли се за това? — Докато го казваше, Файърстоун гледаше Янси.

— Аха — повтори Вейл.

Файърстоун се обърна към него.

— Тогава защо не го правиш, по дяволите?

— Правим го — спокойно отвърна Вейл.

— Глупости! Ти и твоите хора сте винаги там, където не трябва да сте — изрева Файърстоун.

— Е, е, Реймънд — обади се Янси. — Не е необичайно окръжният прокурор да отиде на мястото на престъплението. Обикновено полицията оценява тази помощ.

— Но той не е никакъв окръжен прокурор.

— Не, но е първият ми заместник. В юрисдикцията му е.

— Сега говорим за сътрудничеството — отсече Файърстоун. Лицето му почервеня.

— Най-добре да се върна в кабинета си, а? — предложи Вейл. — Вие, момчета, говорите така, сякаш ме няма.

— През цялото време се чудиш как да унижиш Еклинг! — повиши глас Файърстоун.

— Дори няма нужда да се намесвам — отвърна Вейл. — Той се справя с тази задача сам.

— Ето, виждаш ли! — обърна се Файърстоун към Янси. — Как Ерик да си върши работата, докато този умник му се мотае в краката?!

— Извинете ме — каза Вейл и стана.

— Успокой се, Марти, успокой се — каза Янси и му махна отново да седне.

— Ако имаш нещо против, можеш да го кажеш на мен, а не на него — спокойно каза Вейл на Файърстоун.

— Той все пак ти е шеф.

— Не и в този случай.

Вейл знаеше, че най-добрият начин да се противопостави на Файърстоун е да запази хладнокръвие. По устните му пробяга усмивка.

— Честно казано, хич не ме е грижа дали това ти е приятно, или не, Реймънд. Ти се водиш към града, а тази канцелария е подвластна на щата. Защо не си гледаш работата и не ни оставиш да си гледаме своята?

— За Бога, Марти… — изхриптя Янси.

— Хайде, Джак, нима мислиш, че ще оставя този тук да продължава да сипе обиди?

— По дяволите, Джак, казах ти, че само ще си загубим времето — разяри се Файърстоун. — Вейл не е способен да сътрудничи с никого.

— Ти ли си казал това, Джак? Ти ли си казал, че имам намерение да си сътруднича с тях?

— Казах само, че всеки би могъл някак да отстъпи и да се поуспокои. Имам предвид, че няма да е зле да си помагаме.

— Аз съм съвсем спокоен — каза Вейл. — А що се отнася до сътрудничеството, не бих дал на Еклинг дори мръсните си чорапи. Той е некомпетентен, некадърен и не би разпознал важната улика, дори тя да цъфне на върха на носа му.

— Чуй ме…

— Не, ти ме чуй, съветнико. Аз съм служител на съда. Отговорен съм за делата на прокуратурата и давам най-доброто от себе си. И няма начин да се справя, ако разчитам на Ерик Еклинг. Преди две години той беше готов да спре разследването срещу твоите две приятелчета от градския съвет. За щастие, намесихме се ние и сега двамата изкупват греховете си в Рок Айлънд. — Вейл спря за миг, после добави: — Може би именно в това е проблемът. Може би нещо те боде, Реймънд.

Файърстоун се разтресе гневно. Лицето му вече беше яркочервено. Отвори уста, но думите заседнаха в гърлото му.

— Виж какво ще ти кажа — продължи Вейл. — Разкарай Еклинг и сложи на негово място истински полицай. Тогава няма да имаш никакъв проблем.

— Дяволите да те вземат! — изкрещя Файърстоун и излетя от офиса.

Янси погледна след него, после дълбоко пое въздух. Капчици пот покриваха челото му.

— Господи, Марти, трябва ли да си такъв инат?

— Двамата с теб се договорихме, Джак. Аз ръководя делата тук, а ти се занимаваш с политиците. Никога не съм искал помощта ти, така че и ти не търси моята, окей?

— Той има доста влияние в партията.

Янси притежаваше особения талант да пасва на мястото си, но в този момент имаше нужда от подкрепата на всеки демократ в щата, така че се стремеше да запазва мира и спокойствието. Вейл познаваше сценария.

— Просто се опитай да наложиш своето собствено влияние. Престани да се правиш на Спящата красавица и изритай Файърстоун в задника, щом се налага.

— Нямах предвид да…

— Разбира се, че имаше. Пели сме тази песен и друг път. Така или иначе, ти нямаш нужда от Файърстоун, шибания му синдикат и тъй нататък.

— Мразя да си създавам проблеми.

— Твоят проблем, Джак, е, че искаш всички да те обичат. В живота не е точно така, както би казал Хъкълбери Фин. По дяволите, ако си съдия, можеш да прецакаш когото си искаш и той ще се усмихва и ще ти благодари.

Той стана и се насочи към вратата.

— Марти?

— Да?

— Хм… с този костюм ли смяташ да дойдеш на обяда?

— Божичко! — въздъхна Вейл и излезе.

 

 

Сен-Клер и Майер продължаваха заниманията си: прецеждаха информацията от компютъра и търсеха факти, които в крайна сметка да ги доведат до някои по-съществени следи. Майер бе погълнат от работата. Беше по-хубаво от компютърна игра.

Някои от нерешените убийства, които им показа СПРУ, бяха интересни, но сякаш нищо не ги свързваше със случая в бунището. На Майер започваше да му писва. Той и Харви подреждаха този пъзъл от три часа и стомахът му го подсети, че е време за обяд. С изключение на тях двамата, офисът бе празен. Бяха извели списък със седемдесет и шестима изчезнали и деветнайсет нерешени случаи за убийства. На пръв поглед не можеше да се забележи каквато и да е връзка.

— Какво всъщност търсиш, Харви? — попита Бен. — Никой от тези случаи не се доближава до този с бунището.

— Трите трупа трябва да са свързани някак. Почти един до друг са и вероятно са попаднали там по едно и също време, следователно помежду им има някаква връзка.

— Да, и тримата са мъртви — иронично отбеляза Майер.

— Освен това са прекарали там известно време. Това, което ми е любопитно, синко, е, че ако тримата са се познавали и са били свързани по някакъв начин, а и са изчезнали по едно и също време, все някой би трябвало да ги потърси. Първото нещо, което направих тази сутрин, бе да звънна в службата за издирване и да попитам дали не търсят трима, които са изчезнали горе-долу по едно и също време. Отговорът беше „не“.

— Може би…

— Хората, които търсят свои изчезнали приятели или роднини, ще се появят, за да видят дали могат да идентифицират труповете. По дяволите, ако детето ти е изчезнало и прочетеш във вестника, че в градското бунище са намерени три неидентифицирани трупа, няма ли да провериш дали това не е твоят случай? Доста хора са изчезнали тук, братле. Все някой би трябвало да се поинтересува от нашата находка.

— По дяволите, какво се опитваш да кажеш, Харви?

— Това, че ако не можем да идентифицираме тези трупове — поне засега — възможността да не са местни нараства.

Майер отмести поглед от екрана.

— Да не искаш да намекнеш, че не са от града?

— Може да са туристи. А може и да са убити някъде другаде и труповете да са пренесени тук.

— Страхотно въображение имаш, Харви.

— Много смешно. Знам, че изглежда необмислено. Но представи си, че наистина не са тукашни? Ами ако са били замесени в нещо по-сериозно и се е наложило да бъдат докарани чак в нашия град и изхвърлени на бунището? Дяволите да го вземат, сигурно е, че не са паднали от небето.

— Струва ми се, че доста се отвличаш.

— Може би — отвърна възрастният специалист и хвърли празната си пластмасова чашка от кафе в кошчето. После се облегна на стола и скръсти ръце. — Спомням си един случай преди пет-шест години. Сиатълската полиция попадна на двама бели мъже, заровени в общ гроб в покрайнините. Не можаха да идентифицират жертвите. След половин година, тъкмо преди да зачеркнат случая, им се обажда някакъв полицейски шеф от Аризона. На хиляда мили оттам! Оказа се, че аризонските ченгета спипали някакъв, който се опитвал да си купи нещо с белязана петдесетдоларова банкнота. Пречупили го и той признал не само, че е участвал в банков обир, но и че тогава били трима, заминали за Сиатъл, но се спречкали, той ги пречукал и ги заровил в гората край града. После се върнал във Финикс. Всичко си паснало. Сиатълските ченгета решили случая си, а аризонските разкрили банковия обир…

— И всички били доволни и щастливи, с изключение на онзи младеж — довърши Майер.

— Именно. Последното място, където сиатълската полиция би потърсила връзка със своя случай, би било Аризона. Тъй че никога не се знае.

Майер отново се вторачи в големия монитор, по който се нижеха описанията на различни случаи. Внезапно натисна един клавиш.

— Какво ще кажеш за сатанизма, Харви?

— Сатанизма?

— Ето ти едно малко градче, наречено Гидеон, в най-южното кътче на щата. Там вероятно не е имало убийство поне от двайсет години. За най-новото местната полиция смята, че е дело на сатанисти. Убита е млада домакиня.

— Гидеон? Хубаво библейско име — каза Сен-Клер.

— Не ми прилича на място, където сатанистите биха осъществявали пъклените си планове.

— Шефът на полицията отказал да даде необходимата информация. Дори не потърсил помощта на местната лаборатория — което, в случаи като този, е задължително. Ако се вярва на допълнителните източници, става дума за малка религиозна общност. Там си мислят, че в случая е замесен сатанизъм, и не искат излишно да го раздухват.

Той откъсна компютърната разпечатка и я прочете на глас:

12.07.1993, Гидеон, Илинойс, убийство, домакиня. Гидеон е религиозна комуна на мормони. Население — приблизително 2000. Ал Браселтън, агент от щатския клон на ФБР, научава за убийството, докато разследва случай в Шелби, на 12 мили северно от Гидеон. Шефът на полицията в Гидеон, Хиръм Йънг, предоставя на агент Браселтън няколко фотографии и скица на местопрестъплението. Това е всичко, с което Бюрото разполага на този етап. Според шерифа Йънг градът не е гостоприемен към външни хора. Случаят е все още неразрешен.

— За Бога, погледни тези снимки — каза Майер след малко.

На еднометровия монитор в две редици бяха подредени шест фотографии. Като всички полицейски документи, те не бяха туширани, а представяха зловещите факти съвсем безпристрастно. Горните три показваха една някога добре изглеждала, леко пълничка жена на около двайсет и шест-седем години. Беше удряна и пробождана с нож многократно. Вляво имаше снимка на жертвата в ъгъла на стаята, където бе извършено престъплението. Устата й беше полуотворена, а в замръзналите й очи се четеше предсмъртен страх и агония. Кръвта бе опръскала всичко — стените, телевизора, пода.

Средната снимка беше още по-детайлна. Зърната на гърдите й бяха отрязани, а в гърлото и зееше огромна рана.

Но най-ужасяваща бе снимката, която показваше отблизо главата.

Отрязаните зърна бяха натъпкани в устата й.

— Мили Боже! — отвратено възкликна Сен-Клер.

— Добре, че още не сме обядвали — каза Майер и преглътна тежко.

Долната редица фотографии показваше гърба на жертвата. Раните бяха също толкова ужасяващи.

— Разбирам защо шерифът мисли, че са намесени сатанисти — каза Майер. — Това е отвратително.

Сен-Клер се наведе напред над рамото на Майер и прочете рапорта на шерифа Хиръм Йънг:

„На 27 октомври 1993 г., около 8 ч., от дома на Джордж Балфур ми се обади мисис Мириъм Пероне, негова съседка, и съобщи за извършено престъпление. Когато пристигнах, на пода на всекидневната открих трупа на бяла жена, която идентифицирах като Линда Балфур, 26 годишна, съпруга на Джордж. Мисис Балфур беше мъртва. Доктор Бърт Фийлдс посочи като причина за смъртта множеството прободни рани по тялото й. Синът на Джордж и Линда Балфур, на 1 година, беше на пет стъпки от трупа, без никакви рани. По време на престъплението Джордж Балфур е бил на няколко мили от града. Няма заподозрени.“

Майер се обърна към Сен-Клер.

— Не е кой знае каква информация.

Сен-Клер мълчеше. Стана и се наведе към монитора. Втренчи се в снимката, която показваше близък план на тила на убитата.

— Какво е това? — попита той.

— Кое?

— Това, на тила й.

Сен-Клер посочи нещо, което приличаше на знаци, начертани върху кожата на жертвата.

— Ще увелича — каза Майер.

Той изведе снимката на преден план и я увеличи няколко пъти. Под леко накъдрената, сплъстена от кръвта коса се виждаха някакви чертички, но качеството на фотографията не позволяваше да се разбере дали не са просто драскотини.

— Има ли начин да изчистиш образа? — попита Сен-Клер.

Майер удари няколко клавиша и образът се фокусира и поизчисти.

— Това е максимумът.

— Приличат на цифри — отбеляза Сен-Клер, намествайки очилата си. — Цифри и някаква буква…

— Очевидно са написани с кръвта й — отвратено каза Майер.

Позната топлина пропълзя в стомаха на Сен-Клер. Не беше сигурен какво точно означава, но я имаше.

— Бен, нека звъннем на този шериф Йънг. Сигурно знае повече за случая, отколкото можем да намерим в системата.

— Харви, чакат ме четири други дела…

— Напипвам следа, Бен. Недей да спориш.

— Каква следа?

— Следа, която ще ни заведе направо до целта — отвърна Сен-Клер.