Уилям Дийл
Спектакълът на злото (27)

26.

Вечерта вече се спускаше над града, когато Парвър влезе в сградата. Последните отблясъци на деня се отразяваха в прозорците и създаваха причудливи отражения по стените. В офиса нямаше жива душа, с изключение на Вейл. Той се бе отпуснал в креслото си, краката му бяха вдигнати върху бюрото, а ръцете му бяха скръстени на гърдите. Единствената светлина на етажа идваше от настолната му лампа. Погледът му бе вторачен в отсрещната стена.

Тя предпазливо почука по отворената врата. Вейл я погледна и й кимна.

— Зает ли си?

Той сякаш се замисли над въпроса, после отвърна:

— Да. С всички сили се опитвам да си почина. Невероятно трудно е да не вършиш нищо.

— Е, добре, няма да те занимавам с глупости — каза тя и се обърна.

— Вече е късно — спря я той. — Заповядай, седни. За какво става въпрос?

— Делото Стодард — отвърна Парвър и погледът й се плъзна по отрупаното с документи бюро. В единия край се виждаше касетофон с големината на кредитна карта, свързан с обикновена на вид писалка посредством тънка жичка.

— Какво по-точно? — поинтересува се Вейл.

— Не съм сигурна, но мисля, че има няколко пробойни. Нещо не… — Тя спря, търсейки точните думи.

— Не се връзва? — предложи Вейл.

— Да. Знам, че искаш перфектно изработено дело.

— Ние, смъртните, не сме способни на перфектност — каза той и се усмихна. — Перфектен е изгревът. Раждането на дете. Това няма нищо общо с нас.

— Има хора, които…

— Които?

— Няма значение. Не трябваше въобще да започвам.

— Вече започна.

Тя си пое дъх и изстреля:

— Има хора, които казват, че отиваш в съда само когато си сигурен, че ще спечелиш.

Вейл се замисли за миг.

— Предполагам, че отстрани изглежда точно така.

— А за теб как е?

Той извади цигара и я потърка между пръстите си, после каза:

— Това, към което се стремя, са дела без никакви подводни камъни. Не искам в средата на процеса да открия, че съдим невинен човек. Трябва да съм сигурен, че обвиняемият наистина е виновен. Иначе бих се отказал. Ако това означава, че влизам в съда само когато съм сигурен, че ще спечеля, нека бъде така. Ако съм абсолютно убеден, без никакво съмнение, във виновността на обвиняемия — като Дарби например — бих хвърлил всичките си сили, за да му осигуря справедливо наказание.

— Но можем ли въобще да бъдем толкова сигурни, Марти? — попита тя.

— Тоест?

— Ами, искам да кажа, че ако не става въпрос за предварително решен случай, много трудно бихме могли да бъдем сигурни във виновността на когото и да е.

— Но сме сигурни за Дарби.

— И ти реши да сключиш сделка.

— Направих го, защото все още нямаме достатъчно сили за дело. Всичко, с което разполагаме, е превъзходният слух на онази стара госпожа. Рейни за нула време ще измъкне това копеле на свобода. Вече ти казах, много по-добре е да го вкараме за двайсет години, отколкото след няколко дни отново да е в бара на Попи Палмър с двеста и петдесет бона в джоба.

— Може би онези са имали предвид точно това.

— Кои? С кого си разговаряла?

Тя вдигна рамене.

— Наистина не си спомням. Някакви адвокатчета при Гуидо говореха за теб.

— А ти как реагира?

— Ядосах се — отвърна тя.

Вейл се засмя. След миг и тя го последва.

Когато смехът им затихна, лицето му отново се изопна. Парвър го погледна и осъзна, че никога до този момент не го виждала толкова ядосан. Когато нещо го изкарваше извън кожата му, той заприличваше на опитен играч на покер. Лицето му се превръщаше в каменна маска и само очите му показваха някакво чувство. Погледът му ставаше напрегнат и предизвикателен. Когато беше спокоен, отношението му беше типично ирландско — „не се коси“ или пък „заслужава ли си да се нервираш за дреболии“.

Сега погледът му беше много, много напрегнат.

— Какво те яде? — попита тя. Изненада се, че сама зададе този въпрос и осъзна, че може би в този миг бе преминала границата между професионалните и личните отношения.

Очите му се втренчиха в отсрещната стена, той пъхна цигарата между устните си, но не я запали.

— Стемплър — отвърна той след малко.

— Стемплър?

— Днес се видях с него.

— И какво те разстрои?

— Той е лъжец. Напълно аморален. Психопат и убиец. Скоро ще бъде навън и сигурно вече е набелязал следващата си жертва. Наясно е, че аз знам истината, но е наясно също и че не мога да направя нищо, за да го спра. Това го изпълва с огромно удовлетворение.

Очите й се разшириха.

— Само това ни трябваше!

— Ти си първата, на която го казвам — подчерта той. — Пази го в тайна, докато сам не реша да го известя на останалите.

— Какво смяташ да правиш?

— Ако знаех отговора, нямаше да седя тук в тъмното. Вече щях да съм приключил с великолепните спагети, които готви Джейн, и да предвкусвам по-нататъшните удоволствия за вечерта.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Шана, ти си доста умно момиче и си страхотна в съда, обаче това надали е нещо, в което би искала да се забъркаш. Няма нищо общо с разглеждането на снимки от местопрестъплението или разпита на някой новоизпечен убиец. Става въпрос за игра на дявола и бъди сигурна, че ако застанеш твърде близо, огънят няма да те пощади.

Тя не отговори. В стаята настъпи мълчание. След известно време Парвър се прокашля и се надигна. Тогава Вейл внезапно се изправи в креслото си и изпука с пръсти толкова силно, че я стресна.

— Окей — каза той. — Благодаря, че ме изслуша. Сега смятам да отида у Джейн Венъбъл и да се опитам да забравя всичко това поне за няколко часа. Що се отнася до Едит Стодард, права си. Както казва Джейн, в случая има нещо гнило. Разбери какво е то. Аз също бих искал да го узная. Делото е твое, Парвър. И така, има ли нещо специално, което искаше да ми кажеш?

— Не, просто исках да поговоря с някого и попаднах на теб.

— Искаш ли да поговорим още?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не, а съм сигурна, че и ти не си в настроение. Вейл стана и разкърши ръце.

— Точно така. Хайде да тръгваме. Ще вземем такси, аз черпя.

— Ще си платя своята половина — запротестира тя.

— Добре, добре — успокои я Вейл. — Ако толкова настояваш, можеш да платиш и цялата сметка.

Харви Сен-Клер наблюдаваше залеза през един от прозорците на фермата. На около половин миля от постройката се виждаха танцуващите лъчи на фенерчетата. Търсеха Попи Палмър вече шести час.

— Няма да я намерят, Абъл.

— Знам.

— Тогава защо ги прати там?

— Може и да греша.

Стенър от два часа седеше зад бюрото на Дарби и ровеше в сметките, писмата, бележките и останалите документи, които бе открил из чекмеджетата. Сен-Клер издърпа един стол и седна.

— Никаква самолетна резервация. Не е викала такси. Колата й е паркирана пред апартамента…

— Не е изключено да я е откарал Дарби.

— Никаква самолетна резервация — повтори Сен-Клер. — И никаква сестра във Финикс.

— Отишла е при някой друг.

— Никаква самолетна резервация…

— Платила е в брой и е оставила измислено име.

— Снимката й е разпратена по всички билетни бюра на летището. Никой не я разпозна.

— Може да е носела перука.

— Ти си доста странен човек, Абъл, известно ли ти е?

— От десет години работя за Мартин Вейл. Не се притеснявай, и ти ще свикнеш. Той мрази изненадите.

— Щом не е тук и не е заминавала, къде, по дяволите, може да бъде?

Стенър не отговори.

— Понякога ми се иска никога да не бях чувал за правата на заподозрения и всички онези шибани глупости — измърмори Сен-Клер. — Тексаското правосъдие би свършило далеч по-добра работа.

— Какво е тексаското правосъдие? — поинтересува се Стенър и почти веднага съжали, че е попитал. Беше подредил проверените писма в единия край на бюрото, а в другия бе купчинката с днешната, още неотворена поща.

— Когато работех като шериф, тоест преди двайсетина години — започна Сен-Клер, — веднъж ме пратиха на юг, към мексиканската граница, по следите на един тип — Чъло Грасиас, който незаконно прекарваше емигранти през границата и ги продаваше за ратаи на разни земевладелци от околността. Двама колеги, едни от най-добрите ми приятели, го хванали и го карали към Сан Антонио, но не знаели, че приятелката на Грасиас му дала някакво шоколадче, в което била натъпкала пружина от часовник. Доколкото си спомням, шоколадчето беше „Сникърс“ или „Марс“.

Стенър учудено вдигна поглед, после отново се съсредоточи върху пощата. Сен-Клер продължи:

— Чъло мушнал пружинката в задния си джоб, защото знаел, че ще му сложат белезниците на гърба. Докато го карали — той бил на задната седалка — измъкнал пружинката и успял да отключи белезниците. Сетне се навел напред, измъкнал пищова на Фреди Корело, изстрелял два куршума в главата му, после вкарал останалите четири в тила на Чарли Хинкъл, който карал, сетне скочил на предната седалка, изритал двата трупа навън и се понесъл към границата с полицейската кола. Намерили колата на около десет мили от граничния пункт Игъл. Така че аз отидох в Игъл и именно там срещнах Харли Бонън, който беше към метър и деветдесет и тежеше стотина килограма. В сравнение с него Джон Уейн би приличал на третокласник.

— Аха.

— Разправих на Харли това, което знаех, и той ми каза, че познавал онзи шибан мексиканец и че можел да ми помогне. После ме настани в някакъв скапан мотел, в който нямаше климатик и хлебарките бяха като плъхове. От тавана висеше вентилатор колкото хеликоптерна перка.

— Аха.

— На следващия ден Харли ме събуди в четири сутринта и ме откара в Куемадо, където точно до реката, в една падинка, намерихме дузина мъртви мексиканци, всеки с огромна дупка в тила. Бяха съблечени чисто голи. Харли почна да души наоколо и най-сетне каза, че един сигурно е избягал. Значи ние тръгваме по някакви следи и след няколко часа стигаме до една пещера, където намираме нещастника, умиращ от жажда.

— Аха.

— Той ни разказа, че били прецакани от някакъв федерален капитан на име… по дяволите, как се казваше оня… ъъ, Мартино, Мартинес, нещо от този род. В далаверата участвал и тип, наречен Чъло, който трябвало да ги вземе от границата и да им намери добра работа отсам. Само че капитанът и Чъло изведнъж почнали да стрелят по тях. Този едва успял да се измъкне. Харли познаваше Мартинес и същата вечер се насочихме към Рио Гранде. Минахме реката и открихме, че онзи тип, капитанът, се налива в една кръчма наблизо. Изчакахме го отвън и когато излезе, Харли го хвана за врата и го хвърли отзад в джипа. После се върнахме край реката и Харли събори онзи във водата, събу му панталоните и му навря огромния си пищов в задника, след което каза: „Къде е Чъло? Броя до три и после не знам, може да се наложи да ти пръсна мозъка по втория начин.“

— Аха — измърмори Стенър, все още преглеждайки пощата.

— След час бяхме край един бар от американската страна. Камионетката на Чъло беше отвън, а той самият седеше вътре, наливаше се с бира и щипеше някаква сеньорита. Харли извади един нож, дето повече приличаше на сабя, и издълба ей такава дупка в една от задните гуми на камиона. Аз се вмъкнах в бара и си викнах една бира, после казах на мексикански: „На камиона отвън нещо са му спаднали гумите“. Чъло се изстреля през вратата, аз го последвах. Той заоглежда пораженията върху гумата и тогава зад гърба му изникна Харли, извади патлака и изръмжа: „Гарсиас, арестуван си за убийство“. Онзи направи голямата грешка да посегне към кръста си, тогава се чу „буум!“ и шерифът проби в корема на това тъпо копеле дупка колкото пица. И знаеш ли какво ми каза после старият Харли? „Един затворник струва на държавата двайсет долара дневно, а Чъло щеше да прекара в пандиза двайсет години. По дяволите, Харви, току-що спестихме на данъкоплатците около сто бона. Трябва да се почерпим.“ Ето това имам предвид, когато говоря за тексаско правосъдие.

Стенър все още бе зает с писмата и документите.

— Доста си обстоятелствен — отбеляза той.

— Помислих, че искаш да чуеш всички подробности — каза Сен-Клер. — А и не виждам за къде бързаме.

Той стана, отиде до прозореца, отвори го и изплю тютюна, който дъвчеше.

— Ако беше на мястото на Дарби и искаше да се скриеш за седмица-две, къде щеше да отидеш? — попита Стенър.

— Нямам представа. Хаваите? Карибските острови?

— Не може да си го позволи. Застрахователната компания не му изплаща полицата, банковата му сметка е почти празна. Със сигурност е изчерпал кредитните си карти. А и вчера все още е бил тук — пощата е отваряна.

Той подаде на Сен-Клер някаква телефонна сметка.

— Какво ще кажеш за един малък ловен излет? Хижата Ред Марш, на около осемдесет мили оттук. Точно на брега на река Пекатоника. Обаждал им се е два пъти миналия месец и веднъж само преди няколко дни.

Стенър набра номера.

— Ред Марш — чу се приятен глас с лек акцент.

— Ало? — каза Стенър. — Ние сме приятели на Джим Дарби, мистър Джеймс Дарби. Трябваше да пристигнем с него, но ни се отвори малко работа. Свършихме по-рано и тъкмо се чудехме дали той още е при вас…

— Долу е, подготвя лодката си. Мога да го извикам, ако изчакате един момент.

— Не, не, няма нужда. Искаме да го изненадаме. Имате ли свободна стая?

— Разбира се. Бунгало номер осем, точно до неговото.

— Той в номер седем ли е?

— Девет.

— Чудесно. Не му казвайте, че сме се обаждали, искаме да го изненадаме на закуска.

— Тогава трябва да дойдете много рано. Излиза с лодката си към четири и половина. Иска да е на пусия още преди изгрев, както правят повечето ловци тук.

— Давате ли лодки под наем?

— Естествено.

— Запазете една за нас, ако обичате. Името ми е Стенър. А. Стенър.

— Аби Стенър?

— Точно така, Аби Стенър — отвърна той, затвори, погледна Харви и се усмихна. — Хванахме го.

Джейн Венъбъл се бе облегнала на рамото му, единият й крак беше прехвърлен върху неговия, устните й бяха долепени до лявото му ухо. Вейл си спомни първия път, когато се бяха любили, страстно и лудо. Страстта им все още беше внезапна, непреодолима и всепоглъщаща, но вече съществуваше и чувството на успокоение и комфорт. Причината вероятно бе, че и двамата бяха на около четиридесет, и любовта, ако въобще ставаше дума за любов, защото никой от тях още не бе произнесъл тази дума гласно, беше като да откриеш малкото съкровище, което някога си загубил и не си се надявал отново да намериш. За първи път от години Вейл беше щастлив, че денят е свършил и че той е избягал от офиса си, за да изпита удоволствието от нечие присъствие. Отпусна се назад с усмивка, но внезапно мислите му се върнаха към Аарон Стемплър — или Реймънд Вълпс, или който и да беше — и си помисли: „Не и този път, кучи сине. Вече ме изработи веднъж. Тогава беше за моя сметка. Сега ще е за твоя.“