Уилям Дийл
Спектакълът на злото (40)

Епилог

В коридорите на болницата миришеше на етер, антисептици и дезинфекционни препарати. Край вратите на стаите разговаряха доктори и сестри. Посетители излизаха и влизаха в отделенията. На лицата на някои се четеше радост и увереност, други разстроени посрещаха лошите новини. Възбудата и меланхолията вървяха ръка за ръка; коридорите бяха изпълнени с емоции. Във всичко това имаше нещо необичайно, някакъв странен Божи промисъл, събрал тези непознати хора и обвързал ги с болести, нещастия и несигурност.

Вейл избягваше разговорите и просто кимаше на познатите лица от персонала. Идваше в болницата всяка вечер след работа, проверяваше състоянието на Джейн и Абъл, после поглъщаше поредната безвкусна порция храна в тукашното кафене или излизаше отвън да изпуши една цигара.

Мразеше болниците, защото му припомняха най-мрачните, изпълнени с болка дни от миналото. Викаха в съзнанието му образи, които нямаше как да забрави. Спомняше си как бяха вкарали носилката с майка му в линейката и как я бяха откарали, за да не я види никога вече; спомняше си интензивното отделение, където лежеше баща му; стаята с боядисаните в светлосиньо стени, където бе казал последно сбогом на мама Кет, баба му, която го бе отгледала.

Сега обаче образите от миналото бяха заменени от успокоение и благодарност към всички тези лекари и сестри, които бяха спасили Джейн Венъбъл и Абъл Стенър.

Няколко дни след смъртта на Стемплър Джек Янси почина и Вейл официално зае поста му на окръжен прокурор. Доктор Самюъл Удуърд, обвиняван за ролята му в освобождаването на Стемплър, направи пресконференция и с помощта на половин дузина свои колеги се опита да замаже случилото се с безкрайни и неясни медицински обяснения.

Вейл прекара следващите няколко седмици в непрестанни нощни разходки между стаите на Стенър и Джейн Венъбъл. Спеше в един стол край Джейн и се прибираше у дома само да си вземе душ и да се преоблече преди работа. Понякога сядаше край леглото на Джейн и държеше ръката й с часове, убеден, че единствената вина за случилото се е негова.

Стенър се възстановяваше невероятно бързо. На края на третата седмица вече можеше да става и правеше кратки разходки из коридора с една патерица. Джейн, на която предстояха няколко мъчителни седмици, изпълнени с операции, не се предаваше и независимо от болките и загубата на едното си око, се стремеше да запазва доброто си настроение. Дясната половина на изпитото й лице бе покрита с превръзки. Когато разговаряха, основната тема бе Аарон Стемплър. Иронията в ситуацията бе, че именно Джейн се опитваше да повдигне духа на Вейл, който се бореше със съвестта си.

— Дявол да го вземе — каза тя една вечер, — обзалагам се, че Стемплър в момента седи някъде в ада и си умира от смях.

— Какво искаш да кажеш?

— Той вече е в гроба, а мислите ти се връщат към него. Все още те държи. Виж, Марти, Стемплър успя да измами всички. Защо с теб трябва да е по-различно?

— Защото помогнах при създаването на лъжата.

— Успял е да те измами, Марти. Признай си го и го забрави. Стемплър не заслужава такова внимание. Ти си страхотен адвокат и направи точно това, което предписват законите — осигури на Стемплър възможно най-добрата защита. Победи ме честно и безапелационно, и, повярвай ми, все още си спомням как ме хвана в капана. Беше превъзходно. Като по учебник. Фактът, че това копеле беше виновно, тук няма значение.

— Как така няма значение?

— Марти, ти познаваш много адвокати. Колко от тях питат клиентите си дали са виновни, или не?

— Какво общо има това?

— Ако клиентът ти го е направил, той ще те излъже. Защо тогава въобще да го питаш? Предполагаш, че е невинен, и събираш доказателства в негова подкрепа — това е смисълът на цялата история. А ти се справи брилянтно.

— Говориш като преподавател в някой юридически факултет.

— А ти се държиш точно като студентче. Спомням си цитат от една статия за теб. Беше преди много години. Не помня точните думи, но в общи линии бе казал пред репортера, че единственият начин законите да останат силни е непрестанно да атакуваме слабите им страни.

— Имаш добра памет.

— Все още ли мислиш по същия начин?

— Това няма нищо общо със съдебната зала. Тя се превърна в театър на абсурда. Кой адвокат ще изиграе по-убедително ролята си? Колко добър е съдията? Кой ще спечели журито на своя страна? В цялата тази бъркотия истината се губи.

— Истината е това, което избере журито. Отново те цитирам.

— Е, бях млад и амбициозен… Всичко, което прочиташ, ли помниш?

— Само нещата, с които съм съгласна. — Тя понечи да се засмее, но болката бе ужасна. — Прав си, театър е. Прав си също, че по-добрият изпълнител печели. И наистина — въпросът е кой ще спечели журито. Но какво от това? Такива са правилата. А ти си невероятно добър да използваш правилата докрай, независимо от чия страна се намираш. — Тя му намигна със здравото си око. — Това е една от причините да те обичам.

— Дори не знам с коя от многобройните причини аз да те обичам, да започна дългия си списък, Джейни — отвърна той, наведе се и я целуна по бузата.

— Не си тръгвай прошепна тя. — Целуни ме още веднъж. Освен ако не предпочиташ да залостиш вратата и да се мушнеш в леглото при мен.

— Не ти ли дадоха успокоително? — ухили се той.

— Действието му изтече.

 

 

Когато обсъди същите въпроси със Стенър, отговорът на опитния детектив беше далеч по-кратък и прям.

— Направи грешка преди десет години. Да не си си мислил, че си непогрешим, Марти?

Но темата за Стемплър нямаше как да бъде игнорирана.

Сен-Клер и Наоми прекараха цяла седмица край телефоните и сортираха полицейските доклади от Колорадо, Сан Франциско и Кентъки, като по този начин успяха да изградят някаква по-ясна представа за истинския образ на Ребека. В крайна сметка историята на Ребека и Аарон Стемплър бе сглобена.

Харви Сен-Клер, с неизменната си купичка в ръка, без да престава да дъвче любимия си тютюн, седна на стола до леглото на Абъл и му разказа подробностите.

— Успяхме да проследим миналото й чак до гимназията. Действието се развива в Денвър през 1965. Майка й починала, когато Ребека била на дванайсет, баща й пък бил във военновъздушните сили. Имал добра кариера, в крайна сметка станал капитан. В началото на 1965 бил убит при грабеж в дома им. Веднага след този случай Ребека се изпарила. Ако може да се вярва на вече пенсионирания детектив Ашкрафт, тя е била сред заподозрените, но не можели да вържат случая така, че да я обвинят официално. Имало информация, че старецът й я насилвал сексуално. В крайна сметка, убийството така и останало неразкрито.

— Как е бил убит? — тихо попита Стенър.

— Накълцан до смърт.

— Не ми звучи като обикновен грабеж.

Сен-Клер кимна.

— Объркана работа. Доколкото разбрах от Ашкрафт, всички били убедени, че го е извършила тя, но не можели да съберат доказателства. Както и да е, тя пак се появила в полицейските компютри, само че чак след две години. Била хваната с наркотици някъде в Сан Франциско. Платила глоба от седемдесет и пет долара и отново изчезнала. Оттам нататък не се чуло нищо за нея, чак докато не приела работата на учителка в Криксайд, което е през 1970. По това време Стемплър бил в първи клас. Именно тогава тя му станала първо учителка, после наставник, а накрая — любовница.

— Кога е роден Стемплър? — попита Стенър.

— През шейсет и пета, в същата година, когато бащата на Ребека бил убит и тя духнала. Прегледахме бележките, които си е водил Томи Гудман при срещата си с нея. Той я навести точно преди процеса срещу Стемплър по настояване на Вейл. Та тогава тя споменала някакви проблеми с наркотиците и някаква комуна в Ню Мексико, където също се занимавала с малки деца. Преди десет години обаче въобще не предполагахме, че тази информация може да се окаже важна. Сега също не открихме кой знае какво, така че всъщност периодът до постъпването й на работа в Криксайд е малко мътен. Това, което я привлякло в Криксайд, било, че никой не се интересувал от препоръки и квалификация. Предполагам, че имали такава нужда от учител, че били готови да вземат почти всеки. В щатската документация няма нито сведения, че е постъпила на работа, нито здравна осигуровка, нито каквато и да е друга информация. Местните обаче казват, че била добра учителка.

— Зависи какво точно е преподавала — каза Стенър.

— Е, със сигурност е научила Стемплър на някои неща, дето обикновено не можеш да чуеш в училище. Както и да е, работила като учителка там до 1991, после напуснала. Просто една нощ изчезнала, както в Денвър. Интересното в случая обаче е, че продължила да плаща с пощенски записи данъците на къщата всяка година, така че тя все още се води на нейно име.

— Тъй като пропуснах последното действие — обади се Стенър, — мислиш ли, че Стемплър е пътувал натам, когато го пипнахте?

— Настигнахме го на десет мили от къщата. Ти как мислиш?

След няколко седмици интересът към Аарон Стемплър отстъпи място на делото Стодард. Когато Вейл не беше при нея, Венъбъл, втренчена в празния телевизионен екран или през прозореца, мислеше дълго за откритието, което бе направила в апартамента на Делъни. И се чудеше дали Стодард е била жертва или доброволен партньор в странните сексуални игрички, които бе предпочитал той. Ако Едит свидетелстваше, че я е насилвал да участва в забавленията, Венъбъл можеше да изгради доста солидна защита и дори да спечели делото.

Тя изпрати няколко писъмца на Стодард с молба да не говори с никого и да я изчака да излезе от болницата, но Стодард така и не отговори. Доколкото Венъбъл разбра, тя все още държеше на признанието, което бе направила пред Шок Джонсън.

Шана Парвър, със съдействието на Дермът Флеърти, продължи да подготвя доказателствата за делото Стодард, което бе отложено с един месец заради проблемите на Венъбъл. Парвър изграждаше стратегията, а Флеърти играеше ролята на опонент.

— Ще използва като довод моментно душевно разстройство — отбеляза той.

— Но убийството е предумишлено — възрази тя.

— Да, обаче имаме смекчаващи вината обстоятелства. Венъбъл ще обяви, че Стодард е била сексуална жертва на Делъни. Че я е държал в нещо като сексуална зависимост. Че работата й е зависела от това. А после той я пропъдил и тя се разстроила заради съпруга и дъщеря си.

— Разполагаме с признанието й — отбеляза Парвър.

— Което Венъбъл ще отхвърли. Била е в състояние на стрес, объркана, шокирана…

— Дрън-дрън.

Флеърти се засмя.

— Хайде — каза той. — Ще те черпя една вечеря.

— Не, аз ще те черпя. Аз водя делото. И не ми позволявай да пия мартини.

— Защо не? — ухили се той. — Ставаш доста любвеобилна, когато пиеш.

Тя го погледна лукаво.

— Нямам нужда да пия, за да стана любвеобилна, Флей.

Лекият ветрец шумеше в листата на дърветата. Вейл спря колата, слезе и купи от едно магазинче букет свежи пролетни цветя. Когато влезе в стаята, Джейн бе седнала на леглото, а Стенър се бе отпуснал в един стол срещу нея.

— Получих документите си днес — отбеляза Стенър. — Ще ме пуснат един час по-рано и мога да дойда в съда сутринта.

— Не си заслужава — каза Вейл. — Ще поискаме отлагане на прочитането на обвинителния акт, докато Джейн не се оправи.

— Доста мъдро — обади се тя. — Май виждам слаби места в бронята ти, а?

— Идеята е на Шана — усмихна се Вейл.

— Доста упорита млада дама — каза Джейн. — Добре си я научил.

— Не съм я научил нищо — отвърна Вейл. — Тя е упорита по рождение. Почакай само да я видиш на процеса срещу Дарби.

— Ами Едит Стодард? — попита Джейн.

— Проблемът е между вас двете. Аз нямам нищо общо с това дело, слава богу.

— Свързан си с всички дела, които попадат в офиса на окръжния прокурор, Марти. Кого се опитваш да преметнеш?

— Не дойдох, за да си говорим за работа — каза той. После и подаде букета. — Просто последвах чувствата си.

— В такива случаи си винаги добре дошъл — намигна му тя, извади от вазата на шкафчето до леглото си стария, почти увехнал букет и го хвърли в кошчето.

Вейл взе вазата и отиде до мивката в ъгъла да я напълни с вода.

— Мисля да се върна в стаята си — каза Стенър. — Прекарах тук четири седмици и се чувствам така, сякаш напускам дома си. Лека нощ.

— След малко ще мина да те завия — каза Вейл.

— Сестрата ще свърши тази работа много по-добре — отвърна Стенър.

— Завиждам на Абъл — каза Джейн, когато той излезе. — Отива си вкъщи, а мен ме чакат още две операции.

Вейл седна до нея и нежно прокара пръсти по превръзките на лицето й.

— След няколко седмици вече ще си забравила всичко.

После стана и отиде до прозореца.

— Още си мислиш за Стемплър, нали? — тихо попита тя.

— Знаеш ли — обърна се той, — имаше един миг, в който… в който изпитах странно чувство. Имах власт над живота му. Бог знае, че исках да го убия. Исках да го застрелям, да изпразня целия пълнител в тялото му, да изпитам удовлетворение за всички негови жертви. Усещах, че ми трябва съвсем малко, за да натисна спусъка, и разбрах, че той иска именно това — да ме принизи до своето ниво. И тогава нещо ме осени и отпуснах пръста си върху спусъка. Оставих дявола да си го прибере.

— Е, всичко това вече свърши, скъпи — каза тя.

„Може би — помисли си Вейл. — А може би никога няма да свърши.“

На следващата сутрин Шана Парвър и Дермът Флеърти се разположиха на местата си в съдебната зала, готви да поискат поредното отлагане по делото Стодард. Вейл, Наоми, Сен-Клер и Стенър седяха на първия ред зад тях. Дъщерята на Едит Стодард, Анжелика, бе седнала в другия край.

Точно в девет съдийката Телма Макелрой, елегантна негърка с интелигентни очи, които бляскаха зад стъклата на очилата й, влезе в съдебната зала. Беше известна с прямотата и справедливостта си. Не понасяше празни приказки и увъртания.

Пазачите въведоха Едит Стодард и я настаниха зад масата на защитата. Лицето й беше изпито, под очите й имаше тъмни кръгове. Няколкото седмици в затвора бяха сломили духа й. Тя постави ръцете си върху масата и заби поглед в тях.

След миг от задната част на залата се чу шум и Вейл се обърна да види причината за тази възбуда.

По пътеката се задаваше седналата в инвалидна количка Джейн Венъбъл. Беше облечена в светлозелен костюм, а огненочервената й коса бе пусната назад. Дясната половина от лицето й бе превързана.

Тя се придвижи до масата си, погледна Вейл, усмихна се и зае обичайното си място. Вейл не успя да скрие изненадата си. Шана Парвър бе още по-шокирана. Погледна шефа си, който вдигна вежди и сви рамене.

— Мисля, че ще си имаме неприятности — обяви Стенър.

— Неприятностите ни започнаха още когато тя пое делото — отвърна Вейл.

Съдийката Макелрой погледна Венъбъл над очилата си.

— Е, мис Венъбъл, това наистина е изненада. Добре дошли отново.

— Благодаря ви, ваша светлост — отвърна Джейн.

— Готови ли сме да започваме?

— Разбира се.

— Бяхме готови да поискаме отлагане заради проблемите с мис Венъбъл, ваша светлост…

— Няма да е необходимо — каза Венъбъл. — Защитата е готова.

— И обвинението е готово, ваша светлост — измърмори Шана Парвър, докато Флеърти вадеше документите от куфарчето си.

Съдийката погледна в бележника си.

— Става въпрос за прочитането на обвинителния акт, нали? — попита тя.

— Да — отвърна Парвър.

— Някакви изявления преди да започнем?

— Ваша светлост — обади се Венъбъл, — ако съдът няма възражения, молим да ни бъде разрешено да повикаме един свидетел.

— Още преди да сме започнали?

— Бихме искали обвиняемата Едит Стодард да бъде пусната под гаранция. Тя прекара в ареста почти два месеца. Сега молим за изслушването на свидетел в нейна полза.

— Ваша, светлост… — започна Парвър, но съдийката вдигна ръка и я прекъсна.

— Изчакайте момент, мис Парвър. — После се обърна към Венъбъл. — Кой е свидетелят?

— Дъщеря й Анжелика, ваша светлост.

— Ваша светлост, това е неправилно — възрази Парвър. — Днес трябва да бъде прочетен обвинителният акт. Подготвени сме да представим на съда доказателства, че мисис Стодард е извършила предумишлено убийство. Не може и дума да става за пускане под гаранция.

— Ваша светлост, в случая има много смекчаващи вината обстоятелства — отбеляза Венъбъл. — Моята клиентка няма криминално досие. През последните години е била високо ценена в работата си и е издържала дъщеря си, която учи в колеж, и съпруга си, който е парализиран. Не виждам защо съдът и обвинението не биха изслушали дъщеря й. Ваша светлост, ще ни трябват не повече от петнайсет минути.

Съдийката Макелрой се отпусна в креслото и си свали очилата.

— Предполагам, че защитата е готова да призове свидетеля?

— Да, ваша светлост.

— И искате да го разпитате преди обвинението да представи исканията си?

— Мисля, че ще е най-удобно да разпитаме свидетеля точно сега — отвърна Венъбъл.

Макелрой за момент се замисли, после каза:

— Е, добре, съгласна съм с обвинението, че това е необичайна процедура, но, от друга страна, не бих искала съдът да се покаже безчувствен към проблема. Мис Парвър, ще трябва да отхвърля възражението ви. И не забравяйте, че тук все още няма съдебни заседатели. Въпросът за гаранцията зависи само от мен.

Независимо, че беше ядосана, Парвър осъзна, че няма смисъл да противоречи на съдията още в самото начало.

— Да, ваша светлост — каза тя.

— Благодаря. Добре, защитата може да повика свидетеля си.

— Защитата призовава Анжелика Стодард.

Анжелика Стодард беше бледна и очевидно нервна. Ръцете й трепереха, когато се закле да казва истината. После седна на свидетелската скамейка. Очите й бяха вперени във Венъбъл, която придвижи количката си към нея.

— Просто се успокой — тихо каза Венъбъл. — Знам, че си разстроена, но всичко това ще ни отнеме само няколко минути. Моля те, кажи името си:

— Анжелика Стодард.

— Колко си годишна, Анжелика?

— Двайсет и една.

— И къде живееш?

— В общежитията на чикагския университет, където уча.

— Откога учиш там?

— От три години.

— Какъв е успехът ти, Анжелика?

— Тази година преминах с 5,43.

— Значи си отличничка?

— Ами, да. Имам и по-слаби оценки, но по основните предмети са отлични.

— Получаваш стипендия, нали?

— Да. Плаща таксата и учебниците ми.

— А откъде намираш пари за останалото?

— Майка ми поема всички разходи.

— Мисис Едит Стодард?

— Да.

— Как се казва баща ти?

— Чарлс. Чарлс Стодард.

— Работи ли?

— Не. Той е парализиран.

— И живее с майка ти?

— Да.

— Следователно майка ти е единствената подкрепа и за двамата с баща и?

— Да.

— И доскоро тя работеше в „Делъни Ентърпрайзис“?

— Да. Мистър Делъни я уволни.

— Кой се грижи за баща ти през деня?

— Една сестра, която едновременно с това е и домашна помощница. Идва в осем сутринта и си тръгва в пет.

— Значи майка ти поема грижите за баща ти през останалото време?

— Да. Освен когато… когато трябва да работи до по-късно. Веднъж или два пъти седмично се прибирам вкъщи, когато нея я няма.

— Следователно и двете се грижите за баща ти?

— Да, но основно майка ми.

— Нещо промени ли се след нейния арест?

— Да. Сестрата напусна. Така или иначе, застраховката не е достатъчна, за да покрие заплатата й.

— И сега се грижиш за баща си сама?

— Да. Напуснах училище и се върнах у дома.

— Това означава, че когато майка ти загуби работата си, животът ви коренно се промени, така ли?

— Да.

— А арестът й допълнително усложнява положението ви, нали?

Анжелика кимна и сведе поглед.

— Доктор Саперщайн — той лекува баща ми — казва, че трябва да го изпратим в болница.

От очите й потекоха сълзи.

— Можете ли да си го позволите? Тоест, ако застраховката не успява да покрие заплатата на сестрата, откъде ще намерите пари за болница?

— Аз ще… ще си намеря работа. Ще продадем къщата…

Тя спря за момент, отново сведе поглед към скута си и когато вдигна очи, в тях вече се четеше гняв.

— Не е честно… — започна тя, после се поколеба и погледна към Едит Стодард. Очите й блестяха, гласът й се повиши. — Не е честно, защото не майка ми уби Делъни, а аз! Тя направи признание, за да ме предпази!

Съдийката застана нащрек. Венъбъл изглеждаше шокирана. Едит Стодард се изправи.

— Това е лъжа! — викна тя. — Аз убих Делъни, признах си, че го убих. Полицията е записала показанията ми. Престанете с всичко това!

— Не, ти престани, мамо — викна Анжелика. — Аз бях тази, с която той се гавреше! Първия път, когато се случи, бях на осемнайсет. Работата ти зависеше от мен. Той ме заплашваше…

Съдебната зала полудя. Парвър се изправи.

— Възразявам, ваша светлост, възразявам!

— Нямах никаква представа, ваша светлост… — обади се Венъбъл.

— Мили Боже! — прошепна Наоми.

Вейл мълчеше. Гледаше Венъбъл сащисан.

— Истина е — извика Анжелика Стодард. — Онази вечер отидох при него, за да го помоля да не я уволнява, а той ме насили да…

— Възразявам, ваша светлост!

Макелрой няколко пъти удари с чукчето си.

— Тишина в залата — викна тя разгневено. — Тишина! Искам да видя адвокатите в кабинета си! Веднага! Съдът се оттегля на почивка.

— Извинете, ваша светлост, може ли да поговоря със защитата преди да дойдем в кабинета ви? — попита Парвър.

Съдийката Макелрой изгледа гневно и двете.

— Добре — каза тя. — Петнайсет минути. След това ви искам в кабинета си.

Вейл погледна Венъбъл, която сви рамене, сякаш казваше: „Аз съм също толкова объркана“. Той й се усмихна и поклати глава.

Вейл събра Парвър, Наоми, Сен-Клер, Стенър и Флеърти в една малка празна стая до съдебната зала.

— Окей, Шана — каза той, когато затвориха вратата. Какво смяташ да правиш сега?

Тя го погледна право в очите и каза:

— Нямам никаква представа. Дори не знам какви са възможностите.

— Мислиш ли, че Венъбъл е планирала всичко това, или е също толкова шокирана, колкото и ние? — попита Наоми.

— Не мисля, че го е планирала — отвърна Вейл. — Но вероятно е предполагала, че ще се случи.

— Не забравяй, че й изигра подобен номер преди десет години — обади се Стенър.

— Дори така да е — намеси се Шана. — Но всъщност с кого трябва да се захванем? Абъл, какво ти подсказва интуицията? Майката или дъщерята?

Стенър подходи към въпроса практично.

— Направила го е майката. Обратното би било доста усукано.

— Според мен също е майката — каза Флеърти. — Но мисля, че дъщерята е била забъркана с Делъни, точно както каза преди малко. А майката го е убила, за да я освободи. Ако продължим с разследването, може да изскочи цялата история. Предлагам да отложим прочитането на обвинителния акт.

— Дъщерята го е направила, а майката се опитва да я прикрие — каза Сен-Клер. — Хич не ме интересува колко усукано изглежда.

— Мисля, че го е извършила Анжелика — съгласи се Шана Парвър.

— Едит Стодард има доста повече причини да го направи — каза Наоми.

— И двете излизат с една и съща история, и двете твърдят, че другата не е знаела, имат един и същи мотив, една и съща възможност, нямат алиби — подчерта Стенър.

— Не забравяй, че оръжието е покрито с отпечатъците на Стодард — обади се Сен-Клер.

Вейл вдигна поглед към тавана.

— И защо не, нали оръжието е нейно? — каза той сякаш на себе си.

— Ами гилзите? — попита Флеърти.

— Все същото — отвърна Вейл. — Оръжието е нейно. Съвсем естествено е сама да го е заредила.

— А дъщерята? — настоя Флеърти. — Къде са нейните отпечатъци?

— Ще каже, че е носила ръкавици — намеси се Шана.

— Стига да иска да поддържа версията си.

— Да ги притиснем и двете — предложи Стенър. — Може едната да се пречупи, преди да стигнем до същинския процес.

Вейл се засмя.

— О, да, представям си! Какво мислиш, че ще си кажат съдебните заседатели, когато оповестим, че имаме две заподозрени, защото не можем да решим коя точно е убийцата?

— Мисля, че ни пързалят — каза Стенър. — Или са го направили заедно, или в момента се опитват да ни объркат.

— Не можем ли просто да разбием едната версия? — обади се Флеърти. — Да потърсим пролуки в думите на Стодард и да видим дали дъщерята ще продължи да твърди това, което каза днес?

Шана Парвър се размърда в стола си, но не каза нищо.

— Окей, Шана — каза Вейл. — Какво те мъчи?

— Струва ми се… — започна тя, после се поколеба, но продължи: — Струва ми се, че той си го е заслужил, независимо коя от двете го е направила.

В стаята настъпи тишина. Останалите се спогледаха, после отправиха погледи към нея.

— Искам да ви попитам нещо — каза Вейл. — Мисли ли някой от вас, че Едит Стодард може да е участвала доброволно в сексуалните игрички на Делъни?

— Защо? — поинтересува се Шана.

— Защото това може да се окаже ключът към загадката — отвърна Вейл. — Делъни се появява пред дъщерята и я омагьосва. Тя още е почти дете и изведнъж шефът на майка й, една от важните клечки в града, започва да й обръща внимание. От дума на дума, той най-сетне я вкарва в мръсните си планове. Тя не казва никому, най-малко пък на майка си. Когато са го застреляли, Делъни е бил гол. Да предположим, че същата вечер е бил с дъщерята, Едит Стодард случайно е дошла и ги е хванала. Полудява, вади револвера и го застрелва. Праща Анжелика вкъщи, изхвърля оръжието и вече не знае какво да прави. А на следващия ден, когато Шок Джонсън я разпитва, решава, че не може да излъже професионалист като него, и си признава, като обяснява, че била разярена от уволнението си. Решава, че по този начин всичко ще свърши и ще успее да защити дъщеря си и съпруга си.

— Доста добър сценарий — каза Стенър.

— Освен ако не знаем истината — намеси се Флеърти.

— А знаем ли я? — попита Сен-Клер. — Това, в което сме сигурни, е, че Делъни е бил адско тъпо копеле и че този, който го е очистил, е знаел за скрития шкаф с изненадите.

— Трудно ще е да постигнем единодушно решение — каза Наоми. — Ако половината съдебни заседатели са жени, отсъждането може да продължи вечно.

— Мисля, че Наоми е права — съгласи се Вейл. — Въпросът обаче е какво точно искаме ние. Искаме ли да напъхаме Едит или Анжелика Стодард до живот зад решетките?

— Състрадание? — каза Стенър и го погледна внимателно.

— По-скоро практичност — обади се Флеърти. — Предлагам да направим най-добрата възможна сделка.

— Шана? Ти си на ход — каза Вейл.

— Предумишлено убийство. От десет до двайсет години.

— Венъбъл няма да се навие — каза Вейл. — Ще изчака процеса и ще опита шансовете си със съдебните заседатели.

— Не забравяй Едит Стодард — възрази Шана. — Тя не иска да се стига до процес. Съвсем определено не иска това, което се случи тази сутрин, да се повтори. Единствената й цел е да предпази семейството си.

— Мислиш, че ще се съгласи на присъда за предумишлено? — усъмни се Наоми.

— Сигурен съм, че Джейни иска клиентката й да излезе от залата свободна — каза Вейл.

— И? — Шана го погледна очаквателно.

— Май е време за сделка — отвърна Вейл.

— Аз пък мисля, че каквото и да се случи, правосъдието отново получи ритник в задника — каза Стенър.

И за първи път присъстващите го видяха да се усмихва.

— По дяволите, какво се опитвате да постигнете, мис Венъбъл? — разярено попита съдийката Макелрой.

— Заклевам се, нямах никаква представа, че тя ще каже това — отвърна Венъбъл. — Просто поиска да бъде свидетел и да помогне на майка си да излезе под гаранция.

— Надявам се. Не съм кой знае колко добре разположена към адвокати, които се опитват да превърнат съдебната зала в цирк — каза Макелрой и я погледна изпитателно.

— Имате думата ми — спокойно отвърна Венъбъл.

— Добре — каза Макелрой. — И сега какво ще правим?

— Мисля, че това зависи от мис Венъбъл — бързо каза Шана Парвър.

— От мен ли? — учуди се Джейн.

— Да — кимна Парвър. — Не можете да ги защитавате и двете. Това означава, че Анжелика ще трябва да си наеме друг адвокат. Готова ли сте да й го обясните?

— Какво имате предвид? — рязко попита Венъбъл.

— Това е единственият начин Едит Стодард да излезе свободна оттук — каза Парвър. — Или ще предположим, че е виновна, и ще се опитаме да го докажем, или ще трябва да обясните, че я оставяте, за да се захванете с дъщеря й. Само едната би могла да е виновна.

— Ще оставим това решение на съдебните заседатели — отряза я Венъбъл.

— И ще извадим кирливите ризи пред пресата? — усъмни се Шана. — Не ми се вярва. Все още разполагаме с признанието й, колега. Вашата клиентка не го е отрекла.

— Няма съдебен заседател на света, който да осъди Едит Стодард — каза Венъбъл.

— Но не това е въпросът, нали? — попита Шана.

— А кое?

— Разполагаме с доказателства за предумишлено убийство на известен общественик, който има много приятели във висшите кръгове. Единственият начин да се опитате да спечелите е да натопите и Едит Стодард в калта. Помислете за последствията.

По лицето на Макелрой пробяга усмивка. Тази Парвър наистина си я биваше. Всъщност и двете й харесваха. След малко съдийката стана.

— Моля да ме извините — каза тя, — ще изляза за малко. Надявам се, че когато се върна, проблемът ще бъде решен.

Щом съдийката излезе от стаята, Венъбъл се обърна към Парвър.

— И така, какво предлагаш?

— Предумишлено убийство. От десет до двайсет години. Ще е свободна след шест или седем.

— Няма да стане. Това ще означава, че предавам клиента си. Ще се борим за убийство втора степен. От пет до десет.

— Не мога да го направя.

— А какво мисли Мартин?

— Делото е мое, не негово.

— Не ти ли препоръча нещо?

— Не.

Венъбъл се усмихна.

— Страхотен мъж.

— Поне с това съм абсолютно съгласна — каза Шана и също се усмихна.

— Та какъв е отговорът ти, Шана? Можем да решим всичко още тук.

— По твоя начин?

— Виж, ти си една от основните причини въобще да се захвана с всичко това — каза Венъбъл и отново се усмихна. — Хич не ми беше лошо във фирмата. Правех добри пари. Според мен въпросът е дали самата ти искаш да се стигне до съд.

Шана Парвър не отговори веднага. Вдигна поглед към тавана, както често правеше и Вейл, и най-сетне каза:

— Какво ще кажеш за компромис? Признаваме я виновна за предумишлено убийство и се съгласяваме за пет до двайсет години. Може да е навън след три.

— И ще я пратим в нормален затвор?

— Както кажеш.

Венъбъл се усмихна, подаде й ръка и каза:

— Става. Ти си забележителен адвокат, Шана.

— Виж ти! Кой да ми го каже.

Няколко дни след този случай губернаторът на Кентъки нареди на местната полиция да извади тялото на Аарон Стемплър от галерия номер пет. Пролетните дъждове бяха разтопили снега и бяха превърнали в кал пръстта около огромната тъмна дупка, която едно време бе водила до сърцето на мината. Беше се събрала малка тълпа от жители на Криксайд, които се опитваха да надзърнат вътре. Неголям кран с прикачена към него камера и ярки прожектори бе спуснат в дълбините на изоставената галерия. Спускането бе наблюдавано на монитора от неколцина щатски полицаи.

Галерията бе празна.