Уилям Дийл
Спектакълът на злото (3)

2.

Стенър изви колата и подкара обратно към града.

— Карай към Пеперудата — каза Вейл. — Умирам от глад.

— Още не е отворено.

— Нищо. Ще влезем през задния вход.

Вейл отпусна глава назад и затвори очи, замислен за Стенър и немногословността му. Скоро след като бяха станали екип, се наложи да отидат до някакво малко градче на юг, откъдето трябваше да вземат някаква гаранция. Час и половина натам, час и половина обратно.

Когато слезе от колата, Вейл се наведе към прозорчето и каза:

— Абъл, току-що изминахме тричасов път и ти употреби точно дванайсет думи, две от които бяха „здравей“ и „довиждане“.

Стенър отговори:

— Съжалявам. Следващия път ще бъда по-кратък.

Каза го без усмивка и без следа от хумор. По-късно Вейл разбра, че е бил съвсем сериозен.

Пътуваха петнайсетина минути в пълно мълчание, после, когато вече наближаваха града, Стенър каза:

— Трябва да се справим с това.

— Както винаги — отвърна Вейл, без да отваря очи.

— Голяма каша.

— Така е с повечето убийства.

Повече не промълвиха, докато Стенър не сви зад „При Пеперудата“ и не спря до табелката с надпис „Запазено място за колата на окръжния прокурор“. Вейл се пребори със силния вятър, доближи се до вратата и почука. Тя се открехна и в процепа изникна едър непознат здравеняк.

— Още не сме отворили.

— Казвам се Мартин Вейл. Ще изчакаме вътре.

— Вейл?

— Отскоро ли си в града? — попита Стенър.

— Да.

— Това е окръжният прокурор. Ще изчакаме вътре.

— О! Ясно. Давайте.

— Заместник на окръжния прокурор — отбеляза Вейл, докато преминаваха през опушената кухня.

— Аз съм новият барман — каза непознатият.

— Как се казваш?

— Луис. Но можете да ми викате Лу.

— Радвам се да се запознаем, Лу — каза Вейл и се здрависа с него.

Огромната кухня бе обзаведена с неръждаеми рафтове и поставки. В единия ъгъл имаше висок хладилник с прозрачна врата. Боби Уо, готвачът-китаец, режеше лук с такава бързина, че ръката му не се виждаше. Чок, чок, чок, чок. Вейл спря, за да прочете закачения на стената лист със „Специалитета на деня“.

— Лайна върху керемида — каза Уо, без дори да намали скоростта.

— Това го ядохме вече три пъти тази седмица — възпротиви се Вейл.

— Кажи го на шефката. — Чок, чок, чок, чок.

— Стига с тия глупости — дочу се ръмжащ глас от другия край на помещението. В кухнята влезе Пеперудата — под метър и шейсет, но над сто килограма. — Имаше и кълцан бифтек, нали?

— Знаеш ли за какво си мисля напоследък, Пеперудо? За палачинки.

— Палачинки?!

— Нали се сещаш — едни такива от тесто, с…

— Направи му палачинки! — извика тя към Боби. — А ти, генерале?

— Майор — каза Стенър. — Както винаги.

— Две рохки яйца, не повече от три минути и половина, сух хляб, препечен бекон — викна тя на Боби.

— Кафето готово ли е? — попита Вейл.

— Ако не беше, нямаше да съм толкова дяволски любезна — отвърна тя. После се затътри нанякъде. Беше обула стари, изпокъсани мъжки пантофи.

Вейл и Стенър си сипаха кафе и седнаха на обичайната си маса в дъното. В единия й край бяха хвърлени сутрешните вестници.

— Мисля си за онова — каза Стенър.

Вейл се усмихна. Разбира се. Стенър винаги мислеше.

— Чудиш се защо в бунището ли? — попита Вейл, без да вдига поглед от вестника.

— Не. Чудя се кои са тези хора. Колко са лежали там? Не липсват ли някому?

— Да се отърват от тях точно в градското бунище е доста иронично, нали?

Стенър се втренчи в чашата си, после каза:

— Не мисля, че става въпрос за масово убийство. Нещо не пасва.

— Знаем ли нещо за тези хора?

— Имаме двама мъже и жена. Различни по възраст, размери и външен вид. Червенокос, блондинка и плешив мъж с изкуствено око.

— Може и да има връзка. Може би… може би са били от един и същи квартал, работили са в една и съща сграда, обядвали са в един и същи ресторант… — Вейл сви рамене и продължи да разгръща вестника.

— Интуицията ми подсказва, че не става дума за масово убийство.

— Шесто чувство, а?

— Не съвсем. Интуицията идва от опита.

— О, така ли?

Стенър за момент погледна Вейл, отпи от кафето си и продължи:

— В такива случаи телата обикновено не се крият. Оставят ги така, че да ги намерят веднага. Това е част от сценария.

Вейл не повдигна глава.

— И така, какви са вероятностите? — продължи Стенър. — Три трупа в бунището. Можем ли да предположим, че не са там случайно?

Вейл се съгласи, без да вдига поглед от вестника.

— Бъди сигурен.

— Погребение?

— Поръчано от кого?

— От хората, които са се отървали от тях.

— Платено убийство?

— През трийсетте мафията погребвала жертвите си в едно блато край Ню Джърси. Доста трупове имало.

Закуската се появи и разговорът прекъсна за петнайсет минути. Стенър внимателно наряза бекона си и го омеша с яйцата. После атакува сместа с вилицата и ножа си. Когато привърши, изтри устата си с една хартиена салфетка и допи кафето си.

— Както винаги, Еклинг ще оплеска нещата. Иска му се да приключи набързо.

Вейл се засмя.

— Разбира се. Сега е под пара. Телевизията ще разнесе новините из цялата страна.

Той също свърши и се отпусна в стола си.

— Може да е специална услуга. Нали разбираш — застрелваш мащехата си, обаждаш се на нужните хора, те идват, вдигат торбата и я изхвърлят вместо теб.

— Очевидно не осъзнаваш сериозността на случая — каза Стенър. — Възможно е жертвите да са били замесени в нещо като гангстерска война. Възможно е дори да са били баровци от мафията — тези, дето ходят на църква и носят вратовръзки. — Той спря за момент, после добави: — Знаеш, че подобни хора имат връзки дори с политиците.

— Е, това вече звучи доста потискащо.

— Това е положението.

— Абъл, имаме доста други грижи. Еклинг разполага с цяла седмица, преди да можем да се включим. Нека дотогава го оставим на спокойствие.

— Просто искам да съм готов.

— Сигурен съм, че ще бъдеш.

Стенър за момент се замисли, после каза:

— Чудя се какво ли би казал Съдията?

За миг Вейл сякаш се пренесе в друго време, очаквайки Съдията да отвори вратата, да влезе, облечен в костюм от туид, с неизменния „Ню Йорк Таймс“ под мишница, да поздрави и да се настани на обичайното си място, да закусва, четейки вестника и говорейки за право.

Съдията имаше четири любови: Джени, Мартин Вейл, правото и конните надбягвания. Но две трагедии почти го разбиха. Неговата обична Джени, истинска южнячка и дама, за която бе женен от тридесет и седем години, стана жертва на автомобилна катастрофа и без да излезе от кома, почина месец по-късно. В опит да потисне мъката той започна да залага и през следващия месец загуби на конни състезания над трийсет хиляди долара. Репутацията му беше буквално в ръцете на букмейкърите. Спаси го предаността на адвокатите, прокурорите, полицаите, журналистите и политиците, които уважаваха неговата справедливост и мъдрост. Те изплатиха дълговете му, като всеки, според възможностите си, участваше било с еднодоларова банкнота, било с четирицифрен чек.

След като се пенсионира, той прекарваше времето си или като консултант на Вейл в неговите дела, или в задната част на салона на Уол Ай Макгинти, където наблюдаваше електронното табло със залаганията и всички чертички, числа и други късчета информация, които биха изглеждали като извънземен език за обикновения човек. Винаги сядаше в люлеещия се стол в дъното, кръстосваше крака и внимателно проследяваше развитието на събитията. В скута му беше легендарният му черен тефтер, а в пръстите — неизменната писалка „Монблан“.

Черният тефтер! Съдията въображаемо залагаше всеки ден и си водеше бележки за всяко състезание, надпревара, жокей или кон. Логиката и опитът му позволяваха да прави важни изводи и през последните десет години да печели наужким почти всяко състезание. Букмейкърите дотолкова се плашеха от съдържанието на черния тефтер, че веднъж се бяха събрали и му бяха предложили шестцифрена сума, само и само да го изгори. Той отказа, но никога не заложи наистина и не сподели с друг информацията, която имаше. Досега бе спечелил невероятното богатство от два милиона долара, но, разбира се, само на хартия.

И така, той прекарваше сутрините си при Пеперудата и спореше с младите адвокати, а следобед отиваше при Уол Ай Макгинти.

Другата му страст бяха облозите с Марти Вейл. Това не беше обикновено предизвикателство, а проверка на четиридесет и пет годишния му опит като адвокат и съдия. Споровете и сътрудничеството му с Вейл го възбуждаха дори повече от конните залагания. В зависимост от това кой бе победил, другият търкулваше към него сребърен долар. През близо петнайсетте години на тази практика Съдията беше с двайсет и две сребърни монети пред Вейл.

Хей, Хей Пинеро, един от клиентите на Вейл, веднъж беше нарекъл Съдията „перко“. „Голям перко е този“, бе казал Пинеро и определението му бе съвсем точно.

Един наистина голям перко.

А сетне възрастта и нелекото минало дадоха своето отражение върху стария правист. Осемдесет и една годишен, той успя да преживее три удара, но последният почти го парализира. Съдията седеше сам в своята къща, гледаше през прозореца, обсебен от спомени и мрачни мисли, докато не се появеше някое от момчетата на Уол Ай Макгинти, което му помагаше да се облече и внимателно го откарваше до салона, където го посрещаха с радостни възгласи. Макгинти винаги лично го връщаше вкъщи, щом затвореше вечер.

Всеки ден имаше задължителен посетител. Вейл, личната му секретарка — несравнимата Наоми, Стенър или някой от по-младите адвокати от офиса. Дори когато работата им пречеше лично да посетят Съдията, Вейл задължително пращаше някой полицай.

Шест дни в седмицата Съдията наблюдаваше конете и си записваше всичко в черния тефтер, който бе набъбнал до размерите на енциклопедия.

На седмия ден си почиваше. Свит в креслото, с покрити с дебело одеяло полупарализирани крака, изкривени ръце, тъмни очила и неизменните сиви фланели и костюм от туид, той седеше в градината с лице към слънцето.

Възрастта му бе отнела всичко освен гордостта.

И в една неделна юнска утрин преди две години, облечен в най-хубавите си дрехи, Съдията седна в градината, тихо заговори на отдавна отишлата си Джени за техния съвместен живот и за това колко му е мъчно, че я няма, и й каза, че не може да издържа повече. После лапна дулото на един „38 спешъл“ и натисна спусъка.

Беше оставил бележка за Вейл. Той я взе, докато наблюдаваше как полицаите оглеждат къщата, после се качи на линейката и пътува с нея до моргата, където изпрати човека, който бе за него нещо много повече от баща. Сетне седна на една пейка зад болницата и повече от час плака, без да може да спре. Стенър също беше там, на стотина метра от него, но не се доближи. Най-накрая Вейл отвори плика.

„Скъпи Мартин, Повече ми харесваше като адвокат, но си също така страхотен прокурор.

Обичам те като собствен син. Винаги съм се гордял, че те познавам.

Умът ми линее. Вече всички го разбраха, нали? Не съм познавал резултат от седмици.

Трябва ли да казвам още, мой скъпи и неповторими приятелю?

Няма да търся прошката ти. Няма за какво да ми прощаваш.

Заложи на Дисауей, трето бягане в Дел Мар утре. С печалбата почерпи цялата банда.

Сбогом, скъпи приятелю.

Съдията“

В плика имаше двайсет и два сребърни долара.

 

 

— Той няма да се появи, Мартин — каза Стенър, изваждайки го от спомена. Вейл го погледна и осъзна, че е прекарал доста време, втренчен във вратата на кафенето.

— Четеш мисли.

— Понякога ми се струва… — започна, но не довърши Стенър.

— На всеки се случва — каза Вейл и се върна към вестника си.

В тази студена утрин неприятното откритие в сметището разпали в него едновременно раздразнение и любопитство. От една страна, случилото се само щеше да допълни така или иначе препълнения със задачи план на канцеларията на окръжния прокурор. Но мистерията може би водеше до нещо доста по-голямо и значително. Нещо далеч по-ужасяващо от разчленените трупове в градското бунище. Нещо, което щеше да принуди Мартин Вейл да се върне към своето минало.

Едно име, което го бе преследвало цели десет години, скоро щеше отново да пропълзи в съзнанието му.

И това име беше Аарон Стемплър.