Уилям Дийл
Спектакълът на злото (2)

1.

Големият град четири месеца по-късно

Бяха най-мрачните часове преди зазоряване. Мощните прожектори разкъсваха мъглата. Монтирани върху високи метални пилони, те разпръскваха светлина върху огромното димящо бунище и осветяваха смачкани пластмасови бутилки, счупени съдове, кашони, парцали и купчини гранясали хранителни отпадъци. Градското сметище приличаше на огромна планина от боклук, на вонящ хълм на фона на отдалечените на мили небостъргачи. Зловонни изпарения се издигаха от този развъдник на бактерии и подплашени от светлината и от булдозера, който с ръмжене заравняваше боклуците, наоколо се щураха малки сиви сенки.

Мъжът в булдозера, добре опакован в няколко пласта дрехи, приличаше на извънземен нашественик. Беше облечен с дълги ватирани панталони, фланелена блуза, дебел вълнен пуловер, пухено яке, предназначено сякаш за арктически студове, шапка, която покриваше ушите му, медицинска маска, предпазваща го от измръзване и от смрадта, дебели кожени ръкавици и скиорски очила. В слушалките на уокмена му гърмеше „Ми Тиера“ на Глория Естефан, заглушавайки рева на огромната машина.

„Още един час — повтаряше си Джизъс Суарино, познат в своята махала като Гаучо. — Още само час и изчезвам оттук.“

Той дръпна ръчките. Булдозерът се завъртя на място и избута поредната купчина боклук. Машината се разтресе, веригите се бореха с несигурната почва. Скрити зад запотените скиорски очила, очите на Суарино проследиха как булдозерът разстла боклука върху старите остатъци. Той даде на заден ход и пое поредната купчина. Докато я повдигаше, нещо привлече вниманието му.

Суарино отново върна машината назад. Ръмженето на двигателя се усили, булдозерът потрепери и клапанът шумно изпусна пара. Джизъс присви очи и изтри с ръкавицата си запотените стъкла на очилата.

И изведнъж се вледени. Булдозерът бе повдигнал от купчината боклук… труп. Череп с празни очни кухини, разядени, покрити с мръсотия остатъци от кожа и полюшвани от вятъра снопчета руса коса се люлееше точно пред очите на Суарино. Главата клюмна напред и челюстта опря в разкъсания гръден кош.

— Аааа! — изкрещя Джизъс ужасено зад маската.

Смъкна очилата и се наведе напред. Трупът се килна настрани, едната ръка се размърда и сякаш посочи с разядените си пръсти Суарино. Той изгаси двигателя, изскочи от кабината и потъна в боклука почти до колене. Закрещя, смъкна маската и хукна към сградата в края на бунището.

 

 

Мартин Вейл мразеше телефоните. Те създаваха проблеми. Нарушаваха спокойствието. Прекъсваха плановете му. Но дългът повеляваше главният прокурор на града (и първи заместник на окръжния) винаги да е на линия.

Те бяха навсякъде. Само в апартамента му имаше три отделни линии. Едната бе секретна, достъпна само за първия му помощник Абъл Стенър и личната му секретарка Наоми Чанс. Всички телефонни апарати бяха с преносими слушалки и автоматични секретари. В куфарчето си винаги носеше мобифон, а в колата — още два. Единственото убежище от звъна им беше под душа и банята. Особено мразеше нощните обаждания, защото макар да бе нагласил всеки от телефонните апарати да звъни колкото се може по-тихо, пиукащите сигнали го измъкваха и от най-дълбокия сън.

Зазвънеше ли секретният, новините винаги бяха лоши. Сега той бипкаше вече цяла минута. Вейл най-сетне се претърколи по гръб и напипа в тъмното слушалката върху шкафчето до главата си.

— Колко е часът? — сънено промърмори той.

— Почти пет — отвърна спокойният глас на Стенър.

— По-точно?

— Четири и двайсет.

— Ти си садист, Стенър. Обзалагам се, че набиваш клечки под ноктите на малки деца, палиш ги и се смееш, докато те крещят.

— По-добре си облечи някои по-стари дрехи.

— Къде отиваме?

— Двайсет минути ще ти стигнат ли?

— Какво се е случило, Абъл?

— Ще ти звънна от колата.

И затвори.

През следващата половин минута Вейл не престана да ругае. Светна нощната лампа, за да не заспи отново. Опъна се, изрита завивките и полежа с разперени ръце в студената стая, докато не се събуди съвсем.

Четири и двайсет сутринта. По дяволите! Той стана, нахлузи халата си и се отправи към кухнята. Сипа хладка вода в кафе машината и измъкна от шкафа кутията с кафето. После се насочи към банята.

След петнайсет минути вече беше нахлузил кадифени панталони, вълнен пуловер и здрави кожени ботуши. Напълни два термоса с кафе и взе от бюрото няколко документа, които натъпка в куфарчето си. Когато телефонът звънна, бе готов за тръгване.

Вдигна слушалката и каза:

— Моли се наистина да е нещо важно.

После затвори. Пъхна се в коженото си яке и пое към фоайето десет етажа надолу.

Майор Абъл Стенър вече го очакваше зад кормилото на колата си. Беше облечен в сив костюм на райета. Вейл го бе повишил в майор, когато го покани за главен следовател. Стенър използваше званието си рядко, освен пред щатската полиция. В градското управление единственият с по-висш чин беше самият шеф.

Вейл му подаде единия термос.

— Благодаря — каза Стенър.

— Стори ми се, че спомена нещо за стари дрехи. Облякъл си се като за официален прием.

— Нямах време — отвърна той, докато се отлепяха от тротоара.

Стенър, сериозен и спокоен мъж, чието каменно лице и стоманен поглед не допускаха никаква емоция, бе не само най-доброто ченге, което някога градът бе имал, но и човек, който пестеше думите си, рядко се усмихваше и използваше кратки, сбити изречения.

— Къде отиваме, по дяволите?

— Ще разбереш.

Вейл се отпусна назад и отпи от кафето си.

— Ти въобще ли не спиш, Абъл?

— Питаш ме всяка седмица.

— Но никога не ми отговаряш.

— И защо да го направя сега?

Отново мълчание. Фактът, че двамата бяха станали близки приятели, беше истинско чудо. Преди десет години, когато Вейл беше най-популярният адвокат в окръга и поемаше само дела срещу щата, те бяха смъртни врагове. Стенър беше единственото ченге, което винаги вършеше работата си както трябва, знаеше мястото си, никога не се хващаше на уловките на адвоката и успяваше да прозре всички намерения на противниковия лагер. Само веднъж се бе намерил някой, който да го пречупи на свидетелската скамейка — и това беше Вейл в процеса срещу Аарон Стемплър. Когато прие предложения му пост на главен прокурор, Вейл използва всичките си сили, за да измъкне Стенър от опеката на полицейския шеф Ерик Еклинг. Беше очаквал, че самият Стенър ще отклони поканата му, но се изненада като разбра, че тя е приета.

— Вече си на моята страна — бе обяснил Стенър, свивайки рамене. — А и Еклинг е некадърник.

Десет години. През това време Стенър се беше поотпуснал. Усмихваше се малко по-често, а в офиса се носеше и непотвърденият слух, че веднъж бил разказал някакъв виц — макар че така и не откриха свидетел на този шокиращ случай.

Вейл бе полузаспал, стискаше в ръце термоса с кафето, а главата му се люшкаше напред-назад. Стенър зави от магистралата и насочи колата по един черен страничен път. Внезапно ярки светлини накараха Вейл да отвори очи.

Той се изправи в седалката и видя далеч пред себе си жълти, червени и сини отблясъци над безкрайните купчини смет в тъмната, мъглива нощ. Малко по-късно Стенър зави и цялата картина се разкри пред очите им. Имаше десетина различни коли — полицейски автомобили, линейки, микробуси. Бяха паркирани в самия край на сметището. Над тях, по хълма с боклуци, се движеха множество полицаи и пожарникари, облечени във флуоресциращи жълти пелерини. Всички бяха въоръжени с дълги метални пръти, с които ръчкаха в купищата боклук. Във въздуха се носеше неприятният мирис на горяща смет, гнила храна и мокра хартия.

Три пръта с плющящи на вятъра жълти флагчета очевидно определяха границите на претърсваното място. Периметърът бе около петдесетина метра. Вятърът довяваше сладникавия мирис на смъртта, на моменти по-силен и от смрадта на боклуците. Четирима мъже се спуснаха по хълмчето, носейки зелена брезентова торба.

— Това е третият — каза Стенър.

— Трупове?

— Там, където са флагчетата — кимна той.

— Господи!

— Първият беше в онази купчина. Жена. Натъкнаха се на втория, когато ти се обадих.

Стенър отвори вратата от своята страна и в колата нахлу студен въздух. Вейл откопча колана си и също слезе. Пъхна ръце в джобовете на якето и сви рамене под напора на вятъра. Устните му се овлажниха — дъхът му се превръщаше в пара и вятърът я блъскаше в лицето му.

Зад жълтата полицейска лента, която ограждаше сметището, стояха двама униформени полицаи. Единият бе възрастен, другият — съвсем млад. Вейл и Стенър минаха покрай тях. Вятърът повдигна вратовръзката на Стенър и тя се залепи за лицето му, но той я дръпна и отново я мушна под сакото си.

— Боже Господи, този не носи ли палто?! Сигурно е под нулата — каза младичкият полицай.

— Той няма нужда от палто — отвърна старото ченге. — Във вените му не тече никаква кръв. Това е Стенър. Знаеш ли как му викаха, когато беше в полицията? Ледената шушулка.

На няколко метра отпред Стенър спря и бавно се обърна към по-възрастния полицай. Очите му хладно огледаха униформения служител на реда, после той отново се обърна към бунището.

— Виждаш ли? — прошепна старото ченге. — Никой никога не го е наричал така в лицето.

— Сигурно има уши на тила си.

— Очи.

— Ъ?

— Очи. Има очи на тила си.

— Той не те видя, а те чу — каза младият полицай.

— Какво?

— Ти каза, че…

— За Бога, Сандърс, стига! Стига вече! Най-студената шибана нощ тази година и аз я прекарвам в градското бунище, и са ми натресли за партньор шибан кретен като теб…

— Ето го Шок — каза Стенър и кимна към един висок цивилен полицай, загърнат в синьо вълнено палто. Капитан Шок Джонсън беше черен и плешив, с невероятно широки рамене. Духаше в шепи, за да се постопли. Видя Вейл и Стенър, цъкна с език и поклати глава.

— Просто не мога да повярвам — каза той. — Вие, момчета, дори не трябва да сте тук.

— Какво става, по дяволите? — попита Вейл.

— Момчето с булдозера се натъкнало на първия труп, та аз реших да поразровим наоколо и — бинго! — ето ни с още два.

— Как са убити?

— По-добре попитай Окимото, той е експертът. На нищо не приличат. Доста са полежали тук и плъховете са си направили страхотен пир.

— Тоест все още не знаем нищо, така ли? — попита Вейл.

— Знаем, че имаме три трупа, заровени в този боклук кой знае откога.

— Няма да е много лесно да разберем колко са престояли тук — съгласи се Стенър. — Важно е къде точно са намерени.

Джонсън кимна.

— Направихме необходимите снимки и измервания. Ако времето не се скапе съвсем, ще дойде и хеликоптер, за да снимат отгоре.

— Добре.

Преди време Джонсън бе подчинен на Стенър, а когато той напусна, го повишиха в лейтенант. Сега беше капитан, даваше нощни дежурства и не можеше да забрави нещата, на които го бе научил бившият му началник, включително силната му интуиция. Беше единственото приятно изключение в зле настроеното към Стенър полицейско управление.

— Еклинг още ли е тук? — попита Вейл.

— О, да. Там долу, опитва се да се прави на важен пред журналистите от „Канал 7“. Те първи надушиха какво става.

— Някакви идеи? — попита Стенър.

— Всъщност не. Предполагам, че тримата са били изхвърлени горе-долу по едно и също време, но не мога да съм сигурен. Булдозерите непрекъснато избутват нови и нови купчини боклук. — Джонсън се озърна. — Извинявай, трябва да огледам торбата, която донесоха току-що. Освен това Еклинг гледа насам. — Той отново изцъка. — А за тази вечер забавленията ми стигат.

След което изчезна.

— Ще те изчакам в колата — каза Стенър. Откакто напусна, не беше разменял и дума с Еклинг.

Шефът на полицията изкачи малкия хълм, следван от телевизионния екип. Обясняваше им нещо и размахваше ръце, от устата му изскачаха облачета пара.

— Виждам, че човекът от прокуратурата вече е тук — озъби се той. — Всички обичаме цирка.

Еклинг винаги наричаше Вейл „човека от прокуратурата“ и думите му звучаха едва ли не като обида. Тримата мъже от телевизионния екип, които вече бяха измъкнали цялата възможна информация от Еклинг, обърнаха камерата към Вейл.

— Някакъв коментар, мистър Вейл? — попита репортерът, дребен двайсетинагодишен хлапак с лице почти изцяло закрито от качулката на якето. Казваше се Били Пиърс.

— Аз съм просто любопитен зрител — отвърна Вейл.

— Можете ли да изкажете предположение за това, което се е случило тук?

— Не обичам да изказвам предположения, Били. Благодаря.

Той се обърна към Еклинг, а екипът, доволен от неговата лаконичност, се втурна към микробуса си, за да потърси защита от вятъра.

Еклинг беше висок мъж с очила и наченки на бирено коремче.

— Какво става, Мартин, нямаш ли търпение? — попита той.

— Знаеш защо съм тук, Ерик. Обсъждали сме това доста пъти.

— Не можеш дори да изчакаш труповете да изстинат — измърмори той.

— При тези температури няма да им е нужно много време.

— Просто искаш лицето ти да се появи в сутрешните новини — грубо отбеляза Еклинг.

— А не е ли това причината и ти да си тук? — ведро попита Вейл.

— Виж, приятелче, според закона имаш право да се намесиш чак след седмица. Какво ще кажеш да ни оставиш да си вършим работата?

— Това наистина би било напредък за теб, шефе — мило отвърна Вейл.

— Върви на майната си — каза Еклинг и се отдалечи.

Вейл се върна в колата и се отпусна на седалката. Топлината размекваше тялото му.

— По дяволите, навън наистина е голям студ.

— Успяхте ли да си поприказвате сърдечно с Еклинг?

— Да, има напредък. Дори не се ухапахме.