Метаданни
Данни
- Серия
- Мартин Вейл (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Show of Evil, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Жеков, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Уилям Дийл. Спектакълът на злото
ИК „Бард“, София, 1995
Американска. Първо издание
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 984-483-035-0
История
- — Добавяне
- — Корекция
23.
Докато кадилакът се приближаваше към главната сграда, Вейл забеляза, че на дървената пейка до входа седи някакъв мъж. Беше напълно погълнат от задачата да натъпче лулата си.
— Това е шефът на персонала, доктор Самюел Удуърд — каза Тони. — Чака, за да ви посрещне официално.
— Няма ли оркестър? — поинтересува се Вейл.
— Днес имат почивен ден — засмя се Тони.
Щом Вейл слезе от колата, Удуърд се изправи. Беше доста висок — около метър и деветдесет, и бе облечен с тъмнокафяви панталони, светлосиня риза и черна плетена жилетка: единият от джобовете й бе издут от пакетче тютюн. Лицето му бе изпито, рижата му коса бе разрошена, а брадата му — късо подравнена. Той пъхна металната пластинка, с която тъпчеше лулата, в джоба на жилетката си и протегна ръка.
— Мистър Вейл — каза той, — аз съм доктор Сам Удуърд. За мен е удоволствие. Съжалявам, че онзи ден не можахме да се чуем по телефона.
— Удоволствието е мое — отвърна Вейл.
— Денят е толкова хубав, че се чудя дали да не се поразходим тук навън и да поприказваме — каза Удуърд с топъл, предразполагащ глас. — Вътре не се пуши. Отказах цигарите преди шест месеца и си мислех, че лулата ще помогне. Очевидно ще заменя рака на белите дробове с обложен език. Вие пушите ли?
— Напоследък мисля да ги откажа.
— Хм. Е, желая ви успех. Ужасен навик.
Той извади малка златна запалка и я щракна. Разнесе се сладникав мирис на ароматен тютюн. Вейл също измъкна цигара и поеха по алеята край четвъртитите сгради.
— Трябва да призная, че се чудя защо след толкова години изведнъж решихте да се появите в живота на Аарон Стемплър — каза Удуърд. — Никога не сте го посещавали.
— Нямам навика да посещавам клиентите си след края на процеса — отвърна Вейл. — Обикновено отношенията ни са съвсем утилитарни и приключват след обявяването на присъдата.
— Звучи цинично.
— Приятел ли сте с пациентите си, докторе? Посещавате ли ги след изписването им?
— Е — засмя се Удуърд, — вие май не губите време. Хващате бика за рогата. Това ми харесва. В моята професия рядко срещам толкова прями хора.
— Предполагам.
— И така, защо сте тук?
— От любопитство.
— Наистина ли? След всичките тези години отново премислихте вероятностите?
— За кое?
— Хайде де, не се преструвайте. Вече сте прокурор, а от опит съм разбрал, че прокурорите винаги мислят душевноболните за измамници.
— По дяволите, докторе, той успя да ме убеди. Спасих живота му.
— И сега съжалявате за това?
Въпросът изненада Вейл и той се поколеба, преди да отговори.
— Едва ли… Всъщност не.
— Трудно е, нали? Да приемеш абсурдното в съзнанието?
— Така ли го наричате? Абсурд?
— Е, що се отнася до средния човек, да. Абсурд. Лудост. Невменяемост. Много е лесно да прикачим етикет към нещо, което не разбираме, не харесваме или приемаме като измама. Всъщност невменяемостта е обикновен медицински термин. Що се отнася до шизофренията, това е друго нещо. Става въпрос за истинска загадка в човешкото поведение, описана и приета от ДСНЗ.
— Доколкото разбирам, ДСНЗ е вашата Библия.
— Съвсем вярно. В този наръчник са описани над 300 душевни болести.
— А какво казва ДСНЗ за преструвката?
Удуърд спря и дръпна от лулата си.
— Предполагам, че обяснението е доста сложно. Въпросът е специфичен.
— Разбира се.
Двамата продължиха по алеята и Удуърд насочи Вейл към вътрешния двор на института. Отнякъде долетя приглушен вик, който премина в смях и след миг изчезна. Удуърд с нищо не показа, че го е чул. Из двора се разхождаха неколцина пациенти. Единият крачеше нервно напред-назад, размахваше ръце и мърмореше под носа си. Друг говореше с едно дърво, а трети, увит с одеяла в инвалидна количка, поклащаше глава и се взираше нанякъде с полуотворени очи. Вейл осъзна правотата в думите на Удуърд. Беше трудно да се правиш, че не забелязваш тези човешки същества. Те изглеждаха странни, абсурдни и той се почувства непривично.
— Нормално е да им се чудите, мистър Вейл — обади се Удуърд, сякаш отгатнал мислите му. — Всъщност и те ще ви огледат внимателно. Сигурно им изглеждате също толкова странен, колкото те на вас.
Той кимна към една жена, който събираше въображаеми цветя. Тя се усмихна и кимна в отговор.
— Що се отнася до въпроса ви за преструвките, предполагам, че за известно време това е възможно. Сериозно се съмнявам някой да може да го постигне за дълго. Разбирате ли, компонентите са твърде много. За Бога, трябва да се промени външният вид, мимиката, гласът, жестовете, отношението, личността като цяло. Почти невъзможно е да бъде постигнато за дълъг период.
— Казахте „почти невъзможно“.
Удуърд се усмихна снизходително.
— Е, забравих, че говоря с правист. Почти невъзможно, да, именно това казах. Вижте, предполагам, че вече нищо не е абсолютно невъзможно. Но ще ви кажа, че шансовете за спечелване на един милион от лотария са многократно по-големи от възможността да се престориш на човек, страдащ от шизофрения.
— Би ли могъл Аарон Стемплър да го направи?
Удуърд отново спря и внимателно погледна Вейл.
— Нямам представа. За Бога, диагнозата му е поставена от вашия психиатър. Вие разкрихте този проблем, мистър Вейл. И сега, след десет години, се появявате изневиделица и започвате да задавате въпроси. Въпроси, които би трябвало да поставят под съмнение многогодишния ми тежък труд по случая. Не, този човек не се преструва. Не играе никаква роля.
— Просто питам, докторе. Това е обикновен разговор.
Продължиха нататък. Удуърд замислено пуфкаше с лулата си.
— Сънувате ли, мистър Вейл? — внезапно попита той.
— Рядко.
— Но все пак сънувате?
— Понякога, да.
— И както сте в друго време и друго измерение, се събуждате и изведнъж осъзнавате, че всичко е коренно различно. Нали?
— Е, понякога…
— Моментна загуба на реалността.
— Да не би да казвате, че сънищата са нещо като да ти се губи време, докторе? Така го наричаше Аарон. Когато изпадаше в състояние на пориомания и се появяваше Рой, той наричаше това „да ти се губи време“.
— Хората, които изпадат в подобни състояния, често използват същия израз. Да го кажем другояче. Представете си, че по средата на някакъв концерт задрямвате и когато отново сте на себе си, разбирате, че концертът е свършил. Бихте ли нарекли това да ти се губи време?
— Бих го нарекъл по-скоро отегчение.
Удуърд се засмя.
— Така е, защото сте нормален. Разбира се, става въпрос за относителна нормалност — допълни той. — Въпросът е, че пориоманията наистина води до загуба на време. Обикновено това продължава няколко минути. Средно около пет. Може да се случи веднъж на много години. Разбираемо е, че тези, които го изпитват, не обичат да говорят за него. Естествено, не всеки, който изпада в подобно състояние, непременно е шизофреник.
— Как се случи така, че се захванахте с Аарон? — попита Вейл.
— Е, очевидно се налага да ви запозная с биографията си. Успокойте се, няма да ви занимавам с отегчителни подробности. Завърших Харвард, практикувах в Белвю, после работих в една от бостънските болници. Сетне попаднах във Филаделфия. Именно по това време започнах да се интересувам от шизофренията. От Филаделфия заминах за Менинджър. Написах няколко статии за раздвояването на личността. Когато ми предложиха работа тук, веднага се съгласих. А Аарон Стемплър беше един от най-интересните случаи.
— Какво го правеше по-различен?
— Всичко, абсолютно всичко. Миналото му, интелектът му, характерът на престъпленията му. Невероятен случай. Прочетох всички рапорти на Бескът, Шифо и Саломон, а също и резюмето на доктор Ерингтън. Ставаше въпрос за обикновено раздвояване на личността. В него не съжителстваха пет, шест или дузина личности, така че имах шанса да работя с относително лесен вариант на болестта. И — най-важното от всичко — той не беше лекуван. Разпитван — да, подлаган на терапия — да, но не и лекуван. Не можах да устоя на предизвикателството.
Той спря, за да запали лулата си отново, после продължи:
— Четох и стенограмите от процеса. Голяма пушилка сте вдигнали.
— Да го разбирам ли като комплимент?
— Разбира се, разбира се. В онези дни използването на шизофренията в съда беше доста рисковано.
— Зависеше от факта дали съдебните заседатели ще се хванат, или не. Истината понякога може да се окаже пагубна за клиента.
— Затова ли решихте делото в кабинета на съдията?
Вейл погледна внимателно. Мислите му запрепускаха. Възможно ли беше през цялото време Удуърд да е знаел, че Стемплър се преструва? Беше ли в играта, или Стемплър бе успял да заблуди и него? След секундно размишление Вейл реши, че Удуърд също се е хванал на въдицата.
— Не — отвърна той. — Прокурорът успя да предизвика другото „аз“ на Аарон. Оттам тръгна всичко.
Двамата повървяха известно време мълчаливо, после Удуърд каза:
— Реакцията към шизофрениците най-често е недоверие и отвращение. — Той се поколеба, после продължи:
— Прав сте, понякога е по-добре околните да не знаят цялата истина.
— Често се чудя кой всъщност уби епископа — Аарон или Рой — каза Вейл. — Ако приемем, че Аарон е осигурил мотива, Рой, от своя страна, е извършил самия акт. Юридически погледнато, към Аарон може да бъде заведено дело за подстрекаване към убийство и съучастничество.
— Не мога да се съглася с вас. Става въпрос за две съвсем различни личности. Аарон не е могъл съзнателно да организира убийствата. Всъщност той е в не по-малка степен жертва.
Вейл се замисли над чутото, после кимна.
— Звучи логично.
— Още от началото на лечението се наложи да третирам Аарон и Рой като две различни същества — каза Удуърд. — Едно и също сърце, но различни души. Вярвате ли в съществуването на душата?
— Вярвам в съществуването на мисълта. Предполагам, че става дума за едно и също.
Удуърд не обърна внимание на коментара на Вейл, а продължи да говори, сякаш се страхуваше да не изгуби нишката.
— Какво знаете за разсъдъка, мистър Вейл? За съзнанието и подсъзнанието?
— Не съм съвсем сигурен. Съзнанието е като монитор на морала ни. В подсъзнанието се струпват всички потиснати желания.
— Изразявате се удивително точно. Когато стената между съзнанието и подсъзнанието рухне, потисканите желания стават нормални. Внезапно дори идеята за убийство става нормална. Разумът е объркан и именно това е болестното състояние. Самото убийство е само симптом. Така да се каже, Рой е бил подсъзнанието на Аарон. Аарон е потискал всичко, Рой — нищо. Ако Аарон мразел някого, Рой го убивал.
— Доста убедително заключение — отбеляза Вейл.
— Така и трябва да е. Това е една от причините човешките същества да се раздвояват. Болката става толкова непоносима, че те измислят някой друг, който да я поеме. Вижте, мистър Вейл…
— Моля, наричайте ме Мартин.
— Мартин, аз бях изповедник, приятел и лекар на Аарон Стемплър през последните осем години. Бях единственият му събеседник. Когато се запознах с него, бъркотията беше пълна. Страхове, отчуждение, религиозна дезориентация, сексуална дезориентация — за Бога, Аарон въобще не беше наред! Страхуваше се от тъмното, мразеше авторитетите, не вярваше на по-опитните, беше напълно объркан сексуално. — Удуърд спря и поклати глава. — Някога чували ли сте го да говори за това, което нарича Дупката — въгледобивната мина, в която баща му го принудил да работи?
Вейл кимна.
— Още при първия ни разговор. Галерия номер пет. Никога няма да я забравя. Пълзящи демони и чудовища.
— Какво?
— Пълзящи демони и чудовища. Каза ми, че ги очаквал да изскочат от дъното. Спомням си разказа му доста живо.
— Тази Дупка би могла да бъде символ на всичко, от което се страхува. Разберете ме правилно. Когато погледнете Аарон, вие виждате един луд човек. Когато аз го погледна, виждам един болен. И още от първия ден, когато пристигнах тук, реших, че той може да бъде излекуван.
Вейл го погледна невярващо.
— Защо ви се струва толкова невероятно? В крайна сметка, именно вие сте спасили живота му.
— Не можех да позволя да убият добрия само за да се доберат до лошия, докторе.
— Точка за вас — каза Удуърд със смях. После отново стана сериозен. — Трябва да ви кажа, че отношението ми към професията се промени именно заради Аарон Стемплър. Когато започнах работа с него, вярването, че душевната болест може да се лекува с разговорна терапия, вече губеше поддръжници. Новото откритие се наричаше биологична психиатрия.
— Звучи добре — отбеляза Вейл, колкото да участва в разговора.
— Е, знаете какво се говори за лекарите — че не можем да кажем дори „здрасти“ с по-малко от пет думи.
— А на адвокатите им е трудно да произнесат дума с повече от една сричка.
— Ха! Много добре, наистина много добре.
— Говорехте за биологичната психиатрия.
— Да. Теорията й е, че душевното разстройство се предизвиква от химически дисбаланс в мозъка и следователно може да се излекува именно чрез химия. Значи имаме две коренно противоположни гледни точки. Лечение с разговор или лечение с хапчета. Аз бях от старата школа и предпочитах разговорите. Казват, че старите навици умират трудно, но когато се захванах със случая Стемплър, реших да опитам всичко, каквото и да е. — Той затвори очи и сплете пръсти. — На моменти списъкът изглеждаше безкраен. Торазин, прозак, ксанакс, валиум, золофт, халцион. Имаме безодиазепин и халдол, който е за халюцинации и видения. Разполагаме още с антипсихотични лекарства, антидепресанти и успокоителни. Опитах ги всичките, поне тези, които ми се струваха подходящи. Опитах поведенческа терапия, разпускаща терапия, терапия чрез работа. Опитах шокови удари… Той спря и отново запали лулата си, след което издуха дима нагоре. — Прекарвах два часа дневно с Аарон през всичките тези осем години. Изключвам съботите и неделите. Никой, наистина никой не го познава по-добре от мен.
Удуърд започна да говори за Аарон и внезапно в главата на Вейл изникнаха всички онези полузабравени подробности от живота на това объркано момче, което се бе превърнало в талантлив, но потиснат младеж. Жестокият му баща решил, че синът му трябва да го последва в ада на въгледобивните мини, а невежата му майка била убедена, че училището е творение на дявола. Независимо от всичко, Аарон продължавал да се стреми към повече и повече знания. Стремежът му бил подпомогнат от една привлекателна млада учителка на име Ребека, която се надявала чрез заниманията си с него да забрави факта, че живее в малко, забравено от Бога градче. Аарон бил самотник, привличан едновременно и от техниката, и от изкуствата. Той искал — както всички деца — да стане адвокат, доктор, актьор, поет. Мечтите му обаче не били разбирани от никого, освен от учителката.
Удуърд продължи с това, което бе научил от Аарон за Ребека — жената, която била единственият светъл лъч в юношеството му; жената, която се опитвала да разчупи ограничения и мрачен мироглед на хората в градчето и която мнозина от местните приемали за необходимо зло. Най-сетне заговори за сексуалния опит на Аарон Стемплър — първо с Ребека, а после, по перверзен и мъчителен начин, с педофила Рашмън.
— Ако имаме предвид детството и юношеските години на Аарон, лесно ще разберем всичко. Най-опростеното предположение е, че Аарон създава Рой, за да поема вината и отговорността за деяния, които сам не би могъл да извърши. Иначе казано, прехвърлил е вината си върху Рой. Но както вече казах, това е свръхопростяване на един много сложен проблем. Не забравяйте, че говорим за човешкия мозък. Въобще не може да става въпрос за сравнение с кръвните проби, отпечатъците и прочее доказателства, с които обикновено работите.
— Вижте, доктор Удуърд, ни най-малко не съм искал да…
— Разбирам ви. Просто исках и вие да разберете, че работата ми с него в никакъв случай не беше лека. Този млад човек концентрира цялото ми професионално внимание. Не се оплаквам, разбира се. Но трябва да знаете, че само прехвърлянето ми отне три години.
— Прехвърлянето? — учуди се Вейл.
— Форма на доверие. Получава се, когато пациентът започва да разпознава човека срещу себе си като личност от миналото, родител или приятел, някой, с когото е имал връзка. Доверието се прехвърля от тази фигура към терапевта.
— Преди малко казахте, че Аарон е прехвърлял вината си към Рой. За същото ли става въпрос?
— Да. Той просто е създал свой собствен отмъстител. Разбира се, тук съществува и подсъзнателният страх, че старите болки и нещастия ще се повторят — това, което наричаме повторно изживяване.
— Тоест цялата болка се прехвърля от миналото към настоящето?
— Всичко. Болката, гневът, разочарованието. Но това пък ни помага да построим мост именно между миналото и настоящето. Лекарствата успокояват страха. А понякога и болката.
— Каква е крайната цел, докторе?
— Свободната асоциация. Да окуражиш пациента да се концентрира върху вътрешните усещания… мисли, фантазии, чувства, болка. Да създадеш условия, при които субектът казва абсолютно всичко, което му идва наум, без да се страхува, че ще бъде спиран или осъждан.
— Как ви помага това? — попита Вейл.
— Ами, по този начин получаваме достъп до ума им — нещо като пътна карта към всичките им тайни. Те си припомнят случки от дълбокото минало и отново изживяват страховете и чувствата, които са ги съпровождали. А ние, от своя страна, се надяваме, че ще се научат да ги възприемат по-спокойно. Разбира се, това невинаги се получава. Тук не става въпрос за точна наука — като например математиката, където две и две винаги прави четири. Понякога, когато работиш с човешкия мозък, две и две прави осем или пък дванайсет…
— Или едно?
— Или едно. Или дори нула цяло и пет. В случая с Аарон събуждането на спомени и привикването към тях бе резултат на повторно изживяване и свободна асоциация.
— Значи все пак сте постигнали прогрес?
Удуърд спря, изтупа остатъците от тютюн в лулата и я прибра в джоба на жилетката си.
— Може би — каза той. — Бих искал да се запознаете с един човек. Казва се Реймънд Вълпс.
— Кой е Реймънд Вълпс?
— С изключение на мен, това е може би единственият човек в света, който знае абсолютно всичко за Аарон и Рой.
Удуърд и Вейл прекосиха двора към това, което тук бе известно като Максимума — най-охранявания сектор в института. Първото нещо, което забеляза Вейл, бе, че прозорците нямат решетки, но са направени от дебело, непробиваемо стъкло. Максимума беше в края на дълъг широк коридор, свързан с едно от новите крила на института. Встрани се виждаше стоманена врата и Удуърд се насочи именно към нея. Извади връзка ключове и я отключи. Непреодолимо усещане за присъствието на зло обзе Вейл още щом прекрачи прага.
Внезапно сякаш въздухът бе изсмукан от стаята.
Отнякъде повя студ.
Косите на тила му настръхнаха.
Мускулите му се вцепениха.
Не му достигаше въздух.
И внезапно всичко свърши.
Какво беше това? Игра на въображението?
Подсъзнателен страх от това, с което щеше да се сблъска след малко?
Някаква поличба?
Той бързо погледна Удуърд, но очевидно беше единственият, който бе почувствал… каквото и да беше това. Намираха се в тясна работилница. По многобройните полици бяха подредени видеокасетофони, осцилоскопи, монитори, компютри и какви ли не части.
Един мъж на около двайсет и пет се надигна иззад работната маса, която се намираше близо до единствения прозорец в стаята. Настолната лампа осветяваше разхвърляните части на някакъв компютър. Мъжът беше с фигура на плувец, тъмноруса коса и светли очи. Бе облечен с панталони в цвят каки и тъмносиня риза с навити до лактите ръкави. Погледна влезлите и широко се усмихна.
— Мистър Вейл, аз съм Реймънд Вълпс — каза той и протегна ръка. — Нямате представа какво удоволствие е да се срещна с вас.
Вейл пое ръката му, погледна го и в същия миг осъзна, че се ръкува с Аарон Стемплър.