Уилям Дийл
Спектакълът на злото (25)

24.

Вейл шокиран отстъпи назад и се обърна към Удуърд, който бе седнал на един стол и се усмихваше. За момент си помисли, че всичко това е някаква отвратителна шега; че всички тук са луди, а Удуърд е най-лудият; че когато се опита да си тръгне, ще хлопнат вратите пред него и ще го задържат завинаги заедно с останалите невменяеми.

— Исках да се срещнете — спокойно каза Удуърд. — Отиваме в приемната, Реймънд. Ще пратя Тери да те вземе след няколко минути.

— Добре. Тъкмо ще довърша компютъра на Лендбърг.

— Чудесно.

— Ще се видим след малко, мистър Вейл — каза Вълпс и се усмихна широко.

— Какво става, по дяволите? — попита Вейл, когато двамата с Удуърд излязоха и докторът заключи вратата.

— Познахте го, а?

— Десетте години не са го променили чак толкова. Малко е напълнял и изглежда в отлична форма.

— Работи навън по един час дневно. Такъв е режимът.

— Какъв режим? Това да не е някаква тъпа шега?

— Шега? О, не! Успокойте се, Мартин. Всяко нещо по реда си.

Към Максимума водеше дебела стоманена врата. Младият пазач им се усмихна. Натисна някакъв бутон под бюрото си и стоманената плоскост се плъзна встрани. Бледата светлина от неоновите лампи на тавана разкри пред тях широк коридор с още врати. Зад една от тях се чуваше шум, но наоколо не се виждаше жива душа. Удуърд поведе Вейл към първата врата вдясно, отключи я и влезе пръв.

В стаята имаше бюро, три стола, масичка, върху която бе поставен телевизор, и сгъваемо легло. Прозорецът беше на около метър и половина от пода. Мебелите и стените бяха боядисани в бяло.

Вейл си спомни последния път, когато беше идвал тук. За десет години почти нищо не се беше променило.

— Това неговата… как му беше името?

— Реймънд Вълпс.

— Това неговата стая ли е?

— Не, не, това е приемната, както шеговито я наричаме. Стая за посещения.

— Значи тук все пак идват външни хора?

— Да. Пациентите в Максимума нямат право на посещения в стаите си, затова осигуряваме тази стаичка за евентуалните посетители. Болните нямат право и да се виждат помежду си.

— Не могат ли да разговарят един с друг?

— Не. Знам, че звучи примитивно. Причината, разбира се, е, че всеки от тях е в различна степен на възстановяване. Социалният контакт би могъл да се окаже разрушителен.

— Както и пълната изолация.

— Е, изолацията не е пълна — каза Удуърд и вдигна рамене. — Наоколо има хора — лекари, охраната, персоналът. Пациентите не са съвсем сами. Освен това имат право да прекарват навън по един-два часа дневно.

— Но не могат да контактуват помежду си?

— Точно така.

— И Аарон не е контактувал с външни хора през всичките десет години?

— Имате предвид Реймънд.

— Реймънд или Аарон, какво значение има — раздразнено отвърна Вейл.

— Има, и то доста голямо. Седнете, Мартин. Струва ми се, че това, което ще ви кажа, ще ви изпълни с гордост.

— С гордост?

— И вие имате своя дял в него. Без вашата помощ Реймънд нямаше да съществува. Щеше да приключи живота си или на електрическия стол, или на въжето.

— Кой всъщност е Вълпс?

— Реймънд е това, което наричаме вторична личност.

— Какво?

— Вторична личност. Рой беше вторична личност. Сега Реймънд е такъв.

— Значи Аарон вече се разделя на три?

— И да, и не. Реймънд определено е трети в списъка. Но останалите вече не съществуват. Случаят не е уникален, макар че в определени отношения би могъл да бъде.

— Как?

— Ако успеем да стабилизираме Реймънд. Тоест, ако не му позволим отново да се раздвои. Обикновено става именно така.

— Откъде се появи той и кога?

— Беше създаден, за да реши проблемите между Аарон и Рой. Появи се за пръв път преди около три години.

— Кой го създаде?

— Аарон.

— Поредният спасителен механизъм?

— Не бих го нарекъл спасение. По-скоро е алтернатива. Друга форма на прехвърляне. Както вече ви обясних, прехвърлянето е съзнателна трансформация на поведенческия модел от една индивидуалност към друга. Често се проявява при шизофреници. Нещо като отрицание. Болният прехвърля чувството за вина върху друга личност, а в конкретния случай става въпрос за съвсем нова индивидуалност — Реймънд.

— Аха. Ами ако вместо Аарон в Реймънд се е преселил Рой?

— Не би се получило. Реймънд не би го позволил. Трансформацията може да се осъществи само ако реципиентът е съгласен.

— С други думи, реципиентът приема модел на поведение какъвто сам избере?

— Правилно. Реймънд няма нужда от Рой и никога не е имал.

— А Аарон се прехвърли във вас, така ли?

— Да. Трябва да уточня, че става въпрос за сериозен пробив. Не беше никак лесно. Направих всичко възможно, за да докосна чувствителността му и да го накарам да повярва в мен като в авторитет. Навремето именно това го е привлякло в Рашмън. Аарон е искал да бъде оценен от родителите си, но тъй като те не му обръщали никакво внимание, той по-късно прехвърлил детските си желания към епископа. Моят проблем беше да спечеля отново доверието му, тъй като епископът го беше предал. Няколко години Аарон ми нямаше никаква вяра. Понякога се налагаше да контактувам и с Рой. В крайна сметка се появи Реймънд и прехвърлянето се осъществи. Аарон и Рой изчезнаха.

— И сега имате Реймънд, идеалния екземпляр.

Удуърд изглеждаше изненадан от забележката. Нервно почеса брадата си и каза:

— Това е излишен сарказъм, Мартин. Ще го видите след малко. Първо поговорете с него, а после го съдете.

— Това, което имах предвид, е, че Реймънд сякаш съчетава най-доброто от Аарон — интелекта, мечтите, желанията…

— Именно. Аарон винаги мислеше за себе си като за невинна жертва. Не можеше да контролира Рой. Дори не можеше да контактува с него. Аз бях проводникът между двамата.

— Имаше две касети. Знаете ли за тях?

— Имате предвид касетите с момчетата от олтара?

— Значи знаете.

— Разбира се.

— И оригиналът, и копието бяха изтрити според уговорката ми с прокурора.

— Защо?

— За да не излагаме католическата църква. Рашмън беше мъртъв, случаят беше решен. Не виждахме смисъл да разравяме жарта.

— Постъпили сте доста разумно. Но не съм сигурен дали е било най-доброто за моя пациент.

— Защо не? Винаги можем да получим информация директно от него. Предполагам, че Рой ви е разказал всичко с възможно най-големите подробности.

— Вярно е — призна Удуърд.

— Да се върнем към Реймънд. Откъде дойде това име?

— Така се нарече сам, когато се появи за първи път. Попитах го: „Кой си ти?“ и той отвърна: „Аз съм Реймънд Вълпс“.

— Значи Рой доминира над Аарон, а Реймънд доминира над Рой?

Удуърд кимна.

— Аарон никога директно не се опълчи срещу Рой или Реймънд. Както вече казах, проводникът бях аз. Но при появата на Реймънд имах невероятната възможност да изкарам и двамата с Рой навън. Беше забележителна гледка. Те спореха, прекъсваха се, превключваха от единия към другия. А Реймънд е също толкова нормален, колкото аз или вие. Притежава абсолютен контрол над себе си. Успя да постави Рой на мястото му и да не му позволи да наложи егото си. В присъствието на Реймънд Рой беше напълно безпомощен.

— Ами Аарон?

— Той отстъпи и остави Реймънд да се оправя с Рой.

— Доста удобно.

— Разбираемо е. Реймънд не е изпитвал болка. Не е преминал през всички страдания, които е изживял Аарон. Но е взел поуката от тях. Той просто наблюдаваше отстрани битката между Аарон и Рой. Съвсем обективно и рационално. Ужасът, който преживяваше Аарон, не се отразяваше по никакъв начин на Реймънд, защото той беше способен да изпитва щастие. Реймънд беше — и продължава да е — всичко, за което Аарон някога си е мечтал. Така че в крайна сметка се появи на сцената и унищожи Рой. Всъщност беше много доволен да се отърве и от двамата.

— Има си хас! — измърмори Вейл. — Следователно вече не можете да предизвикате появата на който и да е от тях?

— Точно така. През последните осемнайсет месеца Реймънд е психически стабилен. Никаква пориомания, никаква следа от Аарон или пък Рой. Впрочем напоследък Реймънд дори не ги споменава много често. Настоящето и бъдещето го занимават далеч повече, отколкото миналото.

— И искате да ми кажете, че този Реймънд Вълпс е напълно здрав?

— Като мен и вас. В конкретния случай един разстроен юноша бе заменен от приятен, образован и разумен мъж. Пред себе си имаме очарователен човек с невероятен коефициент на интелигентност и удивителна памет. Той е рационален, уравновесен и с разностранни интереси. Двамата с него сме добри приятели. Играем шах, обсъждаме филми и книги. Между другото, той чете непрекъснато — книги, списания, научни трудове, художествена литература, справочници… Жаждата му за информация е неутолима.

Самодоволната усмивка на Удуърд предизвика у Вейл отвращение. Когато говореше за Реймънд, докторът звучеше като съвременен Франкенщайн, който бе взел обвивката на Аарон и беше напъхал в нея друго човешко същество, създадено по възможно най-добрия образец.

— Далеч повече ме интересува дали е бил посещаван, дали е разговарял с някого лично или по телефона, дали е писал или получавал писма? Дали е имал каквато и да е връзка с външния свят — подчерта Вейл.

— Не бих казал. Е, през последните няколко месеца тук идваха лекари, които искаха да се запознаят с напредъка ни по случая. Разбира се, те винаги бяха придружавани от членове на персонала. Става въпрос за чисто научен интерес — въпроси и отговори, нали разбирате?

— И не е говорил по телефона?

— Кой би му се обадил? За последните десет години не е получил нито едно писмо, дори картичка.

— Не е ли писал някому?

— Честно да ви кажа, Мартин, мисля, че Реймънд не иска да си кореспондира с никого. Вижте, той все пак знае доста за миналото си, но не всичко. Научил е достатъчно, за да разбере какво се е случило с Аарон и защо се е появил Рой. Има неща, които не го интересуват. Предполагам, че в известна степен можем да сравним Реймънд с човек, който има амнезия. Знае точно толкова за миналото си, колкото му трябва. Няма нужда или пък не иска да научи повече.

Удуърд стана и отиде до вратата.

— Ще пратя Макс да го извика — каза той. — Извинете ме за минутка.

Вейл извади цигара и я запремята между пръстите си. Всичко, което бе казал Удуърд, звучеше съвършено логично. Разумно и медицински обяснимо. Без грешка.

Как ли пък не! Един психопат си живееше комфортно в модерна лудница и беше убедил всички лекари, че някакво чудо го е превърнало в сладур на име Реймънд Вълпс — напълно здрав и душевно уравновесен.

Вейл, разбира се, въобще не вярваше на тази трансформация. Но пък правилата на играта не му позволяваха да сподели с останалите това, което Аарон му беше казал веднага след края на процеса.

След няколко минути в стаята влязоха Удуърд, Макс и Вълпс. Реймънд все още се усмихваше.

— Някой иска ли нещо за пиене? — любезно попита Макс.

— За мен кока-кола — отвърна Вълпс.

— Сода — обади се Удуърд.

— Кока-кола — каза Вейл.

Вълпс седна срещу него, а Удуърд се настани отстрани, като водещ на телевизионен дебат.

Вейл не знаеше какво да каже. Поздравления за новата ти личност? Добре дошъл при нас, Реймънд? С каквото и да започнеше, щеше да прозвучи лицемерно.

— Е, искахте да се запознаете с Реймънд. Ето го и него — гордо каза Удуърд.

— Трябва да ме извиниш, Реймънд — каза Вейл. — Леко съм зашеметен от чудесата на науката.

Усмивката на лицето на Удуърд угасна. Вълпс не помръдна. Очите му срещнаха тези на Вейл.

— Всички реагират така — каза младежът. — Докторът дори пише книга за мен. Можеш да спечелиш наградата „Пулицър“, нали, Сам?

— Е, ще видим — отвърна Удуърд и скромно наведе глава.

— Звучи ми доста странно — каза Вейл. — Появяваш се изведнъж — ни в клин, ни в ръкав. Не си ли се питал коя например е майка ти?

Вълпс не се поколеба нито за миг.

— Майка ми е Мнемозина, богиня на паметта и родителка на деветте музи.

После тихо се засмя.

Удуърд се ухили.

— Реймънд има невероятно чувство за хумор — каза той.

— И значи просто се отърва от Рой, така ли? — попита Вейл.

— Да кажем, че мандатът му изтече — отвърна Вълпс. — Вече го няма.

— А какво научи от него и Аарон?

— Ами, Рой не беше толкова интелигентен, колкото Аарон, но пък беше далеч по-опитен.

— Искаш да кажеш хитър?

— Искам да кажа, че не беше наивен.

— А Аарон такъв ли беше?

— Сам знаете.

— Така ли?

— Как само сгащихте онази прокурорка, как й беше името…

— Рой ли го каза? Сгащил съм я? — попита Вейл, без да отговаря на предишния въпрос. Този копелдак много добре знаеше името на прокурорката.

— Аз го казвам.

— Чудесно.

— Прочетох протоколите от делото. А и Рой ми каза, че сте играли по най-добрия начин. Започнали сте да питате за символите, после сте се дръпнали. Нищо чудно, че сте известен като великолепен стратег.

— Аарон и Рой някога разказвали ли са ти за убийството на онзи проповедник… не мога да си спомня името му, минаха десет години.

— Шекълс.

— Точно така, Шекълс.

— Рой го споменаваше. Не са го харесвали кой знае колко.

— Подценяваш чувствата им — отбеляза Вейл.

Реймънд леко се усмихна и кимна.

— Предполагам, че сте прав. Той е първата им жертва, нали знаете?

— Знам.

— Е, мистър Вейл, вие вероятно ги познавате по-добре от мен.

— О, не мисля.

За миг очите им се срещнаха. Нищо. Дори не мигна. Погледът му го издава, помисли си Вейл. Когато лицето му се смееше, очите му не се променяха. Оставаха все така студени.

— Ами другите? Разказвал ли ти е за тях?

— Имате предвид брат му и бившата му приятелка, Мери Лафърти?

— Не си спомням името й — каза Вейл.

Реймънд впи очи в неговите.

— Лафърти — повтори той. — Мери Лафърти.

— О, да — каза Вейл.

— Всъщност Рой говореше и за Томи Халоуей и Били Джордан — продължи Вълпс. — Момчетата от олтара.

Вейл се втренчи в очите му. Те излъчваха само омраза. Внезапно спомените от онази ужасна нощ го връхлетяха. Тъмната къщичка и отблясъците от падащите върху езерото лунни лъчи. Труповете и ужасяващата миризма.

„Отговорността за всичко това е моя“ — помисли си той. Опита се да се концентрира и да се върне към настоящето.

— Значи сте говорили за момчетата от олтара — каза той.

— Разбира се, нали това е същността на въпроса.

— И не само това — отбеляза Вейл. — Ами Алекс? Разговаряхте ли и за Алекс?

— Алекс?

— Линкълн. Алекс Линкълн.

— Линкълн. — Вълпс дори не трепна. — Сигурно имате предвид другото момче, нали? Рой май не го споменаваше често.

„Ако очите са огледало на душата — помисли си Вейл. — Реймънд няма душа.“ Аарон вероятно му бе предал интелекта и фантастичната си памет, но не и душата си. Защото Аарон също нямаше душа.

— А Линда? Някой споменавал ли е Линда?

Реймънд изви глава към прозореца и каза:

— Гелерман. Името й беше Линда Гелерман. Аарон изпитваше топли чувства към нея, макар да го беше изоставила.

— Той ли ти каза, че го е изоставила? — попита Вейл.

— Е, не съм сигурен, че го цитирам съвсем точно — отвърна Реймънд.

— Рой някога споменавал ли ти е какви бяха последните му думи, когато се разделихме?

Вълпс го погледна безизразно, после бавно поклати глава.

— Не си спомням. За какво става дума?

— Нищо особено. Опита се да се пошегува.

— Падам си по добрите шеги.

— Може и да ти го разкажа, но някой друг път.

Вълпс се изправи в стола си и чертите му забележимо се изопнаха.

— Сигурно шегата е била доста добра, за да я запомните след всичките тези години.

— Знаеш как е. Понякога помниш някоя глупост цял живот.

Удуърд забеляза нарастващата враждебност между двамата и реши да се намеси.

— Реймънд, кажи на Мартин за първото си излизане в града.

Беше ред на Вейл да се стегне. Погледна Вълпс и очите им се срещнаха.

— Бил си навън? — попита Вейл, опитвайки се да запази самообладание.

— Само три пъти — обясни Удуърд. — Под наблюдение.

— Кога беше това?

— През последните две седмици — отвърна Вълпс. Погледът му беше все така студен. — Нямате представа какво чувство изпитваш, когато влезеш в сладкарницата и имаш пред себе си двайсет и осем вида сладолед, покрити отгоре с шоколадов крем или…

Нещо не беше наред и Вейл веднага разбра, какво е то. В тона на Вълпс нямаше радост, нямаше възбуда, нямаше чувства. Човекът срещу него се владееше перфектно.

— Или сметана — каза Вейл.

— Да, сметана — повтори Вълпс.

— Значи най-възбуждащото в първия ти ден навън беше сладоледът с шоколадов крем или сметана? — попита Вейл.

— Това е само метафора — поясни Реймънд. — Става въпрос за свободата на избора. Ако не друго, поне можеш да избираш между шоколадов и сметанов.

— Още една метафора — отбеляза Вейл. — Черно и бяло, както обикновено става в живота.

Погледите им все още не се откъсваха един от друг. Черно и бяло. Вейл си спомни за последния ден от процеса. Беше прекарал седмици, борейки се да докаже с помощта на екипа си, че Стемплър наистина съчетава две индивидуалности в едно тяло: Аарон, симпатичното дете от Криксайд, Кентъки, което бе преживяло толкова мъки и страдания, и Рой, злият близнак с неутолима жажда за отмъщение и убийства. Беше спечелил и спасил Стемплър от сигурна екзекуция, а Венъбъл, съзнавайки, че е загубила, се беше съгласила на сделка със защитата. Аарон Стемплър беше пратен в Дейзиленд до пълното му излекуване.

Победата беше въодушевила Вейл. И внезапно, излизайки от съдебната зала, Стемплър се беше обърнал към него и усмихнато бе прошепнал: „Да предположим, че никога не е имало Аарон“. Смехът му отекваше из коридора, докато го отвеждаха.

„Той иска да знам. Иска да знам, но да не мога да направя нищо. Точно както в деня след процеса. Не му беше достатъчно просто да създаде кошмара, а и да го набие в главата ми, да ме измъчи с мисълта, че съм безпомощен.“

Това беше общата им тайна през тези десет години, жестоката и мрачна истина, която ги сближаваше дори в този миг.

Стемплър беше ненаситен. Вейл вече го разбираше съвсем ясно. Правилата на играта се крепяха върху предизвикателството.

„Спри ме, ако можеш. Твой съм, стига да успееш.“

Вейл не отклони погледа си.

— И какво друго прави в града, освен да се тъпчеш с шоколадов сладолед? — попита той.

— Влязох в един музикален магазин и си купих няколко компактдиска, после отидох в „Дата Сити“ и разгледах най-новите компютърни игри. Бях и в „Белкс“, откъдето си взех чифт джинси. Сам си ги избрах — любимият ми цвят, кройка и прочее. Два часа на свобода… Като изключим, разбира се, факта, че Макс ми беше като сянка. Следващия път беше същото, по-следващия пак. Онзи ден дори ходихме на кино. Беше великолепно. Големият екран. Звукът. Съвсем различно е от това, което мога да видя на двайсетсантиметровото си телевизорче. Страхотно удоволствие…

— Сигурен съм — прекъсна го Вейл. Не го попита кой филм е гледал, макар да знаеше, че Вълпс умира от желание да му каже. Вече бе разбрал това, за което беше дошъл. Сега искаше само да се измъкне оттук колкото се може по-бързо.

— Откъде имаш пари? — попита той, надявайки се поне малко да унижи Вълпс и да нарани гордостта му.

— Спечелих ги — спокойно отвърна Вълпс.

— Спечели ги?

— Реймънд е доста добър в електрониката — намеси се Удуърд. — Може да поправи почти всичко. Видеокасетофони, телевизори, компютри…

— Телефони? — прекъсна го Вейл, повдигайки вежди.

Нещо като усмивка премина по устните на Вълпс.

— Телефонната компания сама се грижи за клиентите си — отвърна той.

— Реймънд печели по седемдесет и пет цента на час, като поправя развалената апаратура на института. Позволяваме му да се занимава и с вещи на външни хора. Те ги оставят при охраната на външния портал и…

— Вече имам над девет хиляди в банката — тихо го прекъсна Вълпс. — Самюел ги внася вместо мен. Не се оплаквам от липса на работа.

— Той е най-добрият в околността — гордо отбеляза Удуърд. — Би могъл да отвори истинска работилница.

— Скоро и това ще стане — обади се Вълпс.

Забележката му смрази Вейл. Изражението на младежа не се беше променило, само очите му леко примигнаха.

— Не разбирам — промълви Вейл.

— Е, това са най-важните новини — усмихна се Удуърд. — След три дни Реймънд излиза в отпуск.

— Отпуск?

— За шест седмици. Намерихме му работа в един сервиз на Уестърн…

— Ще дойде в Чикаго, така ли? — прекъсна го Вейл.

— Имаме филиал там — обясни Удуърд. — Непрекъснато наблюдение, вечерен час, групова терапия. Мислим, че Реймънд вече е готов за това. Нали, момчето ми?

— Сигурен съм, че ще се справя.

Сякаш гигантска ръка стисна гърдите на Вейл. Той се опита да запази самообладание, но студена пот овлажни дланите му, а лицето му побледня. Отпи глътка кока-кола от кутията.

— Сигурен съм, че ще се справиш — каза след малко той с възможно най-безразличен тон.

— Ако всичко бъде наред, тоест ако той успее да се справи през тези няколко седмици, ще го изпишем. Така реши управителният съвет.

— Е, предполагам, че трябва да те поздравя — промърмори Вейл.

— Може някой път да обядваме заедно — каза Вълпс. — В крайна сметка, вие сте отговорен за моето… ъъ, за съществуването ми, не е ли така?

— Чудесна идея — намеси се Удуърд.

— Ще видим.

— Какво мислите, мист… Мартин? — попита докторът. — Тези новини връщат ли вярата ви в избавлението и възкресението?

— Възкресението?

— Реймънд, така да се каже, възкръсна от пепелта.

В думите на Удуърд се чувстваше такава гордост, че Вейл отново усети студените тръпки по гърба си. Този път причината не беше Вълпс, а егоцентричният доктор, който дотолкова бе заслепен от собствената си непогрешимост, че не успяваше да съзре истинската природа на пациента си. Вейл обаче си спомни онзи далечен ден, когато сам бе изпитал самодоволството, че е избавил своя клиент.

Той почти не чу останалата част от разговора. Вече му беше все едно. Единственото, което искаше, бе да се измъкне от тази стая.

— Е, мисля, че това е достатъчно за днес — каза Удуърд. — Сигурен съм, че всеки от нас има и други задачи.

— Да — отвърна Вейл, насилвайки се да се усмихне.

Удуърд отиде до вратата, за да извика Макс. Вейл стана и заобиколи масата. Когато се озова зад Вълпс, наведе глава и прошепна:

— Реймънд?

Вълпс не се обърна.

— Да?

— Да предположим, че никога не е имало Аарон?

Реймънд продължи да гледа в отсрещната стена. Усмихваше се, но Вейл нямаше как да го види.

„Той знае. Знае, но не може да направи нищо. Аз съм свободен и той не може да ме спре, защото никой не би му повярвал.“

Мина половин минута, преди Вълпс да се обърне. Той стана, а лицето му се озова на няколко сантиметра от това на Вейл. Усмихваше се, но внезапно, за миг, очите му сякаш се вледениха. В тях пропълзя омраза и ирисите им се оцветиха в кървавочервено.

Ужасяващото чувство, което бе споходило Вейл при влизането му в работилницата, се върна само за секунда, но това беше достатъчно, за да изпълни сърцето му със студ.

Венъбъл беше права. Сега го беше видял със собствените си очи. Сякаш се бе взрял в самата същност на… кого? На Аарон, Рой или Реймънд? Независимо чии бяха тези изпълнени с омраза очи, те разкриваха само едно — несравнимия блясък на злото. Единствената разлика с юношата, когото Вейл бе спасил преди десет години, беше, че този пред него беше по-възрастен, по-опасен и скоро щеше да бъде свободен.

— Винаги ще има място за Аарон в сърцето ми — тихо каза Вълпс, потупвайки се в гърдите. — Също както винаги ще има и място за Мартин. Дължа всичко на вас двамата.

После се усмихна подкупващо и добави:

— Благодаря ви.

Вълпс стоеше до прозореца и ги наблюдаваше как прекосяват двора. Можеше да предположи реакцията на Вейл. Почти чуваше протестите му.

Обаче грешеше. Вейл съзнаваше, че няма смисъл да спори с Удуърд. Всичко беше решено и той нямаше как да го спре.

— Давате доста хляб на пресата — каза той.

— Пресата въобще няма да разбере — отвърна Удуърд. — Заповедта за освобождаването е подписана от местен съдия, който симпатизира на делото ни. Ще изпишем Реймънд Вълпс. Пресата знае за Аарон Стемплър и едва ли подозира за съществуването на Вълпс.

За миг Вейл се поколеба дали да не му разкаже за убийствата на Линда Балфур и Алекс Линкълн, но реши да премълчи. Рано или късно това щеше да стане известно. А и Реймънд имаше идеално алиби. Жертвите щяха да бъдат приписани на някой маниак, който бе решил да подражава на онзи Стемплър отпреди десет години.

Превъзходно. Вълпс бе помислил за всичко.

— Предполагам, че осъзнавате конфиденциалността на тази среща — каза Удуърд.

— Конфиденциалността ли?

— Е, така да се каже, вие все още сте негов адвокат.

Вейл поклати глава.

— Сблъсък на интересите — саркастично отвърна той. — Трябваше да се откажа от задълженията си, когато станах прокурор.

— Дайте шанс на момчето — каза Удуърд.

— Той вече не е момче, докторе — сряза го Вейл.

Двамата си стиснаха ръцете и Вейл се насочи към колата, където го чакаше Тони. Кадилакът се отправи към футболното игрище. Хеликоптерът вече бе готов за излитане. Вейл се наведе и се затича към него. След секунди вече беше на седалката и сложи колана си.

— Господи! — измърмори пилотът. — Изглеждате така, сякаш сте видели призрак.

— Така беше — отвърна Вейл. — Да се махаме оттук.