Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мартин Вейл (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Show of Evil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
mad71 (2014)
Корекция
mad71 (2014)
Допълнителна корекция
hammster (2015)

Издание:

Уилям Дийл. Спектакълът на злото

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 984-483-035-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

19.

Съдебни документи, медицински доклади, снимки, стари полицейски рапорти, ксерокопия — всичко това бе разхвърляно на голямото бюро на Мартин Вейл. Наоми, Флеърти и Харви Сен-Клер стояха пред бюрото и изучаваха това, което Харви бе нарекъл „доказателствен материал“. Наоми и Дермът Флеърти безмълвно наблюдаваха купчината, като от време на време измъкваха някоя снимка или документ, разглеждаха ги и ги поставяха обратно.

— Добър случай си сглобил, Харви — каза Флеърти. — Трябвало е да станеш адвокат.

— Не правя добро впечатление в съдебната зала. Освен на свидетелската скамейка.

— Какво казва Абъл? — поинтересува се Наоми.

— Загрижен е — отвърна Харви.

— При Абъл това граничи с паника — отбеляза Флеърти.

— Е, какво мислите? Греша ли? — попита Сен-Клер. — Прибързвам ли със заключенията?

— Да прибързваш? Не бих казала — отвърна Наоми.

— Защо, по дяволите, не сме попаднали на всичко това по-рано?

— Защото хората от Гидеон не са искали светът да научи — отвърна Хари. — Това, което разбрах, е, че градът се ръководи от стари фундаменталисти. Предполагам, че всички приличат на Авраам, Мойсей или поне на Джон Браун. Не искат светът да си мисли, че сатанистите лудуват на воля в свещеното им малко градче.

— Не се ли интересуват кой го е извършил?

— Май не. Минало е доста време. Не се е случило отново. Предполагам, че са решили да забравят.

— И просто са отписали Линда Балфур?

— Нещо такова.

— Първият въпрос, който веднага изниква в главата ми, е „кой“? Вторият е „защо“? — каза Флеърти.

— Е, мога да ти кажа кой не е. Не е Аарон Стемплър. — Сен-Клер изплю сдъвкания тютюн в сребърната си купичка. — Все още е заключен в Дейзивил. При максимална сигурност.

— Дейзиленд — поправи го Наоми.

— Звучи също толкова тъпо — отвърна Сен-Клер.

Вейл, Парвър и Стенър излязоха от асансьора.

— Ето единствения човек, който може да отговори на тези въпроси. Ако въобще някой може — уточни Наоми, кимвайки към Вейл.

— Какво става? — попита той, щом влезе в офиса.

Наоми и Флеърти се спогледаха и накрая погледите им се спряха върху Харви Сен-Клер. Той поглади мустаците си и изплю тютюна, който дъвчеше.

— Ще ви кажа как започна всичко. Бърниках в компютърната мрежа, за да открия връзка с труповете в бунищата. Изчезнал човек, престъпление, гангстерски престрелки, каквото и да е. Тогава Бен попадна на жестоко убийство в някакво градче до границата с Кентъки. Градчето е Гидеон. Чували ли сте за него?

— Не мога да се сетя — отвърна Вейл.

— Както и да е. Управата на градчето е бъкана с религиозни маниаци. Те покрили случая. Приписали го на сатанисти и го сложили в архивите. Загриза ме любопитство и се зачетох по-нататък. Жертвата е домакиня. Щастливо омъжена. Със син на една годинка. Реших да прочета доклада от аутопсията. Шерифът ме отряза, но градският доктор се оказа приятен човечец и беше готов да ми съдейства.

Сен-Клер разрови документите по масата и намери копието от доклада на доктор Фийлдс, разпечатано от Бен.

„Жертвата, Линда Балфур, е бяла жена на 26 години. Висока 152 см, тежи 62 кг. Сини очи, светлокестенява коса. При пристигането ми в дома й на Поплър Стрийт беше мъртва. Жертвата е била пробождана, разсичана и удряна с остър предмет 56 пъти. Раната в гърлото й, която почти я е обезглавила, е причинила аероемболизъм, което обикновено води до сигурна смърт. Раните по ръцете и раменете й показват, че се е борила, преди да бъде убита.“

Сен-Клер вдигна поглед.

— Почва ли да ти звучи познато, Марти?

— Какво се опитваш да докажеш, Харви?

— Добре, сега чуй това. От свидетелските показания на медицинския експерт по делото Стемплър.

Той прочете извадки от показанията на Уилям Даниелсън за убийството на архиепископ Ричард Рашмън преди десет години.

„Даниелсън… Телесна травма, аероемболизъм, спазми, екссангвинагия, тоест загуба на кръв. Всичко това би могло да доведе до смърт… Мисля, че първостепенната причина е била раната в гърлото… Причинила е аероемболизъм, което е внезапен излаз на въздуха от белите дробове… Този тип рани винаги са фатални, всъщност смъртта най-често е мигновена… Раните доказват наличието на определени хирургически познания…“

Вейл се наведе напред. Цигарата димеше забравена между пръстите му.

— Сега чуй остатъка от доклада на доктор Фийлдс — каза Сен-Клер и продължи да чете:

„Зърната на гърдите и клиторът й са изрязани и напъхани в устата й. Очевидно раните са нанесени от човек с основни познания по хирургия. На тила на жертвата, на 4.6 сантиметра от основата на черепа, със собствената й кръв е написано «С13.489». Оръжието на престъплението е обикновен кухненски нож с двайсетсантиметрово острие, принадлежал на жертвата и открит близо до трупа…“

— Била е бременна в деветата седмица — добави Сен-Клер.

Вейл се бе втренчил в стената. Около минута не каза нищо.

— Къде е Стемплър? — попита той най-сетне.

— В Дейзиленд, при максимална сигурност — отвърна Стенър. — Не е посещаван, не е получавал писма и никога не е говорил по телефона.

— Цели десет години?

— Цели десет години — потвърди Стенър. — Говорих с шефа на охраната. Бескът и останалите началници бяха на конференция. Не искаше да ми каже много, но разбрах поне това.

— Има още — обади се Сен-Клер. — Когато приключвах с бележките си, окото ми мерна нещо, което първия път бях пропуснал. За малко щях да падна от стола. Става въпрос за показанията на Стемплър в съда. „С приятелката ми Линда решихме да живеем заедно…“ Помислих си, че може би става въпрос за обикновено съвпадение, затова… — Сен-Клер извади една от снимките на мъртвата Линда Балфур, където лицето й беше специално увеличено, и я подаде на Вейл. — Познаваш ли я?

Вейл внимателно разгледа фотографията.

— Качеството е ужасно. Не съм сигурен…

— Проверих архивите в Карбъндейл, където се е оженила. Моминското й име е Линда Гелерман, от Акрън, Охайо.

Вейл погледна Сен-Клер и внезапно го връхлетяха спомени отпреди десет години.

Беше слабичко създание, нахлузило жълт дъждобран. Гледаше го с широко отворени, уплашени очи. Стояха под дъжда.

— Мистър Вейл? — попита тъничкото й гласче.

Той я поведе вътре, даде й кока-кола и я попита за приятеля й Аарон Стемплър.

— Мислиш ли, че Аарон е убил епископа?

— Не мислят ли всички така?

— Ти беше ли там, Линда?

— Къде?

— При епископа, в нощта, когато беше убит?

— Разбира се, че не!

— Тогава откъде знаеш, че го е направил Аарон?

— Защото се е криел в църквата с ножа и всичката онази…

— Защо да не е Питър или пък Били Джордан?

— Значи знаете за това?

— За кое?

— Няма значение.

— Линда, защо дойде тук?

— Защото не мога да помогна на Аарон и искам да спрете да ме търсите.

— Може би ще успееш да му помогнеш.

— Как?

— Имам нужда от теб като свидетел.

— За какво?

— За момчетата от олтара.

Тя се паникьоса и се дръпна от него като подплашено животно, после се затича към вратата. Вейл хвана ръката й, когато посягаше към дръжката.

— Няма да го направя! Ще излъжа. Ще им кажа, че не е вярно.

— Линда, това би помогнало на съдебните заседатели да разберат какво всъщност се е случвало. Какво ви е карал да правите епископът.

— Не разбирате ли? Не ни е карал да правим нищо! Беше ни забавно! Харесваше ни да го правим!

Тя се обърна и изтича навън, за да изчезне в тъмната дъждовна нощ. Вейл никога повече не я видя. Поне досега, когато попадна на снимката на убитата домакиня, потънала в кръв в собствената си всекидневна.

 

 

— Линда Гелерман — измърмори той. — Приятелката на Аарон Стемплър.

— Мисля, че сме попаднали на доста интересен случай — каза Сен-Клер.

— Едно нещо липсва — обади се Стенър.

— Момчетата от олтара — съгласи се Вейл.

Стенър кимна.

— Кои, по дяволите, са момчетата от олтара? — попита Сен-Клер. — Не са споменати по време на процеса.

— Точно така, не са — потвърди Вейл.

— Но този, който е убил Линда Гелерман, е знаел за тях — каза Стенър.

— Кои са те? Какво общо имат с всичко това? — попита Харви.

Вейл загаси цигарата си и си наля нова чаша кафе.

— Трябва да знаеш, че преди десет години архиепископ Ричард Рашмън беше познат като Светеца на града — започна той. — Хората не просто го харесваха, те го боготворяха. Беше един от най-влиятелните хора в щата. В личността му се преплитаха Макиавели и Ришельо, но за човека от улицата това, разбира се, не бе известно. А съдник в обществото е именно той.

— Аарон Стемплър — продължи Вейл — дошъл тук от малко градче в Кентъки. Струваше ми се истински анахронизъм — дете с удивителен коефициент на интелигентност и неграмотни родители; дете, израснало сред бедността и невежеството на малкото миньорско селище. Трябвало е да се промъква тайно при учителката си, за да чете това, което искал, защото баща му не позволявал у дома да има книги — освен, естествено, Библията. Нещо повече, баща му го карал да работи на мястото, от което Аарон най-много се страхувал. Дупката. Галерия номер пет. Още си спомням как ми разказваше за нея. Когато най-сетне успял да избяга от този затвор, дошъл тук. Рашмън го срещнал и го взел в Дома на спасението — това беше приют за бездомни или избягали от родителите си деца. В крайна сметка Стемплър и епископът станали много близки. Тогава Аарон си намерил приятелка. Решили да живеят заедно. Горе-долу тук историята започва да става объркана. Джейн Венъбъл твърдеше, че епископът бил недоволен от факта, че двамата живеели в грях, затова ги изхвърлил. Стемплър и приятелката му се преместили в един ужасен приют, наричан Пещерите — преди няколко години го разрушиха. Момичето напуснало Аарон и той, обладан от гняв и отчаяние, се върнал в църквата и нарязал епископа като коледна пуйка.

— Според нашата версия — продължи Вейл. — Стемплър е напуснал доброволно. Двамата с епископа не са се карали. Онази вечер той бил в библиотеката, чул някакъв шум от спалнята на епископа и се качил да провери какво става. Когато погледнал вътре, му се сторило, че има още някой. После му причерняло — това, което е известно като пориомания и което му се случвало доста често, особено в състояние на стрес — и следващото, което си спомня, е, че се криел в изповедалнята, стискайки в ръка оръжието на убийството, покрито с кръвта на епископа. Между впрочем, името на приятелката му било Линда Гелерман.

— Но не това е бил истинският мотив — каза Стенър.

— Не, имало е друг мотив, много по-мрачен. И двамата с Венъбъл го знаехме, но никой не го използва по време на процеса.

— И той беше какъв? — попита Флеърти.

— Епископът бил педофил. Жертвите му били групичка, наричана „момчетата от олтара“. Обичал да режисира филмчета, в които момчетата от олтара прелъстявали една девойка. После изключвал камерата и си избирал или момичето, или някое от момчетата, в зависимост от настроението. Аарон Стемплър бил едно от момчетата. Линда била девойката.

— Защо не го споменахте на процеса? — поинтересува се Парвър.

— Беше твърде рисковано. А след края на делото двамата с Венъбъл се споразумяхме да унищожим видеокасетите.

— Защо?

— За да запазят доброто име на епископа — отговори Стенър.

— За Бога, бил е педофил! — възкликна Сен-Клер. — Защо да пазите добрата му репутация?

— Тогава още не си бил в града, иначе щеше да разбереш — каза Стенър. — Всички го обичаха. Ежегодно докарваше милиони от благотворителност. Много влиятелен човек.

— А и беше мъртъв — допълни Вейл. — Касетите, с които разполагахме, не го показваха в кадър, а се чуваше само гласът му. Беше твърде рисковано за който и да е от двама ни с Венъбъл да ги представим в съда. Можеше да бъде оценено от заседателите като ход на отчаяние и съответната страна лесно можеше да загуби. Освен това аз нямах нужда от тях. Бяхме базирали случая си на факта, че Стемплър страда от много странно личностно разстройство…

— Раздвояване на личността? — попита Флеърти.

— Горе-долу. Другото му „аз“ беше психопат, който наричаше себе си Рой. Стемплър беше сладко, почти наивно момче от провинцията. Рой беше откачен убиец. Когато нещо разстроеше Стемплър, се появяваше Рой. Появяваше се и свършваше мръсната работа. Стемплър изпадаше в състояние на пориомания и не помнеше нищо.

— Значи този Рой е бил другият човек в стаята, когато епископът е бил убит? — попита Сен-Клер.

Вейл кимна.

— Венъбъл разпитваше Аарон и раздразни Рой. Той излетя от свидетелската скамейка като побъркан и се опита да я очисти направо в съдебната зала.

— Ти нагласи всичко това, Мартин — обади се Стенър.

— Тя ли ти го каза?

— Аз го казвам.

— И защо мислиш така?

— Знаел си го от всичките си разговори с Аарон.

— Знаел е какво? — полюбопитства Шана.

— Че ако обвинението се завърти около всички онези цитати, спусъкът ще бъде натиснат. Ти пръв подхвана темата за тях, после отстъпи. Венъбъл се хвана на въдицата и започна да натиска в тази посока, защото си мислеше, че те е страх от разплитане на случая.

— Но ти не се хвана, а?

Стенър поклати глава.

— Доста си поизпотил Абъл на свидетелската скамейка. Пориоманията и прочее — ухили се Сен-Клер.

— Не си спомням подробностите — рязко каза Стенър. — Минаха десет години.

— Ами момчетата от олтара? — попита Харви.

— Бяха петима. Линда и един от тях избягаха. Двама други бяха убити. Нямаше свидетели, които да разпознаят гласа на епископа на касетите, затова решихме да не ги пипаме.

— Убити? — обади се Флеърти.

— От Стемплър-Рой — отвърна Стенър. — И това ни бе известно. Венъбъл обаче беше сигурна, че го е хванала натясно, и не искаше да рискува да го обвини в три убийства, след като дори само едно щеше да свърши работа.

— Има още нещо — каза Харви Сен-Клер. — Открих го в библиотеката на епископа. Книгите му са събрани в Нюбъри. Не беше кой знае колко трудно да открия необходимата книга и страница 489 с маркирания в нея цитат.

— Отскоро ли е? — попита Стенър. — Имам предвид дали е маркиран скоро?

— Предполагам, че Окимото ще ни каже. Като че ли е престояла така известно време.

— Какво беше посланието? — попита Вейл.

— От „Венецианския търговец“ — отвърна Сен-Клер.

„В съда коя защита покварена не е прикрила със слова елейни спектакъла на злото?“

Минута-две в стаята цареше пълна тишина. Вейл се концентрира върху посланието. „Коя защита покварена не е прикрила със слова елейни спектакъла на злото…“

Струваше му се очевидно, че цитатът е адресиран към него.

Беше ли защитавал Стемплър покварено? Продажно? Беше ли прикрил проблясъка на злото? Или просто си въобразяваше?

След процеса сам бе стигнал до убеждението, че може би отличната му тактика бе успяла да прикрие истината — това, което великият бард наричаше „спектакъла на злото“. Мисълта не го оставяше с месеци и го принуди да преоцени дейността си като адвокат. В миналото често бе размишлявал над моралните категории — добро и зло, истина и измама — и винаги бе подлагал фактите на разумно съмнение. Но никога досега не си беше задавал въпроса, който така неочаквано му бе поднесъл Шекспир. Било ли е словото му покварено и продажно, но подправено с изящество и власт на убедителност?

Връщайки се назад, Вейл осъзна, че Стемплър сам бе провокирал този въпрос преди десет години, когато го отвеждаха в Дейзиленд и когато беше казал нещо, което не оставяше на мира Вейл дълги месеци. В крайна сметка той бе стигнал до убеждението, че отговорността му като служител на правосъдието е била да осигури на клиента си възможно най-добрата защита. И бе направил точно това. Така че накрая беше отхвърлил всички други идеи като абстракции.

Но не съвсем, призна си Вейл, тъй като именно те бяха в основата на решението му да стане прокурор.

И сега, със смразяващото чувство за deja vu, той осъзна какво всъщност става. Защото пазеше в себе си онова късче от мозайката, онзи момент във времето, който не бе споделял с никого и който вероятно никога нямаше да сподели.

Мислите му бяха прекъснати от звъна на телефона. Наоми излезе от кабинета и отиде да се обади от своето бюро. Върна се след миг.

— За теб е, Харви. Бъди Харис.

— Какво иска пък той, по дяволите? — измърмори Сен-Клер, насочвайки се към телефона на бюрото на Наоми.

— Този Шекспиров цитат е с доста прикрито послание — отбеляза Стенър, когато Сен-Клер излезе.

— Да — съгласи се Вейл. — В случая с Рашмън посланията винаги бяха адресирани към епископа. Питам се за кого става въпрос сега.

Сен-Клер се върна в кабинета с мрачно изражение.

— Имаме още един.

— Какво?! — възкликна Вейл.

— Къде? — попита Стенър.

— Хилтаун, Мисури. На около трийсет мили от Сент Луис. Мъж, на 26 години. Работел към куриерска фирма, пренасял пакет до някакъв частен дом. Харис казва, че тамошната полиция здраво се е хванала със случая. Не дават информация на пресата. Бъди се обадил в едно от местните управления, за да пита за някакъв наркотрафикант, а дежурното ченге се изпуснало, че предишната вечер намерили трупа. Та Бъди звъннал в Сент Луис, а там почнали да увъртат. Накрая все пак му казали за куриера. Очевидно бил заклан по-предишната вечер. Бъди казва, че звучало като повторение на убийството в Гидеон.

— Казал ли им е за Балфур?

— Не. Не им е казал нищо. Просто е слушал.

— Разбрали ли са името на жертвата?

— Още не.

Вейл се отпусна в стола си. Погледна Стенър замислено и каза:

— Ако зад убийствата стои Стемплър, как успява да намери всички тези хора? Гидеон, Илинойс? Хилтаун, Мисури? Едва ли ще ги откриеш дори на картата.

— И ако е замесен, как успява да го направи от супер охранявана килия? — попита Сен-Клер.

— Може би Стемплър няма нищо общо — обади се Стенър. — Може да е някой маниак, който знае за момчетата от олтара.

— И е изчакал десет години, преди да почне да действа? — намръщи се Вейл.

— Може да е мързелив — предположи Флеърти и се усмихна.

Вейл се наведе напред, опря лакти на бюрото и подпря главата си с юмруци.

— Харви, искам утре сутринта да си в Сент Луис и да разбереш всичко, което знаят в тамошното управление.

— Не мога, шефе, сутринта трябва да съм в съда. Делото Куерълс.

— Абъл?

— Трябва да разпитам двама души.

— Аз съм свободен — предложи Флеърти.

— Добре, действай. Наоми, резервирай му билет за първия полет и уреди кола на летището. Дермът, обади се на Бъди и вземи от него имената на някои от тамошните ченгета.

— Окей.

— Наоми, свържи ме с Бескът в Дейзиленд. Искам да говоря лично с него, дори да е на конференция със самия Господ Бог. Искам го на телефона веднага.

Отне й десет минути да докара директора на щатското психиатрично заведение на телефона. Вейл беше забравил колко обезоръжаващо мек е гласът му.

— Мистър Вейл — каза той след обичайните поздравления, — през последните, ъъ, осем години, ако не се лъжа, за случая Стемплър отговаря доктор Джон Удуърд. Стемплър, ъъ, е негов пациент и бих предпочел да говорите направо с него, ако имате някакви въпроси относно…

— Какво е състоянието на Стемплър? — прекъсна го Вейл.

— Още веднъж бих искал да…

— Доктор Бескът, тук имаме сериозен проблем и искам отговори на няколко въпроса. Ако човекът, който ми трябва, е доктор Удуърд, дайте му слушалката.

— Той е в отпуска. На риба в Уисконсин. Ще се върне утре вечер. Ще му се обадя…

— Ще бъда при вас вдругиден сутринта — раздразнено каза Вейл. — Уредете ми среща с Удуърд и Стемплър.

— Мистър Вейл, вие бяхте… ъъ… негов адвокат. Не сте идвали тук през тези десет години. Не виждам защо…

— Вдругиден — повтори Вейл и затвори. — По дяволите, от този Бескът направо ми се завива свят. Наоми, уреди ми самолет до Дейзиленд за осем часа сутринта в четвъртък.

— Имаш го.

 

 

В шест на вратата изникна Стенър.

— Готов ли си да тръгваме? — попита той.

— Да — отвърна Вейл. Но точно в този миг телефонът звънна. Беше Пол Рейни.

— Не мога да доведа Дарби — каза той.

— Какво имаш предвид?

— Бях зает в съда целия следобед и нямах време да му се обадя допреди около час. Няма го. Вероятно е някъде навън с приятели или нещо от този род. Дай ми отсрочка до утре сутринта и ще го докарам.

Вейл се поколеба.

— Сигурен съм, че ще го открия, Марти, просто цял ден бях зает.

— Добре, Пол. В девет сутринта. Ако дотогава не се е появил, ще пусна шерифа по следите му.

— Няма да е необходимо.

— Пол, опитвам се да бъда откровен с теб. От това, което знам, в този момент той може и да е на път за Рио.

— По дяволите, Дарби изобщо не предполага, че е издадена заповед за ареста му. Сигурно се налива някъде. Ще ти го доведа сутринта.

— Е, той все пак е твоя отговорност. Помисли ли си над разговора ни от обяд?

— Още дори не съм говорил с него — отвърна Рейни, но в гласа му се усети припряност.

— Ще се видим утре сутринта — каза Вейл и затвори. После погледна Стенър. — Имаме заповед за задържането на Дарби по обвинение в предумишлено убийство, а Рейни май е малко паникьосан. Ако не ни го доведе до девет сутринта, искам да вземеш двама от най-добрите си хора плюс някой от управлението, да го намериш и да ми го докараш.

Стенър кимна замислено.

— Какво има? — попита Вейл.

— Попи Палмър — отвърна Стенър.

— И по-точно?

— Просто си мисля. Може да се е уплашила. Може и да… — Изречението увисна във въздуха.

— Имаш развинтено въображение, Абъл.

— От двайсет и пет години съм в този занаят — каза Стенър. — Имам шесто чувство.

— Какво искаш да направиш?

— Да се повъртя наоколо и да видя дали няма да науча нещичко за нея. Дарби е изправен пред дело за убийство, а тя е ключов свидетел.

— А разпитите ти утре?

— Ще се оправя.

Вейл се поколеба, после кимна.

— Добре — каза той. — Твоя е. Тръгвай, намери ги и двамата.