Уилям Дийл
Спектакълът на злото (28)

27.

Мъглата беше толкова гъста, че Стенър трябваше да кара с не повече от двайсет мили в час. Присвитите му очи следяха бялата линия на шосето. Тъй като бяха пропуснали отбивката за хижата, се бе наложило да обърнат и сега се оглеждаха за знака. В крайна сметка го видяха — малка дървена табела, която сочеше към изчезващ между дърветата черен път. Закъсняваха. Минаваше четири и половина.

На табелата с големи бели букви пишеше: „Хижа Ред Марш“. Тънка червена стрелка сочеше вярната посока. Колата пое натам, но мъглата не позволяваше на Стенър да натисне газта докрай. След около две мили хижата внезапно изскочи пред тях. Наоколо се виждаха бунгалата.

Пет без петнайсет.

 

 

Уолт Сандерсон, едър швед с тънки рижави мустаци, които се спускаха чак до брадата му, излезе от дървената постройка и се насочи към тях. Беше облечен с дебел пуловер и пухено яке.

— Аби Стенър? — попита той.

— Да — отвърна детективът, излизайки от колата.

— Изпуснахте Дарби за малко — каза Сандерсон с необичайния си акцент. — Излезе преди десет-петнайсет минути. Приготвил съм лодката, която поръчахте, ще ви дам и карта на блатата и реката. Няма да ви отнеме много време да го настигнете. Ще разтоварите багажа си, когато се върнете. Няма нужда да заключвате колата си.

— Звучи цивилизовано — отбеляза Сен-Клер и изплю тютюна, който дъвчеше.

— Сипал съм горещо кафе в термоса. Надявам се, че го предпочитате без захар.

Стенър нямаше нищо против захарта, но не разполагаха с достатъчно време за подобни капризи. Двамата със Сен-Клер измъкнаха от багажника черните кожени чанти с пушките, после Стенър пъхна в джоба си кутията с резервните патрони. Междувременно Сандерсон се върна с термоса и ги поведе по тясната пътечка към реката.

— Внимателно, момчета, нищо не се вижда от тази мъгла.

— Винаги ли е толкова гъста? — поинтересува се Сен-Клер.

— Не и през деня.

Лодката беше дълга почти три метра и към кърмата й бе прикрепен мощен мотор. Сандерсон стъпи вътре, огледа се и измърмори нещо под носа си. После слезе и отиде до бараката в края на кея. След няколко минути се върна с преметнато през рамо дълго въже.

— Мога да се закълна, че снощи сложих в лодката котва и верига — каза той. — Ето ви въже. Край реката е пълно с храсти и дървета, няма да ви е трудно да се вържете за някое от тях.

— Няма проблеми — кимна Стенър и се качи на борда. Сен-Клер проверяваше мотора.

След малко вече бяха на път. Лицата и якетата им се овлажниха от мъглата.

— Доста мрачно време — отбеляза Сен-Клер, проследявайки с поглед тънкия лъч на фенерчето, който разцепваше мъглата.

— О, смърт, да изпълниш дъха ми с мъгла, да покриеш лицето ми с облак — тихо каза Стенър.

— Не знаех, че си поет — обади се Сен-Клер.

— Не съм. Робърт Браунинг го е казал.

Лодката се носеше по течението, моторът монотонно бръмчеше отзад, а Стенър разглеждаше картата, опитвайки се да разбере къде точно се намират. След двайсетина минути видяха смътните очертания на друга лодка. Беше вързана към едно от крайречните дървета.

— Двама са — прошепна Стенър, когато доближиха заливчето.

Двамата ловци бяха облечени в камуфлажни дрехи. Бяха хвърлили якетата си в задната част на лодката. Никой от тях не беше Дарби. Сен-Клер насочи моторницата към тях. Единият от мъжете, висок и слаб, беше надигнал някаква дамаджана и спокойно отпиваше. Едър черен лабрадор беше полегнал пред другия.

— Добро утро — викна този, който седеше зад кучето. Беше нисък, пълничък, с добродушно изражение.

— Добро утро — отвърна Стенър.

Сен-Клер изви руля и двете лодки допряха бордовете си. Високият мъж остави дамаджаната и избърса уста с опакото на ръкава си.

— Искате ли? — попита той. — Домашно е. Голям студ е днес.

— Не, благодаря — отвърна Стенър.

Сен-Клер обаче протегна ръка и пое дамаджаната. Подпря я на лакътя си и отпи дълга глътка. После я отпусна и потръпна.

— Прав си — отбеляза той. — Това наистина може да стопли и мъртвец. Мерси.

— Виждали ли сте някой друг тази сутрин? — попита Стенър.

— Сигурно имате предвид Джим Дарби. Тръгна към шести. Мина оттук може би преди около час и половина.

— Какво е шести? — полюбопитства Стенър.

— Всеки от заслоните си има номер. Отбелязани са на картата. Старият Уолт се е погрижил за маркировката. Шести е надолу по реката, на половин миля. Тук е четвърти, а от другата страна, ей там, е пети.

— Какво е разстоянието до шести? — попита Стенър.

— Около половин миля, нали ви казах.

— Значи можем да стигнем дотам за десетина минути?

— По-скоро пет, дори и в мъгла като тази.

— Благодаря.

— Вие негови приятели ли сте? — попита единият.

— Да — отвърна Сен-Клер. — Мислим да го изненадаме. Е, благодаря за помощта.

— Няма нищо.

— И на вас. Наслука.

Сен-Клер се обърна, отново запали мотора и насочи лодката надолу по реката към шестия заслон.

След пет минути забелязаха малка дървена табела, върху която с бяла боя бе изписана цифрата 6. Сен-Клер изви руля към брега и изключи машината. Заслонът беше празен.

— Чу ли? — попита Сен-Клер.

Стенър се озърна, после дочу тихото ръмжене на някакъв мотор. Сетне се чу и далечният лай на куче. Нещо пльосна във водата, ръмженето на мотора се засили.

— Идва — прошепна Стенър.

— Звукът все повече се засилваше и внезапно точно срещу тях изникна корпусът на другата лодка. Дарби седеше до руля. Не ги забеляза, докато кучето, което приличаше на шпаньол, не започна да вие.

— По дяволите — извика той изненадано и изгаси мотора.

— После вдигна пушката, която лежеше в скута му, и се вторачи в приближаващата се лодка. Когато се приближи на няколко метра, разпозна Стенър. Детективът протегна ръка, издърпа борда на лодката към тяхната и каза:

— Добро утро, мистър Дарби. — После извади от вътрешния си джоб заповедта за арест. В същото време Сен-Клер се изправи и насочи пистолета си към Дарби.

— Бихте ли оставили пушката си настрана? — каза той спокойно.

— Имаме заповед за задържането ви, Дарби — съобщи Стенър и размаха документа.

Дарби се шашардиса. Мъглата не успя да скрие пребледнялото му лице.

— Тука ли? — попита той.

Кучето изръмжа.

— Млъквай, Рагс! — викна Дарби.

Шпаньолът сведе глава и изскимтя.

— Шерифът ни чака в хижата — каза Сен-Клер. — Не искате да добавите бягство към останалите си проблеми, нали?

— От къде на къде? Приличам ли ви на беглец? Няма защо да бягам.

— Тази заповед ви обвинява в предумишлено убийство на жена ви. Имате право да мълчите…

— Знам процедурата — измърмори Дарби и остави пушката настрана. — Вече съм чувал всичко това.

— Обърнете се и поставете ръце зад гърба си — каза Стенър. — Трябва да ви сложа белезници.

— Няма да избягам — възпротиви се Дарби.

— Такъв е редът.

— Не го правете, моля ви. — Тонът му вече не беше арогантен, а по-скоро умолителен.

— Казах ви, такъв е редът.

— Не ме закопчавайте зад гърба, моля ви. Няма къде да избягам.

— Май се опитваш да ни преметнеш, а? — обади се Сен-Клер.

— Моля ви, не ме закопчавайте зад гърба — отново проплака Дарби. — Аз… не мога да плувам.

Сен-Клер погледна Стенър, който на свой ред отправи поглед към Дарби. Мъжът изглеждаше много уплашен. Кучето отново зави.

— Млъкни! — викна той и го удари през муцуната. Шпаньолът изскимтя и се сви на дъното на лодката.

— Моля ви — повтори Дарби.

— Сложи му белезниците отпред, Харви — каза Стенър.

Сен-Клер се доближи, без да навежда пистолета си.

— Благодаря — каза Дарби, протягайки ръцете си напред. Когато Сен-Клер му сложи белезниците, се отпусна настрани и легна на дъното на лодката, подпрял глава на единия борд. Рагс пропълзя до него и започна да лиже лицето му.

— Кучетата прощават всичко — отбеляза Сен-Клер, клатейки глава. После погледна Дарби в очите. — Какво правеше в блатото?

— Ходих по голяма нужда — отвърна той.

— Ега ти голямата нужда. Звучеше като потъването на „Титаник“.

Сен-Клер насочи фенерчето към посоката, откъдето беше дошъл Дарби. Лодката му беше оставила зад себе си дълга следа в блатото.

— Я виж — викна Сен-Клер и се ухили. — Да видим накъде води.

Той върза лодката на Дарби за тяхната и се насочи по следата, движейки се плътно покрай брега. На изток вече се виждаше червеният диск на изгряващото слънце. Една водна змия се плъзна по калната повърхност и след малко се загуби сред мократа трева. Отнякъде изчурулика птичка, после се чу шумът от крилете й. Внезапно следата свърши. Изкривеният ствол на едно изсъхнало дръвче се впиваше в неравната повърхност, избуялите тръстики около него образуваха нещо като кръг.

— Тук трябва да е — каза Сен-Клер. — Върни се обратно в хижата, а аз ще вържа лодката и ще те изчакам. Доведи шерифа и няколко от неговите момчета да изследват околността.

— Става — съгласи се Стенър и скочи в другата лодка. — Дръж кучето — викна той на Дарби.

— Няма да ви направи нищо — отвърна той. — Само лае. Какво става?

— Търсим Попи Палмър — отвърна Стенър.

Дарби пребледня.

— Какво имате предвид? — попита той. — Тя отиде при сестра си във Финикс.

— Няма никаква сестра във Финикс.

— Значи ме е излъгала.

— Такъв е животът — засмя се Сен-Клер.

— Връщам се колкото се може по-бързо, Харви — викна Стенър. — Ще се справиш ли?

Сен-Клер го погледна ухилено и отпи от термоса с кафето.

Слънчевите лъчи и вятърът успяха да пробият мъглата. Утрото беше студено, небето се изчисти. Сен-Клер видя десетметровия катер, който се спускаше по реката към вързаната лодка. Изсвири с пръсти и помаха с ръка. Катерът бавно изви и се доближи до лодката. Стенър беше на борда, застанал зад шерифа — едър мъж с тъмносиньо яке и кафява шапка. Значката му бе закачена на кръста, до кобура с револвера.

— Добро утро, господа — каза Сен-Клер. — Благодаря, че наминахте.

Катерът спря до лодката на Сен-Клер и шерифът скочи на борда й, протягайки ръка.

— Джейк Бродстроук — каза той с дълбок, авторитетен глас. — Съжалявам, че се забавихме, но трябваше да намерим няколко водолази. Надявам се, че знаете какво правите.

— Е, става въпрос просто за едно предположение — обясни Сен-Клер. — Трябва обаче да знаете, че през последните трийсет години почти никога не съм грешил в предположенията си.

Единият от водолазите, с черен неопренов костюм и маска, се спусна в блатото. Водата не беше много дълбока.

— Не мисля, че ще имаме нужда от драга, шерифе — каза той. — Дъното е покрито с тиня, но ще се оправим и сами. Дайте ми светлина.

Той пое херметизирания фенер, оправи водолазната си маска и се гмурна. След около минута го последва и колегата му. Останалите седнаха в лодката и зачакаха в пълно мълчание. Единственият звук наоколо беше на вятъра, свирещ в тръстиките.

Мина половин час. Шерифът дъвчеше остатъка от някаква пура. Харви се изплю в надиплената от вятъра вода. Стенър седеше напълно неподвижен. Очите на всички бяха вперени в посоката, накъдето бяха поели водолазите.

И изведнъж съвсем близо до лодката водата забълбука и внезапно на повърхността изплува главата на жена. Мократа й тъмна коса се бе разпиляла над подпухналото сивосинкаво лице. Устата й бе пълна с кал. Около гърлото й бе пристегната ръждива верига. Докато изплуваше на повърхността, от очите й бликна вода и за миг им се стори, че жената плаче. Попи Палмър бе изиграла последния си стриптийз.

— Господи! — изохка Сен-Клер.

— Да — полугласно каза Стенър. — И аз се надявах да грешим.